Р. Л. Стайн
Прегръдката на снежното чудовище (12)

12

— Предупреждавам ви, господин Блейк — каза Артър. — Трябва да се върнем.

— В никакъв случай! — възпротиви се татко. — Няма да се връщаме. Категоричен съм.

Кучетата лаеха и скимтяха нервно. Артър поклати глава.

— Няма да продължа нататък. Кучетата също.

Татко извика „Марш!“ на кучетата. Те нададоха вой и отстъпиха назад.

— Марш! — отново извика той.

Вместо да тръгнат напред, кучетата се опитаха да се завъртят обратно.

— Притесняваш ги — каза Артър. — Няма да продължат напред… казах ти. Ако сега тръгнем обратно — добави той, — ще успеем да стигнем до хижата, преди да е станало късно.

— Какво ще правим, татко? — попитах аз.

Татко се намръщи.

— Може Артър да е прав. Нещо със сигурност плаши кучетата. Може наблизо да има мечка или нещо друго.

— Не е мечка, господин Блейк — настоя Артър. — Тези кучета не са плашливи. Аз също.

Той тръгна към хижата.

— Артър! — извика татко. — Върни се тук!

Артър не се обърна. Не каза и дума. Просто продължи напред.

Сигурно е много уплашен, помислих си аз. И от тази мисъл ме полазиха тръпки.

Кучетата продължиха да лаят яростно, завъртяха шейната на обратно и тръгнаха след Артър.

Татко се вторачи между дърветата.

— Да можех да видя какво има там.

— Хайде да проверим — подканих аз. — Каквото и да е, сигурно ще стане супер снимка. — На такова предложение обикновено татко не устоява.

Той погледна към Артър, кучетата и шейната, поели към хижата.

— Не… твърде опасно е. Нямаме избор. Да вървим, деца.

Затътрихме се към хижата.

— Може да успея да убедя Артър утре пак да дойдем — промълви татко.

Не казах нищо, но усещах, че няма да е лесно Артър да бъде накаран да изкачи това снежно възвишение. И може би е прав, помислих си аз. Кучетата бяха наистина уплашени. Направо си беше страшничко.

Когато стигнахме хижата, видяхме, че Артър разпряга кучетата от шейната. Те вече се бяха поуспокоили.

Смъкнах раницата и се стоварих върху спалния си чувал.

— Може да похапнем — изстена татко. Виждах, че е в ужасно настроение. — Джордан, защо с Никол не съберете малко дърва? И внимателно.

— Да, татко — каза Никол.

Изправихме се и тръгнахме да излизаме.

— Джордан! — скара ми се татко. — Сложи си раницата! Не искам никъде да ходиш без нея. Ясно ли е?

— Отиваме само за дърва — възпротивих се аз. — Уморих се да я нося. Отиваме само за няколко минути и… освен това Никол носи нейната.

— Не желая да спорим — остро каза татко. — Ако се изгубиш, храната ще те спаси, докато те намерим. Щом излизаш от хижата, раницата трябва да е на гърба ти. Повече няма да повтарям.

Леле, той беше в лошо настроение.

— Добре — казах аз и привързах раницата.

С Никол тръгнахме през снега към близките дървета, които ограждаха снежно хълмче.

Покатерихме се на хълмчето. Бях пръв на върха.

— Никол, виж!

От другата страна на хълма имаше замръзнал поток. Това беше първата вода, която виждах, откакто бяхме пристигнали.

С Никол се плъзнахме по хълма и се вторачихме в ледения поток. Пробвах дебелината на леда с крак.

— Не стъпвай, Джордан! — извика Никол. — Може да паднеш вътре.

Потупах леда с ботуша си.

— Твърдо е — казах й аз.

— Въпреки това — каза Никол. — Не рискувай. Татко ще те убие, ако ти се случи нещо.

— Чудя се дали има риба отдолу — казах аз и се загледах в леда.

— Трябва да кажем на татко — каза Никол. — Може да реши да го снима.

Оставихме потока и тръгнахме да събираме клони под дърветата. Понесохме ги по хълма и после през снега към хижата.

— Благодаря, деца — каза татко, когато се втурнахме в хижата. Взе дървата и запали огън в печката. — Какво ще кажете — палачинки за вечеря?

Вече е в по-добро настроение, помислих си аз с облекчение.

Никол каза на татко за замръзналия поток.

— Интересно — каза татко. — Ще отида да го видя след вечеря. Трябва да намеря нещо друго за снимане, освен сняг и лед.

Палачинките ни разведриха… с изключение на Артър. Той хапна доста, но не каза почти нищо. Изглеждаше нервен. Изпусна вилицата на пода. Мърморейки си нещо, я вдигна и продължи да яде с нея, без да я избърше.

Когато свършихме да ядем, с Никол помогнахме на татко да почисти. Прибирахме продуктите, когато кучетата се разлаяха.

Видях, че Артър замръзна на място.

— Какво е това? — извиках аз. — Какво подплаши кучетата?