Р. Л. Стайн
Прегръдката на снежното чудовище (24)

24

— Ооох! — въздъхнах аз. — Усещаш ли слънцето? Приятно и топло.

— Чух по радиото, че днес е към 38 градуса — съобщи Никол.

— Супер! — тържествувах аз. — Обичам топлината!

Плеснах още крем против изгаряне върху гърдите си.

Сега, когато вече си бяхме у дома, пътуването ни до Аляска изглеждаше нереално. Студът, снегът и вятърът, който духаше върху стелещата се бяла тундра. Ръмженето на кафявия космат Йети. Всичко изглеждаше като сън.

Но знаех, че не е сън.

Татко беше скрил контейнера с Йети в тъмната стаичка в задния двор. Всеки път като минех покрай нея, си спомнях за приключението… сещах се за съществото, което лежеше замразено вътре… и потръпвах.

Облечени в бански, с Никол събирахме тен в задния си двор. Хубава и слънчева Пасадена. Където никога, ама никога не валеше сняг.

Слава богу!

Лорън намина, за да й разкажем за пътуването. Исках да й разкажа цялата история. Но татко ни каза да си мълчим… поне докато снежното чудовище си намери безопасен дом.

— Не ви вярвам! — изсумтя Лорън. — Преди седмица не спирахте да говорите за сняг. Сега седите и се пържите на слънцето!

— Е, след студа, сега се радваме на топлото — казах й аз. — Във всеки случай толкова много сняг ми стига за цял живот.

— Разкажете ми за пътуването — настоя Лорън. — Разкажете ми всичко!

— Тайна — каза й Никол.

Двамата се спогледахме.

— Тайна ли? Каква тайна? — зачуди се Лорън.

Преди да й отговорим, татко се появи от тъмната стаичка. Присви очи на слънцето. Беше облечен в дълго палто, ски шапка и ръкавици. Беше усилил климатика в тъмната стая и беше покрил контейнера с торбички лед, за да запази студа на снежното чудовище.

— Отивам до града — обяви той, докато си махаше палтото.

Татко имаше среща в Лос Анджелис с някакви учени и специалисти по дивата природа. Искаше да предаде Йети на точните хора. Искаше да е сигурен, че към него ще се отнасят добре.

— Ще ви оставя за малко сами, какво ще кажете? — попита той.

— Добре — отвърна Никол. — Оцеляхме в тундрата на Аляска. Мисля, че ще преживеем и един следобед в задния ни двор.

— Мама е вкъщи — каза Лорън. — Може да ни помогне, ако имаме нужда от нещо.

— Добре — кимна татко. — Добре. Тръгвам. Но запомнете… Джордан и Никол, слушате ли ме? Не пипайте контейнера. Не се доближавайте до него… разбрахте ли?

— Абсолютно — заявих аз.

— Добре. Ще донеса пица за вечеря.

— Успех, татко! — извика Никол.

Видях го да се качва в колата и да тръгва.

— Е, каква е голямата тайна? — запита Лорън веднага щом татко тръгна. — Какво има в контейнера?

С Никол се спогледахме.

— Хайде. Изплюйте камъчето! — подкани ни Лорън. — Няма да ви оставя на мира, докато не ми кажете.

Не можах да се сдържа. Трябваше да разкажа на някого.

— Намерихме го. Намерихме го и го доведохме тук.

— Кого намерихте?

— Снежното чудовище! — възкликна Никол. — Йети!

Лорън извъртя очи.

— Да бе. А случайно не намерихте ли и Феята на зъбките?

— Аха, и нея намерихме — пошегувах се аз.

— Сега лежи в тъмната стаичка — каза Никол на Лорън.

Изражението на Лорън се изкриви от почуда.

— Кой… Феята на зъбките ли?

— Не. Йети. Истинският — казах аз. — Замразен в леден блок.

Заедно с четири-пет топки сняг, помислих си аз. Топки сняг, които можем да метнем по Лорън. Просто за кеф.

— Докажете! — предизвика ни Лорън. — Измисляте си. И смятате, че сте голяма работа.

С Никол се спогледахме. Знаех какво си мисли. Обещахме на татко да не се доближаваме до контейнера.

— Същите сте като близнаците Милър — измрънка Лорън.

Това беше прекалено.

— Ела! — казах аз. — Ще ти покажем.

— Недей, Джордан! — настоя Никол.

— Нищо няма да повредим — обещах аз. — Само ще отворим мъничко капака, колкото Лорън да го види. После пак плътно ще го затворим. Нищо работа.

Станах от шезлонга и тръгнах през моравата към тъмната стаичка. Никол и Лорън ме последваха.

Знаех си, че така ще стане.

Отворих вратата на тъмната стаичка и запалих лампата. Връхлетя ме струя студен въздух и кожата по голите ми гърди настръхна.

Никол се поколеба на вратата.

— Джордан, може би не трябва.

— О, стига, Никол! — смъмри я Лорън. — Няма никакъв Йети. Вие двамата сте отчайващо смешни!

— Не сме смешни! — възпротиви се Никол.

— Все пак да й покажем, а, Никол? — казах аз.

Никол не отговори. Влезе в тъмната стаичка и затвори вратата.

Бях само по бански и вече треперех от студ. Все едно бяхме в Аляска.

Коленичих до огромния контейнер и освободих резетата.

Бавно, внимателно повдигнах тежкия капак.

Надникнах вътре.

И нададох потресаващ, смразяващ кръвта писък на ужас.