Джефри Дивър
Професионалистите (52)

52.

Джейкъб Суон спря колата си на половин пресечка от колата на Амелия Сакс, близо до къщата на Линкълн Райм.

Проследи я до центъра на града, където тя имаше среща на Чеймбърс стрийт, а той дебнеше възможност да стреля. Обаче там имаше твърде много хора. Това винаги е проблем в Манхатън. Сега тя вече се бе върнала и агресивно паркира неправилно отново близо до началото на задънената уличка.

Огледа притъмнелия булевард. Най-сетне беше опустял. Да, това беше времето и мястото. Суон сложи латексовите си ръкавици, стисна своя зиг зауер и го нагласи така, че да може да го извади бързо.

Нямаше да я убие. Реши, че така ще предизвика прекалено силен смут — твърде много полиция, твърде активно преследване, твърде голям шум в медиите. Вместо това щеше да я простреля в гърба или в краката.

След като тя излезе, той щеше да паркира успоредно на другите коли, да излезе, да стреля по нея и да отпраши, като спре след няколко пресечки, за да смени отново регистрационните номера.

Сакс излезе от своята кола, отново се огледа предпазливо, държейки ръка близо до хълбока си. Бдителният й поглед принуди Суон да остане на предната седалка на своя нисан с наведена глава. Когато тя пое по улицата, той отвори вратата на колата, но се спря. Сакс не тръгна към уличката за дома на Линкълн Райм, нито пое към Сентръл Парк Уест, а продължи по улицата към един китайски ресторант.

Видя я да влиза вътре и да се смее, докато разговаря с жената на касата. Сакс разгледа менюто. Поръча храна за вкъщи. Вдигна поглед и махна на едно от момчетата. То й отвърна с усмивка.

Суон премести нисана напред, забеляза едно място през няколко автомобила. Паркира и изключи двигателя. Ръката му се плъзна в джоба на якето и той отново се увери, че пистолетът му си е на мястото. Беше по-обемист от глока, имаше предпазители и странични плъзгачи, но самото оръжие беше тежко, което гарантираше, че и изстрелите след първия ще бъдат много точни. С леките оръжия трябва по-често да се прицелваш, отколкото с по-тежките.

Огледа Сакс през нашареното стъкло. Толкова привлекателна жена.

С дълга рижа коса.

Висока.

И слаба. Толкова слаба. Не се ли хранеше? Изглежда, не си падаше по готвенето. Което не му допадна. И да поръчва храна от такова място — солена и със стара мазнина? Срамота, Амелия. През следващите месеци ще си стоиш у дома и ще ядеш желета и пудинги, докато се възстановиш.

Десет минути по-късно тя беше на вратата с храната в ръка и с поведение на сговорчива мишена: запъти се право към задънената уличка.

Спря на входа, надникна в чантата, явно за да се увери, че от ресторанта са сложили допълнително ориз, бисквитки с късметчета или пръчици. Все още се занимаваше с торбата, когато отново пое към къщата на Райм.

Суон даде на заден в уличката, но се наложи да удари спирачки, защото някакъв велосипедист профуча покрай него и спря, чудейки се по някаква причина дали да продължи за Сентръл Парк, или да се връща. Суон се ядоса, но не искаше да привлича внимание, като натиска клаксона. Изчака с пламнало лице.

Велосипедистът продължи — избра красивата зеленина на пролетния парк — и Суон натисна газта, за да влезе в уличката. Обаче закъснението му струваше скъпо. Сакс крачеше бързо, беше стигнала края на Г-образния проход и беше завила наляво, към задния вход на къщата.

Няма проблем. Всъщност още по-добре. Той щеше да паркира, да я последва вътре, докато тя се приближава към вратата. Разположението на уличката щеше да заглуши изстрелите и да разпрати звуците в стотици различни посоки. Който ги чуеше, няма да има представа откъде идват.

Озърна се. Нямаше ченгета. Движението беше слабо. Неколцина разсеяни минувачи, потънали в своя свят.

Суон спря колата в началото на уличката, сложи лоста на положение за паркиране и излезе. С изваден пистолет, но скрит под шушляковото яке, пое по облите камъни.

Повтаряше си: два изстрела ниско в гърба, един към коляното. Макар да предпочиташе ножа си, беше добър стрелец. Налагаше се.

— Извинете? Можете ли да ми помогнете? — разнесе се женски глас зад него. Британски акцент.

Гласът беше на слаба и привлекателна бегачка на трийсетина години. Стоеше на около два и половина метра, между него и отворената шофьорска врата на колата му.

— Не съм от тук. Опитвам се намеря резервоара. Има пътека за бягане…

И тогава го видя.

Якето се беше разтворило и тя забеляза пистолета.

— О, боже! Моля ви, не ме наранявайте. Нищо не съм видяла! Кълна се.

Жената понечи да се извърне, но Суон действаше бързо и за част от секундата се озова пред нея. Тя си пое дъх, за да изпищи, но той я удари в гърлото — с прочутия си удар с разтворена длан. Тя се свлече на бетона, без да я види двойката от отсрещния тротоар, която спореше за нещо.

Суон погледна отново назад към тъмния проход между съседните сгради. Дали Сакс вече бе влязла?

Може би не. Не знаеше колко далеч се простира Г-образната уличка зад къщата на Райм.

Обаче трябваше да вземе решение за секунди. Сведе поглед към жената, която се мъчеше да си поеме въздух точно като Анет на Бахамите и Лидия Фостър тук.

С ръце на шията, с ококорени очи и отворена уста. Да или не, зачуди се той.

Избирай.

Реши: да.