Джефри Дивър
Професионалистите (42)

42.

Не.

О, не!

Към пет следобед тя паркира пред сградата на Трето авеню, където живееше Лидия Фостър.

Сакс не можеше да приближи много — улицата беше блокирана от полицейски коли и линейки.

Логиката й подсказваше, че причината за присъствието на тези превозни средства не може да е смъртта на преводачката. Тя следеше снайпериста през последния час и половина. Той още беше в офиса в центъра на града. Тръгна си едва след като се появи спецекипът на Майърс. Освен това откъде снайперистът би могъл да научи името и адреса на преводачката? Беше внимавала да говори по стационарни телефони и предплатени мобилни.

Така говореше логиката.

Обаче инстинктът й подсказваше нещо съвсем различно — че Лидия е мъртва и че Сакс има вина за това. Защото не се бе замислила над нещо, което осъзна, че е истина: извършителите бяха двама. Единият беше човекът, когото тя проследи до центъра на Ню Йорк — знаеше, че това е снайперистът заради гласовото съвпадение — а другият, убиецът на Лидия Фостър, беше неидентифициран субект. Той беше съвсем различен човек, може би партньор на стрелеца, съгледвач, каквито използват много снайперисти. Или пък отделен извършител, специалист, нает от Шрив Мецгър да почисти след убийството.

Сакс паркира бързо, хвърли пропуска си от полицията на таблото, излезе от колата и се запъти към обикновената жилищна сграда, чиято светла фасада беше осеяна с белезникави петна от вода, сякаш климатиците бяха плакали.

Шмугна се под полицейския кордон и забързано се приближи към един детектив, който подготвяше екип за оглед на околните сгради. Слабият афроамериканец я позна, макар тя да не го познаваше, и кимна за поздрав.

— Детектив.

— Лидия Фостър ли е? — Защо изобщо си правеше труда да пита?

— Да. С вашия случай ли е свързано?

— Да. Лон Селито ръководи разследването, а Бил Майърс го наблюдава. Аз събирам сведенията навън.

— Значи това е за вас.

— Какво се е случило?

Тя забеляза, че мъжът е доста потресен. Избягваше погледа й и се заигра с писалката си. Преглътна мъчително и отговори:

— Трябва да ви предупредя, че местопрестъплението е доста зловещо. Изтезавана е. След това я е наръгал. Не съм виждал подобно нещо.

— Изтезания ли? — попита тя шепнешком.

— Одрал е кожата от пръстите й. Бавно.

Боже…

— Как е влязъл?

— По някаква причина тя го е пуснала. Няма признаци за влизане с взлом.

Смаяна, Сакс най-сетне проумя. Неизвестният извършител подслушваше телефонна линия — вероятно уличния телефон близо до „Джава Хът“, от който се беше обадила тя — и беше научил за преводачката. Беше се представил за полицай, размахал беше фалшивата си значка и беше излъгал, че работи със Сакс. Вече я познаваше по име.

Разговорът й със Селито беше послужил като Заповед за специална задача по отношение на Лидия Фостър.

Дъхът й секна от прилива на гняв към убиеца. Онова, което беше направил с Лидия, болката, която й беше причинил, беше съвсем излишна. И само със заплахи можеш да извлечеш информация от цивилен гражданин. Физическото изтезание винаги е безполезно.

Освен ако не ти доставя удоволствие.

Освен ако не ти е приятно да размахваш нож и да кълцаш прецизно, сръчно.

— Защо са ви повикали? — попита тя.

— Негодникът я нарязал толкова, че прокървила през тавана. Съседите отдолу видели кръв по стената и се обадили. — Детективът продължи: — Жилището е в ужасно състояние. Не знам какво е търсил, обаче е преобърнал всичко. Всяко чекмедже. Дори компютъра и мобилния. Всичко е взел.

Документите за преводите, които е правила за Морено, вероятно са вече нарязани или изгорени.

— Криминолозите идват ли?

— Повиках екип от Куинс. Ще пристигнат всеки момент.

Сакс имаше някои основни криминологични пособия в багажника си. Върна се до колата и навлече светлосиния гащеризон и шапката за коса. Трябваше да се залавя за работа. Всяка минута забавяне можеше да навреди на уликите.

Всяка изминала минута увеличаваше вероятността чудовището, извършило престъплението, да се измъкне.

 

 

Оглед на местопрестъплението.

Облечена като хирург, Амелия Сакс обикаляше апартамента на Лидия Фостър по класическия начин в криминологията, като в мрежа: крачка по крачка от стена до стена, завъртане, стъпка встрани и връщане обратно. Направиш ли така, покриваш същия участък по същия начин, обаче перпендикулярно на предишния си обход.

Този начин за оглед на местопрестъпление отнемаше много време, но и беше най-обстойният. Така Райм претърсваше местопрестъпленията си, така настояваше да работят и хората, с които си сътрудничеше.

Претърсването е вероятно най-важната част от изследването на местопрестъплението. Снимките, видеозаписите и скиците са важни. Маршрутите за влизане и излизане, местата на гилзите, пръстовите отпечатъци, петната от сперма, кървавите пръски. Обаче целта на обработването на всяко местопрестъпление е намирането на ключовата следа. Мерси, мосю Локар. Докато обикаляш местопрестъплението, трябва да отвориш всичките си сетива за мястото, да миришеш, да слушаш, да докосваш и, разбира се, да гледаш. Безмилостно да сканираш всичко.

И точно това правеше в момента Амелия Сакс.

Не си въобразяваше, че криминологията й се удава естествено. Не беше учен. Съзнанието й не правеше смайващите изводи, които толкова бързо хрумваха на Райм. Обаче едно от нещата, които работеха в нейна полза, беше нейната емпатия.

Когато започнаха да работят заедно, Райм забеляза у нея умение, което самият той не притежаваше: способността й да прониква в съзнанието на извършителя. Когато тя обхождаше местопрестъплението, Амелия всъщност мислено се превръщаше в убиеца, изнасилвача, похитителя или крадеца. Това беше мъчително, изтощително усилие. Но ако се получеше, тя се досещаше за места, които да изследват и за които на обикновения криминалист не би му хрумнало, за скривалища, за невероятни входове и маршрути за бягство, за наблюдателни пунктове.

Там тя намираше улики, които иначе биха останали скрити завинаги.

Пристигнаха криминолозите от Куинс, но както и преди, тя свърши предварителната работа сама. Човек би предположил, че колкото повече хора претърсват, толкова по-качествено го правят, но това важи само за обширна територия като например свързаната с масови престрелки. На обичайното местопрестъпление самотният изследовател по-малко се разсейва — и знае, че няма кой да поправи грешката му, ако пропусне нещо, затова се съсредоточава още повече.

И още едно азбучно правило за огледа на местопрестъплението: имаш един-единствен шанс да откриеш ключова улика. Не можеш да се върнеш и да опиташ отново.

Докато обикаляше апартамента, където се намираше трупът на Лидия Фостър с отметната назад глава и завързан за един стол, Сакс усети силно желание да поговори с Райм, да му разказва какво вижда, мирише и мисли. Отново, както и докато обхождаше мястото на взрива в „Джава Хът“, сърцето й се смрази от празнотата, че не чува гласа му. Райм беше само на хиляда и петстотин километра, а сякаш беше престанал да съществува.

Тя неволно си помисли отново за операцията, насрочена за края на месеца. Не искаше да мисли за това, но не можеше да се контролира.

Ами ако той не издържи?

Сакс и Райм живееха на ръба — тя с живота си на висока скорост и изпълнен с опасности, той заради физическото си състояние. Възможно беше тъкмо заради риска съвместният им живот да е по-наситен, а връзката им — по-силна. И тя го приемаше през повечето време. Обаче сега, когато Райм беше заминал, а Сакс оглеждаше много трудно местопрестъпление с извършител, който е добре осведомен за нея, тя не можеше да прогони от главата си мисълта, че само един изстрел, само един удар на сърцето може да дели двамата от това да останат сами завинаги.

„Стига толкова! — помисли си рязко Сакс. А вероятно дори го каза на глас. Не беше сигурна. — Залавяй се за работа!“

Амелия обаче установи, че емпатията й не се проявява, не и на това местопрестъпление. Докато обикаляше стаите, се почувства блокирана. Като писателка или художничка, която не намира вдъхновение. Идеите просто не й хрумваха. Първо, нямаше никаква представа кой е убиецът. Последните данни бяха объркващи. Човекът, извършил това, не беше снайперистът. Но кой беше тогава?

Другата причина да не успява да усети връзка, беше, че не проумява какъв е мотивът на неизвестния извършител. Ако той искаше да елиминира свидетеля и да затрудни разследването, защо беше прибегнал до ужасните мъчения, до прецизните наранявания с ножа? Разрезите, които беше направил наглед съвсем нехайно? Сакс установи, че се разсейва, докато гледа ивиците кожа на пода под стола, за който беше вързана Лидия. Кръвта.

Какво искаше той?

Може би, ако Райм говореше в ухото й, ако оглеждаха заедно местопрестъплението по радиото и с видеовръзка, нещата щяха да са различни и тя щеше да получи прозрение.

Обаче него го нямаше и психиката на убиеца й убягваше.

Самият оглед не отне много време. Какъвто и да беше мотивът му, убиецът на Лидия Фостър беше внимателен — действал беше с гумени ръкавици. Личеше си по гънките по някои петна от кръв, където беше докосвал тялото, докато бе рязал кожата. Беше внимавал да не стъпва в кръвта, така че нямаше видими следи от обувките му, а оглед на частта от пода извън килима с електростатична пръчка не показа латентни следи. Тя събра уликите — няколко разписки и лепящи листчета от джоба на джинсите, окачени на вратата на банята. Обаче това бяха всички документални улики, които успя да изнамери. Огледа тялото и отново обърна внимание на страховитите рани — малки, но прецизни, докато неизвестният извършител беше смъквал кожата от пръстите на жената. Единствената фатална рана беше в гърдите. Край разреза имаше синини, като че ли той силно беше притискал плътта, за да намери откъде да проникне до сърцето, без да се натъква на кост.

Защо?

След това Сакс се свърза по радиостанцията с колегите си, за да се качат да правят снимки и да заснемат на видео.

На вратата се спря и за последен път погледна към тялото на Лидия Фостър.

„Съжалявам, Лидия — помисли си. — Не съобразих! Трябваше да се досетя, че ще подслушват и стационарните телефони край «Джава Хът». Трябваше да се досетя, че извършителите са двама.“

Още нещо хрумна на Сакс: съжали, че се е забавила и не е получила информацията, която можеше да й осигури тази жена. Подробностите, които знаеше преводачката, и записките й явно бяха от огромно значение. Иначе защо му е било да я разпитва? А сега, след като бяха взели документите, явно се канеха да ги унищожат.

Сакс се извини на Лидия Фостър за втори път заради тази своя себична мисъл.

Навън свали гащеризона и го изхвърли в торба, за да бъде изгорен — целият беше опръскан с кръвта на Лидия. Дезинфектира ръцете си. Провери пистолета си. Огледа района за някаква заплаха. Видя само стотици тъмни прозорци, мрачни задънени улички, спрели коли. Всяко едно от тези неща беше идеален наблюдателен пункт, от който неизвестният извършител да я държи на прицел.

Канеше се да закачи и калъфа на телефона си на мястото му, но се спря и извади айфона си. „Наистина ми се иска да поговоря с Райм“ — помисли си.

Натисна бутона за бързо набиране на последния си предплатен мобилен — неговия номер. Обаче обаждането беше прехвърлено направо на гласовата му поща. Зачуди се дали да остави съобщение, но затвори. Не беше сигурна какво точно иска да му каже.

Може би просто, че й липсва.