Р. Л. Стайн
Прегръдката на снежното чудовище (17)

17

Зъбите ми затракаха.

Стиснах очи и затреперих в очакване чудовището да ни се нахвърли.

Мина секунда. После още една.

Не се случи нищо.

Отворих очи. Снежното чудовище си стоеше на мястото.

Никол направи крачка напред.

— Замръзнал е! — извика тя.

Премигнах на бледата светлина.

— Моля?

Беше вярно. Снежното чудовище беше замръзнало в огромен блок прозрачен лед.

Докоснах леда. Чудовището стоеше вътре като статуя.

— Ако е замръзнал в леда — зачудих се аз, — тогава от какво са тези гигантски стъпки?

Никол се наведе, за да разгледа отпечатъците. Потръпна от огромния им размер.

— Водят точно до ледения блок — обяви тя. — Явно чудовището ги е направило по някакъв начин.

— Може да е влязло тук и някак си да е замръзнало — предположих аз. Докоснах задната стена на пещерата, където се стичаше ледената вода.

— А може да се превръща в лед, докато си почива — добавих аз.

Направих крачка назад. Беше много страшно да си близо до него. Но чудовището си стоеше абсолютно неподвижно под дебелия лед.

Никол се наведе по-близо до леда.

— Погледни ръцете му! — извика тя. — Или лапите.

Ръцете му, също като останалата част на тялото, бяха покрити с кафява козина. Имаше дебели пръсти като на човек. От тях стърчаха дълги, остри нокти.

При вида им по гърба ми пропълзя студена тръпка. За какво ли ги използва? Да разкъсва диви животни на парчета? Да разкъсва хора, които му се изпречват на пътя?

Имаше силни крака, с по-къси нокти на пръстите. Разгледах лицето му. Козината покриваше цялата глава без очите, носа и устата. Кожата беше розово-червена. Устните му бяха плътни и бели, застинали в лукава гримаса.

— Определено е бозайник — обяви Никол. — По козината се познава.

Извъртях очи.

— Моментът не е подходящ за уроци по биология, Никол. Почакай само татко да види това. Ще полудее! Ако успее да направи снимка, ще стане известен!

— Аха — въздъхна Никол. — Ако намерим татко. Ако въобще се измъкнем оттук.

— Трябва да има някакъв начин — казах аз.

Отидох до стената и я натиснах с ръце. Затърсих дупка или поне пукнатина в скалата. След няколко минути открих малка пукнатина.

— Никол! — извиках аз. — Намерих нещо!

Тя дотича. Показах пукнатината в стената.

— Това е просто пукнатина — намръщи се тя разочаровано.

— Не разбираш — възпротивих се аз. — Тук може да има тайна врата. Таен проход. Или нещо такова.

Никол въздъхна.

— Може пък и да си струва усилието.

Започнахме да натискаме пукнатината. Пъхнахме пръсти в нея. Ритнахме я. Изпробвах и удар от карате.

Нищо.

— Не искам да те разочаровам, Джордан — каза тя, — но бях права. Както винаги. Намерил си обикновена пукнатина в стената.

— Ами продължавай да търсиш — изсумтях аз. — Трябва да се измъкнем оттук.

Продължих да търся. Продължих да опипвам стената с гръб към чудовището.

Внезапно дочух шум. Силен пукот!

— Никол! — извиках аз. — Ти ли направи нещо?

Завъртях се и осъзнах, че звукът не беше дошъл от Никол. Тя гледаше ужасена чудовището.

— Какво? — запитах аз. — Какво има?

Чух още едно изпукване.

— Ледът се пука! — изпищя Никол. — Йети… ще излезе!