Джефри Дивър
Професионалистите (2)

2.

— Идва ли? — попита Линкълн Райм, без да се опитва да прикрие раздразнението си.

— Случило се е нещо в болницата — долетя гласът на Том от коридора, от кухнята или където се намираше. — Ще закъснее. Ще се обади, когато се освободи.

— Нещо. Е, това казва много, няма що. Нещо в болницата.

— Така ми каза.

— Той е лекар. Би трябвало да е конкретен. И не бива да закъснява.

— Той е лекар — повтори Том, — което означава, че има спешни случаи.

— Обаче той не казва „спешен случай“. Казва „нещо“. Операцията е насрочена чак за двайсет и шести май. Не искам да се отлага. А и не виждам защо не може да я направи по-рано.

С чернената си инвалидна количка Райм стигна до един монитор. Спря я до ратановия стол, в който седеше Амелия Сакс. Тя беше с черни дънки и черна грейка без ръкави. На тънка верижка на врата й висеше медальон с един диамант и една перла. Беше рано и пролетното слънце влизаше през прозорците, които гледаха на изток, и се отразяваше в червената й коса, старателно пристегната в кок с помощта на фиби. Райм насочи вниманието си отново към екрана, преглеждайки доклада от местопрестъплението на убийство, чието разследване Полицейското управление на Ню Йорк току-що бе приключило с негова помощ.

— Почти е готово — каза тя.

Седяха във всекидневната на неговата къща на Сентръл Парк Уест в Манхатън. Вероятно някога, по времето на Бос Туид, стаята е била тиха и уединена, но сега изпълняваше функциите на криминална лаборатория. Беше пълна с оборудване и измервателни уреди за изследване на доказателства, компютри и кабели, навсякъде имаше кабели, които затрудняваха придвижването на инвалидната количка.

— Лекарят закъснява — промърмори Райм на Сакс. Не беше необходимо, тъй като тя се намираше на три метра от него. Обаче той все още бе раздразнен и му стана по-добре и от неодобрението на някой друг. Внимателно премести лявата си ръка на тъчпада и прегледа последния абзац от доклада.

— Добре.

— Да го изпратя ли?

Той кимна и тя натисна някакво копче. Шейсет и пет шифровани страници се отправиха към ефира, за да пристигнат на десетина километра от тук, в Нюйоркското полицейско управление в Куинс, където щяха да се превърнат в гръбнака на случая „Щатът срещу Уилямс“.

— Готово.

Беше готово, с изключение на свидетелските показания по делото срещу наркобарона, който изпращаше дванайсет-тринайсетгодишни деца по улиците на Източен Ню Йорк и Харлем, за да убиват по негово нареждане. Райм и Сакс бяха успели да открият и анализират частична следа и отпечатъци, които ги отведоха от обувките на един младеж до витрина в Манхатън, до килима на един лексус, до ресторант в Бруклин и най-накрая — до къщата на самия Тай Уилямс.

Водачът на бандата не беше присъствал на убийството на свидетеля, не беше докосвал оръжието, нямаше доказателства за поръчката, а младият стрелец беше прекалено уплашен, за да свидетелства срещу него. Но тези пречки нямаха значение за делото: Райм и Сакс бяха събрали доказателства, които водеха от местопрестъплението право към Уилямс.

Той щеше да прекара живота си в затвора.

Сакс положи ръка върху лявата ръка на Райм, привързана върху инвалидната количка. Сухожилията, едва видими под бледата й кожа, му подсказаха, че го стиска. Високата жена се изправи и се протегна. Работеха по завършването на доклада от рано сутринта. Тя се събуди в пет. Той — малко по-късно.

Райм забеляза, че Амелия потрепна, докато вървеше към масата, където беше чашата й с кафе. Напоследък артритът в бедрото и коляното й я мъчеше. Нараняването на гръбначния стълб на Райм, което го остави напълно парализиран от шията надолу, беше описано като унищожително. И все пак дори за миг не му причини болка.

„Които и да сме, телата ни донякъде ни предават“ — помисли си той. Дори доволните в момента бяха обезпокоени от облаци на хоризонта. Той съжаляваше атлетите, красавците и младите, които вече очакваха упадъка със страх.

По ирония на съдбата за Линкълн Райм беше точно обратно. Той беше излязъл от деветия кръг на ада благодарение на новите хирургически техники и на екстремното си отношение към упражненията и рискованите експериментални операции.

Мисълта за предстоящата операция отново извика раздразнението му от закъснението на лекаря за днешната среща.

Чу се звънецът на входната врата.

— Ще отворя — извика Том.

Къщата, разбира се, беше пригодена за състоянието на Райм и с помощта на компютър той можеше да види и да разговаря с всеки, който е на вратата, и да го пусне вътре. Или да не го пусне. (Не харесваше да идват хора и ги отпращаше — понякога грубо, ако Том не действаше бързо.)

— Кой е? Провери първо.

Нямаше как да е доктор Барингтън, тъй като той щеше да се обади, след като се освободи от „нещото“, което го беше забавило. Райм не беше в настроение за други посетители.

Но очевидно нямаше значение дали Том първо ще провери, или не. Лон Селито се появи във всекидневната.

— Линк, ти си вкъщи.

Нисичкият и набит детектив бързо се отправи към подноса с кафе и сладкиши.

— Искаш ли прясно кафе? — попита Том. Слабичкият помощник беше облечен с бяла риза, синя флорална вратовръзка и тъмни всекидневни панталони. И днес носеше копчета за ръкавели, абаносови или ониксови.

— Не, благодаря, Том. Здравей, Амелия.

— Здрасти, Лон. Как е Рейчъл?

— Добре. Започна да ходи на пилатес. Странна дума. Май е някаква гимнастика.

Както винаги Селито беше с измачкан кафяв костюм и измачкана светлосиня риза. Носеше раирана тъмночервена вратовръзка, която, нетипично за него, беше гладка като дъска. Нещо ново, отбеляза Райм. Може би подарък от приятелката му Рейчъл? Обаче беше май — нямаше празници. Може би беше подарък за рождения му ден. Той не знаеше кога е рожденият ден на Селито. И на повечето хора.

Детективът отпи от кафето и хапна само две хапки от един сладкиш. Вечно беше на диета.

Двамата с Райм бяха работили като партньори заедно преди години и Лон Селито беше човекът, който го подтикна да се върне на работа след инцидента. Той грубо го накара да надигне задника си и отново да започне да разкрива престъпления. (В случая на Райм по-скоро да остане на задника си и да се захване за работа.) Въпреки историята им Селито никога не идваше само за да се видят. Първокласният детектив поемаше важни случаи, работеше в голямата сграда — на Полис Плаза номер едно — и винаги водеше разследването на случаите, когато Райм беше наеман като консултант. Появата му сега беше предвестник.

— И така — огледа го криминалистът, — имаш ли нещо интересно за мен, Лом? Примамливо престъпление? Интригуващо?

Селито отпи от кафето и гризна от сладкиша.

— Знам само, че получих обаждане от горе с питане дали си свободен. Казах им, че привършваш с Уилямс. После ми наредиха да дойда тук колкото се може по-бързо, за да се срещнем с някого. Те идват насам.

— Някого? Те? — попита Райм кисело. — Същото точно определение като „нещото“, което задържа лекаря ми. Изглежда е заразно. Като грип.

— Ей, Линк, само това знам.

Райм хвърли огорчен поглед към Сакс:

— Забелязвам, че никой не ми се обади за това. На теб някой обади ли ти се, Сакс?

— Никой.

— О, това е заради другото нещо — каза Селито.

— Какво друго нещо?

— Каквото и да се случва, тайна е. И трябва да остане така.

Райм реши, че това поне е крачка към интригуващото.