Джефри Дивър
Професионалистите (64)

64.

— Същото доказателство, което си мислехме, че оправдава Шейлс, като го поставя в Ню Йорк по време на стрелбата, сега ни помага да го обвиним: телефонните разговори от мобилния му до „Саут Коув Ин“, за да се увери, че Морено пристига, метаданните, които доказват местоположението му в НРОС в Ню Йорк по време на настъпването на смъртта. Обаче ни трябва още. Трябва да докажем, че е държал дистанционното на самолета. На безпилотния самолет, извинявай, новобранецо. Как можем да го направим? — попита Линкълн Райм.

— Чрез въздушния контрол във Флорида и на Бахамите — обади се Сакс.

— Добре.

Сакс звънна на връзката си при федералните, Фред Делрей, с тази молба и проведе дълъг разговор с него. Най-сетне приключи.

— Фред ще се обади на Федералната авиационна служба тук и на Бюрото по гражданка авиация в Насау. Обаче ми даде друга идея — затрака тя на компютъра си.

Райм не виждаше съвсем ясно. Като че ли Сакс разглеждаше някаква карта.

— Такаааа — прошепна тя.

— Какво? — зачуди се той.

— Фред предложи да се опитаме да видим самата Стая на смъртта.

— Моля? — попита Селито. — Как?

Явно е „Гугъл“. Сакс се усмихна. Беше извикала на екрана сателитна снимка на централата на НРОС в центъра на Манхатън. Зад сградата имаше паркинг, отделен от улицата с внушителна на вид ограда и с кабинка на пазач. В ъгъла се виждаше голяма четвъртита постройка, подобна на огромен контейнер — каквито има по доковете и по магистралите, теглени от тирове. До нея се издигаше триметрова антена.

— Според Фред това е наземната контролна станция. НКС. Твърди, че повечето безпилотни самолети се управляват от такива портативни съоръжения.

— Стаята на смъртта — изрече Мел Купър.

— Идеално. — Лоръл се обърна рязко към Сакс: — Принтирай ги, ако обичаш.

Райм забеляза как Амелия настръхна, поколеба се и после с палеца и с единия си пръст със засъхнала точица кръв под нокътя натисна силно копче на клавиатурата. Принтерът започна да бълва страници.

След като документът беше разпечатан, прокурорката го взе от принтера и го добави към папките си.

Телефонът на Сакс избръмча.

— Пак е Фред — оповести тя и натисна копчето на високоговорителя.

— Фред, не обиждай никого — обади се Райм.

— Чувам те. Е, захванали сте се с интересен случая. Ей, да виждате странни самолетчета да кръжат пред прозорците ви? Не е ли по-добре да спуснете щорите?

Райм увери Делрей, че шегата му не се е получила толкова забавна, колкото се е надявал, предвид умението на Бари Шейлс да изстрелва куршуми за милиони.

— Добре, ето какво ни казват радарите. Изпращам ви изображения. Сутринта на девети май открихме малък самолет без транспондер да лети на изток над Атлантика, южно от Маями.

— Където е въздушната база в Хоумстед — изтъкна Селито.

— Прав си. Самолетът няма летателен план и се движи много бавно — с около сто и осемдесет километра в час. Което е типичната скорост за безпилотен самолет. Следите ли ми мисълта?

— Да, Фред, продължавай.

— Така, от Насау до Маями разстоянието е около двеста и деветдесет километра. Точно един час и петдесет и две минути по-късно въздушният контрол прихваща малък самолет без транспондер да се издига в обсега на радара на около сто и осемдесет метра. — Делрей направи пауза. — И после спира.

— Спира ли?

— Решили, че е блокирал поради загуба на скорост, но не изчезнал от радара.

— Кръжал е — отбеляза Райм.

— И аз така предполагам. Решили, че като няма транспондер, самолетът е свръхлек — от онези сглобени у дома модели, които понякога просто се реят като птици на насрещния вятър. Не се намирал в контролирано въздушно пространство, затова не му обърнали повече внимание. Часът бил единайсет и четири преди обяд.

— Морено е застрелян в единайсет и шестнайсет — отбеляза Сакс.

— В единайсет и осемнайсет самолетът се обръща и излиза от обсега на радара. Два часа и пет минути по-късно малък самолет без транспондер навлиза в американското въздушно пространство и се насочва към Маями.

— Това е нашето момче — оповести Райм. — Благодаря ти, Фред.

— Късмет. И забравете, че изобщо ме познавате.

Щрак.

Не беше безспорно доказателство, но подобно на всички други елементи по случая беше стабилна тухла в стената от доказателства за вината на заподозрения.

Някой се обади на Нанс Лоръл. Друг на нейно място би кимнал или би подсказал с изражението си какво му казват, обаче напудреното й лице беше като маска. После тя затвори.

— Има проблем с друг мой случай. Трябва да отида да разпитам един затворник. Няма да се бавя. Иска ми се да остана, но трябва да се погрижа за това.

Прокурорката събра нещата си и излезе.

Телефонът на Сакс също звънна. Докато слушаше, тя си нахвърли бележки.

Райм отново се зае да разглежда белите дъски.

— Трябва ми още — оплака се той. — Нещо, което да докаже, че Шейлс е управлявал самолета от разстояние.

— Поискай и ще ти се даде — обади се Амелия Сакс.

Той изви вежда.

— Имаме сведение за информатора. Ако някой може да докаже, че Бари Шейлс е бил в Стаята на смъртта на девети май, това е той.

* * *

Сакс с радост съобщи, че служителите на капитан Майърс, които разговаряли с посетителите на „Джава Хът“, когато информаторът качил ЗСЗ в интернет, са открили свидетели.

Нейният компютър сигнализира и тя погледна към екрана.

— Входящо — оповести Сакс.

Селито се засмя дрезгаво:

— Неуместна формулировка при дадените обстоятелства.

Тя отвори приложението.

— Днес хората плащат много повече с кредитни или дебитни карти. Дори ако сметката е три-четири долара. На нас това ни помага обаче. Полицаите са говорили с всички, които са плащали към един часа на обяд на единайсети. В повечето случаи нищо, обаче един от тях имал снимки. — Тя принтира приложените снимки. Не бяха ужасни, но не бяха и с висока резолюция. — Би трябвало това да е нашият човек. — Прочете и коментара на полицая. — Фотографът е турист от Охайо. Снимал жена си, която седяла срещу него. Отзад се вижда мъж, доста неясно, защото се е извърнал бързо и е вдигнал ръка да скрие лицето си. Разпитали туристите дали са го видели добре. Не са, а останалите клиенти и момичетата на бара не са му обърнали внимание.

Райм погледна снимката. През две маси зад усмихнатата жена седеше вероятният информатор. Бял. Добре сложен, със син костюм — странен цвят, малко по-светъл от тъмносиньото.

Носеше бейзболна шапка — подозрително предвид деловото облекло — но, изглежда, косата му беше светла. Пред него беше отворен голям лаптоп.

— Той е — каза Сакс. — Има айбук. — Беше свалила снимки на всички модели.

— Костюмът не се връзва. Евтин е — отбеляза криминалистът. — Виждаш ли и пакетчетата „Спленда“ на масата заедно с бъркалката? Потвърждават, че е нашият човек.

— Защо? — попита Селито. — И аз използвам подсладител.

— Нямам предвид веществото, а факта, че е на масата. Повечето хора си слагат захар и мляко на помощната масичка и изхвърлят празните пакетчета и бъркалките. Така масата им остава по-чиста. А той си носи пликчето със себе си. Не е искал да оставя следи от допир.

Повечето предмети, дори хартиените, задържат ясни отпечатъци от пръсти в заведенията за хранене благодарение на мазнината в ястието.

— Можеш ли да кажеш още нещо за него? — попита Пуласки.

— Ти ми кажи, новобранец.

— Виж как държи дясната си ръка, с обърната нагоре длан като купичка? — каза младият полицай. — Може би се кани да изпие някакво лекарство. Възможно е да има главоболие или да го боли гърбът. Чакай, това там не е ли кутийка? Отстрани на масата?

Май наистина беше. В синьо и златисто.

— Добре, мисля, че си прав — съгласи се Райм. — И обърнете внимание, че е в кафене, а пие чай — пликчето върху салфетката? Не е необичайно, но разумен извод би бил, че го боли стомах. Проверете кои лекарства против киселини, стомашен рефлукс или лошо храносмилане се продават в опаковки с два цвята.

След малко Купър докладва:

— Може да е най-силният зантак. Трудно е да се каже.

— Не ни трябват никакви категорични отговори — тихо отбеляза Райм. — Трябва ни посока. Явно има стомашни проблеми.

— Причината може да е стресът от издаването на поверителна информация — предположи Мел Купър.

— Възраст? — зачуди се Райм.

— Не мога да определя — отговори младият полицай. — По какво личи?

— Не те карам да правиш акробатики, новобранец. Виждаме, че е набит, предполагаме, че има стомашни проблеми. Косата му може да е светла, но може и да е прошарена. Консервативно облекло. Основателно е да допуснем, че е на средна възраст.

— Да, разбира се.

— И позата му. Безупречна е, а не е млад. Подсказва, че е бил военен. Или пък още е в армията, просто е с цивилни дрехи.

Докато се взираха в снимката, Сакс се питаше: „Защо си разтръбил за тази заповед? Какво ти носи това?“.

Човек със съвест…

„Какъв си ти — патриот или изменник?“

Запита се също: „И къде си, по дяволите?“.

Някой звънна на Селито. Сакс забеляза, че той се свъси. Огледа другите в стаята, после се извърна.

— Какво? — попита шепнешком. — Това е откачено. Не може да ми кажеш само това. Трябват ми подробности.

Всички бяха вперили погледи в него.

— Кой? Кого да познавам? Добре, разбери и ме осведоми.

Прекъсна разговора и погледът му към Сакс, но не право в нея, издаде, че тя е била темата на разговора.

— Какво, Лон?

— Да излезем навън — кимна той към коридора.

Сакс погледна към Райм и каза:

— Не. Тук. Какво има? Кой се обади?

Той се поколеба.

— Лон, кажи ми — настоя тя.

— Добре, Амелия. Съжалявам, но те отстраняват от случая.

— Моля?

— Всъщност излизаш в задължителен отпуск. Трябва да се явиш…

— Какво се е случило? — рязко попита Райм.

— Не знам със сигурност. Беше секретарката ми. Нареждането идвало от началника на детективите. Скоро щял да пристигне и официалният доклад. Не знам кой стои зад това.

— О, аз знам — остро заяви Сакс. Отвори чантата си и надникна вътре, за да се увери, че копието на документа, който беше намерила върху бюрото на Нанс Лоръл, още е там. Тогава не й се искаше да го размахва като оръжие.

Но вече не.