Джефри Дивър
Професионалистите (88)

88.

— Хвърлете оръжията! Легнете на земята или ще стреляме.

Гласът идваше от говорител в хеликоптера или може би от някъде на земята. Трудно беше да се каже.

Беше силен. Решителен. Командирът беше сериозен.

Суон забеляза, че Барлет веднага се подчини и захвърли оръжието си, вдигна ръце и направо падна на земята. Джейкъб погледна зад него и забеляза, че прозорецът на втория етаж в къщата зад тази на Бостън е отворен и един снайперист се цели в задния двор. Трябваше да предпази Шу.

— Изправи се! Хвърли оръжието и легни на земята! Веднага! — чу се гласът отгоре.

Спор.

Суон погледна към къщата.

Той хвърли оръжието си на земята и легна по корем, вдишвайки острата миризма на тревата. Тя му напомни за „Шартрьоз“, острия ликьор, който използваше за един от малкото си десерти — праскови в желе „Шартрьоз“, част от десетото и последно ястие в първокласното меню на „Титаник“. Докато хеликоптерът се снишаваше, Суон стисна устройството, което държеше в ръка. Натисна лявото бутонче веднъж, а след това задържа дясното в продължение на три секунди. Затвори очи.

Експлозивите в раницата се взривиха по-мощно, отколкото беше очаквал. Взривът трябваше да е само за разсейване — в случаи като този да отвлече вниманието на противника, да го накара да се обърне за миг. Но този заряд, точно в края на гората, избухна в огромно огнено кълбо и изхвърли хеликоптера на около половин метър встрани. Не беше повреден и пилотът веднага пое контрола, но се беше разклатил достатъчно, та въоръжените да изпуснат мишените си.

След миг Джейкъб Суон вече беше на крака, куцаше покрай проснатия на земята Барлет и се целеше в къщата с димна граната в ръка. Хвърли я през предния прозорец, счупен от бомбата в раницата, и мина през рамката след нея.

* * *

Вътре Суон се блъсна в масичката за кафе, разпиля купи със сладки, статуетки, снимки в рамки и се търкулна на пода.

Експлозията беше изненадала Бостън, Сакс и другия полицай и когато димната граната влетя в стаята, те се бяха втурнали да търсят прикритие, очевидно в очакване на още един взрив, а не на мъгла.

Заложници. Само за това успя да се сети Суон, за да си спечели малко време и да се измъкне с преговори. Бостън, който кашляше силно, го забеляза пръв. Мъжът апатично посегна към нападателя, но Джейкъб Суон го удари в изнеженото му гърло и той се сгъна на две.

— Амелия! — чу се глас някъде от другата страна на бълващата дим граната. Беше на младия полицай. — Къде е той?

Суон видя детектива да кашля и да се оглежда наоколо с пистолет в ръка. Спусна се към нея — нямаше време да извади пистолета си. Спомни си, че тя куцаше и от време на време потрепваше от болка, спомни си и за здравословните й проблеми, за които беше дочул да се споменава, когато хакна телефона й. Сега забеляза, че се е смръщила от болка, докато се опитва да се изправи и да се прицели в него. Закъснението беше достатъчно, за да може той да скочи напред и да я нападне, преди тя да е стреляла.

— Амелия! — чу се гласът още веднъж.

Докато се бореха ожесточено — беше по-силна, отколкото изглеждаше, — тя извика:

— Млъквай, Рон! Не казвай нищо повече!

Тя го защитаваше. Когато Джейкъб Суон се добереше до оръжието й, щеше да стреля по посока на виковете.

След като стовари удар върху ухото му с изненадваща и болезнена сила, тя изплю остатъка от дима и се метна върху него. Суон я удари отстрани и се опита да я стисне за гърлото, но тя отблъсна ръката му и го удари още веднъж по главата.

— Излизай, Рон! Потърси помощ. Тук няма какво да направиш.

— Ще доведа подкрепление. — Чуха се стъпки. Някаква врата отзад се отвори.

Суон бутна Сакс с лакът, като се целеше в корема й, но тя се извърна точно навреме, за да избегне удар в слънчевия сплит. Сакс го удари близо до бъбреците и предизвика болезнени вълни чак до зъбите му. Все още стискайки китката на ръката й, която държеше пистолета, той я удари с левия си юмрук в лицето. Тя изстена и потрепери.

Суон се сети за заболяването й, удари коляното й със своето и Сакс изпищя. Болката изглежда беше силна. Тя отслаби защитата й за момент и силната му ръка се вкопчи още по-здраво в пистолета в ръката й. Почти успя да го вземе. Още няколко сантиметра.

Отново ритна коляното й. Този път тя изпищя силно и отпусна още повече хватката. Джейкъб Суон се хвърли към оръжието.

Сграбчи го точно когато тя дръпна ръката си назад и го пусна. Пистолетът изчезна, невидим в дима.

По дяволите…

Вкопчени в дрехите си, те си разменяха удари, търкаляха се по пода и се бореха отчаяно. Миришеше на пот, пушек, полъх на парфюм. Той се опита да вдигне Сакс на крака, което щеше да му даде предимство заради нараненото й коляно. Но тя знаеше, че ако това стане, всичко ще приключи, затова продължаваше да се бори от земята и да нанася удари.

Суон чу гласове отвън, които го приканваха да излезе. Тактическата група нямаше да рискува да влезе, при положение че вътре невидим е един от най-добрите им детективи. Освен това знаеха, че Суон има скрито узи или М-10 и ще засипе с куршуми първите полицаи, които се опитат да влязат.

Суон и Сакс бяха потни, изтощени и кашляха.

Той се наклони напред, сякаш за да я захапе, а когато тя се отдръпна бързо, той смени посоката и разби захвата й. Претърколи се и се наведе с лице към нея. Сакс изпитваше силна болка и се беше задъхала. Беше коленичила на земята и държеше крака си. Очите й бяха пълни със сълзи от болката и от дима. Силуетът й беше призрачен.

Обаче Суон трябваше да вземе пистолета. Сега. Къде ли беше? Трябваше да е наблизо. Когато тръгна напред, тя го погледна гневно, грубо, ръцете й се свиваха и отпускаха. Изправи се.

Замръзна и с потрепване от болка посегна към бедрото си, което, както и коляното, изглежда, я мъчеше страшно.

„Сега! Боли я, разсеяна е. Сега, гърлото!“ — Суон скочи напред и размаха лявата си разтворена длан към меката бледа кожа на гърлото й.

Силна болка, каквато не бе изпитвал от години, обхвана ръката, с която беше замахнал.

Той бързо се отдръпна, взирайки се във вадичките кръв, която се стичаха по пръстите му, в проблясващата в ръката й стомана, в спокойните й очи. Не можеше да повярва.

Тя здраво стискаше джобно ножче пред себе си. Суон осъзна, че Сакс не беше притиснала бедрото си от болка, а беше търсила оръжието и го беше отворила. Не тя го беше намушкала, беше го направил сам — с бесния си удар, които се целеше в гърлото й, той беше нанизал ръката си на острието.

Малкият ми касапин…

Сакс се отдръпна наведена като за бой с нож в улична битка.

Суон оцени щетите. Острието беше навлязло до кокал между палеца и показалеца му. Болеше адски, но раната беше повърхностна. Сухожилията бяха непокътнати.

Той бързо извади своя „Кай Шун“ и зае поза, подобна на нейната. Обаче нямаше истински двубой. Той беше убил двайсетина човека с този нож. Тя вероятно беше добра, но ножът не беше основното й оръжие. Суон тръгна напред с насочен нож, сякаш се канеше да изкорми провесен труп на елен.

Усещаше удобно и успокоително дръжката на японския нож, теглото, слабото проблясване, кованото острие.

Пое бързо към нея, като се целеше ниско и си представяше разреза — от корема до гърдите…

Но тя не отскочи назад, не се обърна, не побягна, както беше очаквал. Отстояваше позицията си. Оръжието й, според него италианско, също беше насочено напред.

Очите й шареха уверено по острието, по неговите очи, по тялото му.

Той спря, отстъпи няколко сантиметра и смени позата си, бършейки горещата кръв от лявата си ръка. После отново пристъпи бързо напред и се опита да нанесе удар, но Сакс предусети това, лесно избегна ножа, размаха джобното ножче и почти отряза парче кожа от бузата му. Знаеше какво прави, но по-обезпокоителното беше, че в очите й нямаше несигурност, макар че болката беше очевидна.

„Накарай я да използва крака си. Това е нейната слабост“ помисли си.

Суон замахна отново и отново, но не се опитваше да я намушка или пореже, а да я накара да отстъпи назад, да промени позата си и да натовари ставите си.

И тогава тя допусна грешка.

Сакс отстъпи малко назад, обърна ножа и хвана острието му. Отдръпна се и се приготви да го хвърли.

— Пусни ножа! — извика тя, като кашляше неистово и бършеше сълзите си с другата ръка. — Лягай на пода!

Суон внимателно я наблюдаваше през дима, гледаше съсредоточено оръжието. Да хвърляш ножове е много трудно, а за да го направиш както трябва, се изисква добра видимост, правилно балансирано оръжие и стотици часове упражнения. Дори да улучиш мишената точно, това обикновено води само до нищожни наранявания. Въпреки всичко, което показваха по филмите, Джейкъб Суон се съмняваше някой да е умирал при удар с хвърлен нож. Убийството с нож е възможно само когато засегнеш важен кръвоносен съд и смъртта отнема време.

— Веднага! — извика тя. — На земята!

И все пак летящият нож можеше да го разсее, а някой късметлийски удар можеше да предизвика силна болка и дори да му извади окото. И така, докато тя се нагласява, за да прецени правилното разстояние, Джейкъб Суон продължи да се движи и да се навежда, за да се превърне в малка, неуловима мишена.

— Няма да повтарям. — Последва пауза. Очите й не потрепваха. Сакс хвърли джобното ножче.

Той стисна очи и залегна.

Ножът попадна далеч от целта. Уцели шкаф с порцеланови съдове на половин метър от Суон и разби на парчета малкото стъкло. Една от чиниите вътре падна и се счупи. Той веднага се върна на позиция, но — отново грешка — тя не продължи.

Суон връхлетя и се вгледа в лицето й, докато Сакс стоеше леко приведена напред с ръце отстрани, дишаше тежко и кашляше.

Сега беше негова. Щеше да вземе пистолета и да избяга някак с преговори. Разбира се, можеше да използват хеликоптера, за да се измъкнат.

— Добре, ето какво ще направиш…

Той усети дулото на пистолет, притиснато към слепоочието му. Погледна настрани.

Младият полицай, очевидно Рон, се беше върнал. Не, не… Суон осъзна. Той изобщо не беше излизал. Движел се е из дима и внимателно е търсил оръжието.

Тя изобщо не беше планирала да го намушка с джобното ножче. Просто е печелила време и е говорила, за да насочи полицая през дима. Не е искала Рон да излезе. Думите й по-рано означаваха точно обратното и той я беше разбрал съвсем правилно.

— А сега — нареди младият мъж злокобно — пусни оръжието.

Суон знаеше, че е готов да изпрати куршум в главата му.

Потърси място, където ножът му нямаше да се нащърби или надраска. Хвърли го внимателно на канапето.

Сакс тръгна напред, все още тръпнеща от болка, и го взе. Забеляза качеството на острието му. Младият полицай сложи белезници на Суон, а тя тръгна напред, сграбчи маската на Суон и силно я издърпа.