Джефри Дивър
Професионалистите (51)

51.

Приличаше на жаба.

Хенри Крос беше нисък, с тъмна кожа и имаше няколко брадавици, които според Амелия Сакс лесно можеха да бъдат премахнати. Имаше голяма глава и черна гъста коса. Устните му бяха плътни. Ръцете — широки и с неравни нокти. Докато говореше, той от време на време поднасяше дебела пура към устата си и дъвчеше въодушевено незапаления й край. Беше отвратително.

— Гадно е, че Роберто е мъртъв — поклати глава Крос. — Адски е гадно.

Имаше лек акцент, вероятно испански. Спомни си, че според Лидия Крос говорел този език и английски перфектно — като Морено.

Беше директор на фондация „Класни стаи за Америка“, която работеше съвместно с църквите за изграждането на училища и наемането на учители за бедните области в Латинска Америка. Сакс си спомни, че Морено също е участвал в тази дейност.

Надуването на балоните…

— Роберто и неговото Движение за местна власт бяха сред най-мощните ни привърженици — каза Крос. И изпъна месестия си пръст към галерията от снимки на одрасканата стена. На тях се виждаха офисите на фондацията в Каракас, Рио и Манагуа, Никарагуа. Морено стоеше на някакъв строеж, прегърнал през рамо усмихнат и смугъл мъж. И двамата бяха с каски. Малка групичка местни жители изглежда ги аплодираше.

— И ми беше приятел — промърмори Крос.

— Отдавна ли го познавате?

— Може би от пет години.

— Съжалявам за загубата ви. — Фраза, на която наистина те учат в Полицейската академия. Когато Амелия Сакс изричаше тези думи обаче, тя го правеше искрено.

— Благодаря ви — въздъхна той.

Малкият тъмен кабинет се намираше в сграда на Чеймбърс стрийт в Долен Манхатън. Фондацията беше едно от местата, където се беше отбил Морено по време на посещението си в Ню Йорк, което Сакс беше успяла да проследи — благодарение на касовата бележка от „Старбъкс“, намерена в апартамента на Лидия Фостър. Беше проверила списъка на влезлите в сградата с кафенето и беше установила, че Морено е ходил във фондацията.

— На Роберто му харесваше, че не сме благотворителна организация. Определяме се като разпределител на ресурси. Моята организация не раздава лесно пари. Ние основаваме училища, където хората усвояват умения, за да се избавят от бедността си с труд. Не понасям хора, които просто протягат ръка. Наистина се дразня, когато… — Крос замълча, вдигна ръка и се засмя. — И аз като Роберто обичам да изнасям лекции. Извинете. Но говоря от опит, ръцете ми са отрудени и знам какво е да живееш на дъното. Преди работех в превоза на стоки и забелязах, че повечето хора са склонни да работят усилено. Искат да се усъвършенстват. Обаче не могат да го постигнат без добро образование, а училищата там са пълна отврат, да ме прощавате. Исках да променя това. Така се запознах с Роберто. Отваряхме офис в Мексико, а той беше в страната и говореше пред група селяни. Допаднахме си. — Големите му устни се разтеглиха в усмивка. — Властта на хората… Не е лоша концепция, трябва да призная. Роберто постигаше своето чрез микропредприятия, а аз — чрез образование.

А приличаше повече на собственик на фабрика за копчета от „Фешън Дистрикт“ или на адвокат на пострадали хора, отколкото на директор на благотворителна организация.

— Значи сте тук заради онези нарконегодници, които са го убили? — излая Крос. Задъвка бясно пурата си, после я остави в стъкления пепелник с формата на кленово листо.

— Просто събираме информация в тази връзка — отговори неопределено Сакс. — Проследяваме координатите му по време на последното му посещение в Ню Йорк, когато се е срещнал и с вас. Можете ли да ми кажете къде още в града е ходил?

— В някои други неправителствени организации, така ми каза, три-четири. Знам, че за някои места му е трябвал преводач, ако това ви помага.

— Спомена ли ви в кои?

— Не, само се отби да остави един чек и да се поинтересува от някои нови проекти, по които работим заедно. Искаше да кръстим нещо на негово име. Класна стая. Не цяло училище. Виждате ли, такъв беше Роберто. Реалист. Разполагаше с точно определени пари, не с трилиони, затова знаеше, че не може да иска цяло училище да бъде кръстено на него. Стигаше му и класна стая. Скромен мъж, ако ме разбирате. Обаче искаше някакво признание.

— Стори ли ви се притеснен за безопасността си?

— Разбира се. Винаги се притесняваше. Знаете ли, той говореше много открито. — Тъжна усмивка. — Мразеше ли някой политик или изпълнителен директор, не се страхуваше да го заяви в ефир или в някой от блоговете си. Наричаше се Пратеник, гласа на съвестта. Спечели си много врагове. Онези скапани наркобосове. Извинете ме за израза. Дано да седнат на електрическия стол или да им сложат смъртоносната инжекция, или каквото и да е там.

— Споменавал ли е картели или банди, които го заплашват?

Крос се облегна назад и се замисли за момент.

— Не по име. Но каза, че го следят.

— Разкажете ми.

Мъжът плъзна пръст по група брадавици на шията си.

— Каза, че имало някакъв тип, но бил там, не тук, разбирате ли? Следял го по улицата.

— Някакво описание?

— Бял мъж. Изглеждал силен. Това е.

Тя веднага си помисли за Бари Шейлс и за НИ 516.

— Обаче имаше и още нещо. Самолетът. Това го беше уплашило най-много.

— Самолет ли?

— Роберто много пътуваше. Каза, че забелязал този частен джет три-четири пъти в различни градове, където ходел — места с малки летища, където частните джетове повече се набиват на очи. Бермудите, Бахамите, Каракас, където живееше. В някои мексикански градове. Намираше го за странно, защото самолетът като че ли винаги бил там, преди той да пристигне. Като че ли някой знаел графика на пътуванията му.

Например, като подслушва телефона му. Любимото занимание на НИ 516.

Събеседникът й отново задъвка пурата.

— Причината да го разпознава била, че повечето частни самолети са бели, а този бил син.

— Някакви знаци, надписи, цифри?

— Не, не ми е казвал. Но се питам защо ще го следи някой с частен самолет? С каква цел? Кой може да е? Тези работи струват пари.

— Да помните още нещо?

— Съжалявам.

Сакс стана, ръкува се с него и се замисли, че тази заплетена следа, която тръгваше от шофьора на лимузината, й се отплащаше със солидна улика. Макар и загадъчна.

Син самолет…

Крос въздъхна, загледан в друга снимка, на която бяха двамата с Морено — този път някъде в джунглата. Бяха обградени от весели работници. Още лопати, още каски, още кал.

— Знаете ли, детектив, бяхме добри приятели, но да ви призная, така и не успях да разбера що за човек е. Непрекъснато нападаше Америка, просто я ненавиждаше. Не млъкваше. Веднъж му казах: „Стига, Роберто, защо ругаеш единствената страна на света, където можеш да говориш такива неща, без да те застрелят в някоя уличка или да те замъкнат посред нощ в някой таен затвор? По-спокойно“. — Мъжът горчиво се изсмя. — Обаче той не ме слушаше.