Джефри Дивър
Професионалистите (26)

26.

Значи това са Карибите.

С ръка върху джойстика на червената като захаросана ябълка инвалидна количка Линкълн Райм излезе от вратата на летище „Линдън Пиндлинг“ в Насау на толкова горещ и влажен въздух, какъвто не беше вдишвал от години.

— Направо дъхът ти спира — провикна се той. — Харесва ми.

— Намали темпото, Линкълн — каза му Том.

Обаче той беше като дете в коледната сутрин. За пръв път от много години се намираше в чужбина. Вълнуваше се и от пътуването, и от онова, което можеше да им донесе то: категорични веществени доказателства по случая „Морено“. Реши да дойде тук заради нещо, което се срамуваше да признае: заради интуицията си, онова съмнително чудо, за което Амелия постоянно говореше. Райм имаше чувството, че единственият начин да се добере до онзи куршум за милиони и до останалите улики е да отиде с количката си право при ефрейтор Майкъл Поатие и да го помоли за тях. Лично.

Знаеше, че полицаят е притеснен от смъртта на Робърт Морено, както и от това, че началниците му го използват като пешка, за да омаловажат случая.

Всяка моя инспекция и всеки един лиценз са резултат от навременна, задълбочена и почтена работа…

Смяташе, че лесно ще убеди ефрейтора да му съдейства.

И така, Том се беше хвърлил с голи гърди към трудната задача да резервира билети за самолета и за хотел, защото постоянно го оставяха на изчакване и му пускаха лоша музика — както неколкократно се оплака болногледачът — а задачата му се усложняваше от състоянието на Райм.

Но не толкова, колкото предполагаха.

Да, трябваше да се съобразяваш с някои неща, когато пътуваш като инвалид — специални инвалидни седалки, специални възглавници, проверка дали има налични инвалидни колички, практически проблеми като ходенето по нужда, такива неща, които може да възникнат по време на полета.

В крайна сметка обаче пътуването не мина зле. Всъщност в очите на Службата по сигурност на транспорта всички ние сме инвалиди, всички сме недвижимости, предмет, багаж, който се мести по нечия прищявка. В действителност Линкълн смяташе, че е по-добре от повечето свои спътници, които бяха свикнали да са подвижни и независими.

Пред зоната за получаване на багажа, на приземния етаж на летището Райм се придвижи до пълния с туристи и местни тротоар, които се суетяха и блъскаха към такситата и микробусите. Погледна към малката градинка — никога не беше виждал някои от растенията. Градинарството го интересуваше не от естетически съображения, а защото флората беше много полезна в сферата на криминологията.

Освен това беше чувал, че ромът на Бахамите е страхотен.

Върна се при Том, който говореше по телефона. Райм звънна на Сакс и й остави съобщение.

— Пристигнах благополучно… — Извърна се, защото чу невероятен крясък зад гърба си. — Мили боже, изкара ми ангелите! Тук има папагал. Говорещ!

Клетката беше поставена там по поръчка на местна туристическа служба. Според табелата вътре имаше бахамски папагал абако. Кресливата птица, сива с малко зелено на опашката, нареждаше: „Здрасти! Здравейте! Ола!“. Райм записа част от монолога за Сакс.

Още една глътка от влажния солен въздух, примесена с кисел мирис — пушек, както установи Райм. Какво гореше? Никой не изглеждаше притеснен.

— Взех багажа — чу се глас зад тях.

Нюйоркският полицай Рон Пуласки — млад, рус, слаб — буташе куфарите върху една количка. Тримата не очакваха престоят им да е дълъг, но състоянието на Райм изискваше доста неща. Много. Лекарства, катетри, тръбички, дезинфектанти, въздушни възглавници за предотвратяване появата на язви, които можеха да доведат до инфекции.

— Какво е това? — попита Рон, когато Том извади раничка от единия сак и я провеси на гърба на инвалидната количка.

— Портативен респиратор — отговори Райм.

— На батерии — допълни Том. — С двойна кислородна бутилка. Ще издържи няколко часа.

— Защо си донесъл тази чудесия, по дяволите?

— Заради полета в кабина под налягане на две хиляди метра височина — отговори болногледачът, като че ли отговорът беше съвсем очевиден. — Заради стреса. Има десетки причини, поради които не е зле да го имаме.

— Да ти изглеждам стресиран? — попита Райм. Още преди години беше престанал да ползва респиратор и дишаше самостоятелно — едно от постиженията му като инвалид, с което най-много се гордееше. Обаче Том явно беше забравил — или пренебрегнал — този негов успех. — Не ми трябва.

— Да се надяваме. Но няма да навреди, нали?

Той нямаше отговор на въпроса. Погледна към Пуласки:

— И между другото, не е респиратор. Дишането е обмен на кислород и на въглероден двуокис. Вентилирането е вкарване на газ в дробовете. Така че е вентилатор.

Полицаят въздъхна:

— Добре, Линкълн.

Новобранецът поне се беше отърсил от досадния навик да нарича Райм „сър“ или „капитане“.

— Има ли значение? — попита младият офицер.

— Разбира се, че има — сряза го той. — Прецизността е ключът за всичко. Къде е бусът?

Другата задача на Том беше да осигури бус, оборудван за инвалиди. В момента Том още беше на телефона и каза намръщено на Райм:

— Пак съм на изчакване.

Явно помощникът му осъществи връзка и няколко минути по-късно един микробус спря до тротоара близо до мястото, където чакаха превозните средства от курортите. Белият форд беше очукан и вътре вонеше на цигари. Прозорците бяха мръсни. Пуласки натовари багажа им отзад, докато Том подписваше формулярите и ги подаваше на слабия тъмнокож мъж, докарал превозното средство. Размениха си кредити карти и малко пари в брой, после шофьорът си тръгна пеша. Райм се запита дали бусът не е откраднат. След това реши, че не е справедлив: „Сега си в различен свят, не си в Манхатън. Не бъди тесногръд“.

Том се настани на волана и поеха по пътя към Насау — двулентово шосе в добро състояние. Движението от летището беше натоварено, предимно с по-стари модели американски и японски автомобили, очукани камиони, микробуси. Нямаше почти никакви джипове, което не беше чудно в страна със скъп бензин, без лед, сняг или планини. Любопитното обаче беше, че макар движението да беше в лявата лента — Бахамите бяха бивша британска колония — повечето автомобили бяха с ляв волан като американските.

Докато се придвижваха на изток, Райм забеляза покрай пътя магазинчета без табели, от които да става ясно какво продават или какви услуги предлагат, много неподдържани парчета земя, търговци, които предлагат плодове и зеленчуци от багажниците на автомобилите си, но някак незаинтересовани да осъществяват продажби. Микробусът подмина няколко големи къщи с огради — предимно старо строителство. Доста по-малки къщи и бараки изглеждаха изоставени, вероятно жертва на урагани, предположи Райм. Почти всички местни жители имаха много тъмна кожа. Повечето мъже бяха облечени с фланелки или с ризи с къс ръкав, джинси, памучни панталони или шорти. Жените носеха подобно облекло, но имаше и много с обикновени рокли на цветя или едноцветни.

— Ей! — задъхано възкликна Том, натисна рязко спирачката и успя да заобиколи една коза, без да преобърне целия им багаж.

— Погледнете само — обади се Пуласки и засне животното с камерата на мобилния си телефон.

Том се кланяше на бога, наречен джипиес и преди да стигнат до центъра на Насау, се отклониха от главния път и от натовареното движение. Минаха покрай варовиковите стени на стара крепост. Пет минути по-късно болногледачът на Райм спря буса, който целият се тресеше заради лошото окачване, на паркинга на скромен, но добре поддържан мотел. Двамата с Пуласки предадоха багажа на едно пиколо и Том се запъти към рецепцията, за да ги регистрира и да разгледат достъпните части на мотела. Върна се и докладва, че са приемливи.

— Част от форт Шарлот — оповести Пуласки, като прочете табелата до пътя, който водеше от мотела към крепостта.

— Моля? — попита Райм.

— Форт Шарлот. След построяването й повече никой не е нападал Бахамите. Е, поне остров Ню Провидънс. На който се намираме.

— Аха — изсумтя Райм незаинтересовано.

— Погледнете това — каза Пуласки и посочи към застинал неподвижно гущер на стената до входа на мотела.

— Зелен анолис, американски хамелеон. Бременна е.

— Моля?

— Бременна е. Очевидно.

— Шегувате се — засмя се младият офицер.

— Защо да се шегувам? — изръмжа Райм. — Какво смешно има в един бременен гущер?

— Няма. Просто се чудя откъде знаете.

— Защото пристигам в страна, която не познавам, а какво пише в първа глава на моята книга по криминология, новобранецо?

— Че трябва да познаваш географията, когато оглеждаш местопрестъпление.

— Трябваше да получа основна информация относно геологията, флората и фауната, която може да ни е полезна тук. Фактът, че не е имало нападения след построяването на форт Шарлот, за мен е безполезен, затова не си направих труда да го науча. Гущерите, папагалите, бирата „Калик“ и мангровите дървета обаче може би ще ни потрябват. Затова четох за тях по време на полета. А ти какво чете?

— Ами, списание „Пийпъл“.

Райм изсумтя презрително.

Гущерът примигна и завъртя глава, но иначе не помръдна. Райм извади мобилния си телефон от джоба на ризата. Първата операция, на дясната му ръка, се оказа много успешна. Движенията му бяха леко несръчни в сравнение с тези на здрав крайник, но бяха достатъчно плавни, така че неосведомен наблюдател да не забележи нищо неестествено. Телефонът му беше айфон и той отдели часове, за да усвои езотеричното умение да плъзга пръст по екрана и да включва приложенията. Имаше и пълно гласово разпознаване заради състоянието си, така че да приспива „Сири“. В момента използва функцията за последно проведени разговори, за да набере номер с едно докосване. Женски глас със силен акцент каза:

— Полиция, спешен случай ли има?

— Не, не е спешен случай. Бих искал да говоря с ефрейтор Поатие, моля.

— Един момент, господине.

Блажено кратък период на изчакване.

— Поатие на телефона.

— Ефрейторе?

— Линкълн Райм. — Последва много дълго мълчание. — Да.

Тази единствена дума подсказваше огромна неувереност и неловкост. Казината явно бяха много по-безопасно място за разговор от кабинета на този човек.

Райм продължи:

— Можех да ви дам номера на собствената си кредитна карта или да ви набера аз.

— Не можех да говоря повече. И в момента съм доста зает.

— Изчезналата студентка ли?

— Разбира се — отговори ефрейторът с мелодичния си баритон.

— Някакви улики?

Пауза.

— Засега не. Минаха повече от двайсет и четири часа. Няма сведения от колежа й, нито от мястото, където работи на половин ден. Напоследък се е виждала с някакъв белгиец. Изглежда много разстроен, но… — Думите му заглъхнаха. — Опасявам се, че не мога да ви помогна във връзка с вашия случай.

— Бих искал да се срещнем, ефрейторе.

Най-дългото мълчание досега.

— Да се срещнем ли?

— Да.

— Е, как да стане?

— Аз съм в Насау. Предлагам да не е в полицията. Можем да се срещнем където поискате.

— Но… аз… Вие сте тук?

— Може би ще е най-добре да се видим извън службата ви — повтори Райм.

— Не, не е възможно. Не мога да се срещна с вас.

— Наистина трябва да поговорим — настоя Линкълн.

— Не, трябва да затварям, капитане. — В гласа му се долавяше отчаяние.

— Тогава ще дойда в службата ви — побърза да каже Райм.

— Наистина ли сте тук? — отново попита Поатие.

— Точно така. Случаят е важен. Приемаме го много на сериозно.

Райм знаеше, че това напомняне — че Бахамската кралска полиция явно не приемаше случая сериозно — е доста нагло. Но все още беше убеден, че Поатие може да му помогне, ако го притисне.

— Както ви казах, много съм зает.

— Ще се срещнете ли с нас?

— Не, не мога.

Чу се щракване, когато ефрейторът затвори.

Райм погледна към гущера, после се извърна към Том и се засмя:

— Ето ни в Карибите, заобиколени от такава прелестна вода. Я да предизвикаме малко вълнение.