Р. Л. Стайн
Прегръдката на снежното чудовище (14)

14

С Никол тичахме след шейната, която постепенно се смаляваше в далечината.

— Артър! Върни се!

— Взел е храната ни! — извиках аз.

Не можеше да го оставим да се изплъзне. Тичахме с все сила, ботушите ни затъваха дълбоко в снега.

Шейната се заизкачва по снежното възвишение.

— Спри! Спри! — изпищя Никол. — Моля те!

— Не можем да надбягаме кучетата — задъхано казах аз.

— Трябва да опитаме — извика бясно Никол. — Не можем да позволим Артър да ни остави тук!

Шейната прехвърли възвишението и изчезна зад него. Продължихме да се изкачваме. Снегът се плъзгаше под краката ни. Докато стигнем билото, Артър и кучетата бяха отпрашили далече напред. Ужасени гледахме как бързо изчезват в тундрата. Стоварих се изтощен в снега.

— Избягаха — задавено казах аз.

— Джордан, ставай! — замоли ме Никол.

— Не можем да ги стигнем — изстенах аз.

После Никол каза с тънък глас:

— Къде се намираме?

Изправих се и се огледах. Сняг, сняг, сняг. Наоколо нищо друго, освен сняг. Нищо, което да спре погледа. Нито следа от хижата.

Облаци покриха слънцето. Вятърът се усили. Започна да вали сняг.

Нямах никаква представа къде се намираме.

— Накъде е хижата? — попитах с писклив глас. — Откъде дойдохме?

Заразглеждах хоризонта през стелещия се сняг. Хижата не се виждаше никъде.

Никол ме дръпна за ръката.

— Хижата е натам. Да вървим!

— Не!

Снегът заваля по-силно, боцкайки очите ми. Опитах се да надвикам вятъра.

— Хижата е в другата посока! Не дойдохме оттам!

— Виж! — изкрещя Никол и посочи надолу. — Това са нашите следи. По-добре да ги следваме.

Спуснахме се надолу по хълма, като следвахме следите, които бяхме оставили в снега. Вятърът виеше и ставаше все по-силен.

Известно време следвахме следите си. Беше толкова трудно да се гледа през падащия сняг. Всичко беше бяло и сиво. Целият свят. Бял и сив.

Никол ме погледна през дебелата пелена сняг.

— Едвам те виждам! — извика тя.

Бяхме се привели, за да следваме следите си.

— Изчезнаха! — извиках аз. Снегът вече ги беше покрил.

Никол ме стисна за ръката.

— Джордан, започвам да се страхувам.

И аз се страхувах. Но не казах на Никол.

— Ще намерим хижата — уверих я аз. — Не се тревожи. Сигурен съм, че татко вече ни търси.

Искаше ми се да повярвам на думите си. Вятърът ни засипваше с твърд леден сняг. Присвих очи срещу вятъра. Нищо, освен бяло. Бяло върху бяло. Бяло върху сиво.

— Не се отделяй от мен! — извиках на Никол.

— Какво?

— Казах да не се отделяш от мен! Може лесно да се загубим в тази виелица!

Тя ме стисна по-силно за ръката, за да ми покаже, че ме е разбрала.

— Студено ми е — извика тя. — Хайде да потичаме!

Опитах се да тичам в снега, залитайки от вятъра.

— Татко! — провикнахме се и двамата. — Татко!

Нямах представа накъде вървим… но знаех, че трябва да вървим нанякъде.

— Виж! — извика Никол, сочейки през гъстия сняг. — Мисля, че виждам нещо!

Вторачих се, колкото мога, но нищо не видях.

Никол ме дръпна.

— Хайде! — извика тя.

Затичахме се слепешката. Земята поддаде под краката ни.

Все още се държах за Никол, когато усетих, че нещо ме засмуква в снега.