Джефри Дивър
Професионалистите (23)

23.

През нощта Райм и Сакс лежаха в леглото си „Сън Тек“ съвсем хоризонтално. Тя го беше уверила, че леглото е неописуемо удобно — мнение, за което трябваше да й се довери, тъй като усещаше само гладката възглавница. Която беше доста приятна всъщност.

— Погледни — прошепна тя.

В този миг на перваза на прозореца на спалнята на Райм на втория етаж нещо се раздвижи, трудно различимо в мрака.

После едно перо политна и се скри от поглед. И още едно.

Време за вечеря.

Перегринските соколи живееха на този перваз или на някой от другите на градската му къща, откакто самият той я обитаваше. Много се радваше, че са избрали неговия дом да гнездят. Като учен той категорично не вярваше в знаци, в поличби или в свръхестественото, но не виждаше нищо лошо в символите. Възприемаше птиците метафорично и размишляваше най-вече над един факт за тях, който мнозина не знаеха: че когато нападат, те по същество са неподвижни. Пикиращи вързопчета от мускули с изпънати навън крачета и прибрани криле, идеално обтекаеми. Носят се с повече от триста и двайсет километра в час и убиват жертвата при силния сблъсък с нея, а не като я разкъсват или хапят.

Неподвижни, но хищни.

Още едно перо политна, когато двойката птици се насочиха към основното си ядене. За предястие им беше послужил един охранен и невнимателен гълъб. Соколите обикновено са дневни птици и ловуват преди здрач, обаче в градовете нерядко стават нощни хищници.

— Вкуснотия! — каза тя.

Той се засмя.

Тя се притисна до него и той усети богатото ухание на косата й. Мъничко шампоан, аромат на цветя. Амелия Сакс не си падаше по парфюмите. Той вдигна дясната си ръка и обгърна главата й.

— Ще продължиш ли с Поатие? — попита тя.

— Ще опитам. Той настойчиво твърдеше, че няма да ни помага повече. Обаче аз знам, че се чувства безсилен, загдето не са му позволили да напредне с разследването.

— Ама че случай — отбеляза тя.

— Как се чувстваш като преобразувана в играч от базово ниво, Сакс? Справяш ли се, или не?

Тя се засмя:

— За кой точно отдел работеше този капитан Майърс — за „Специални операции“ ли?

— Ти си ченгето. Мислех, че ти ще знаеш.

— Не съм го чувала.

Замълчаха и после с рамото си, нормално като на всеки друг човек, той усети как тя се напрегна.

— Кажи ми — подкани я той.

— Знаеш, Райм, мнението ми за случая не се е променило.

— Имаш предвид онова, което каза преди на Нанс? Че не си сигурна дали Мецгър и нашият снайперист са престъпници, които бихме искали да преследваме?

— Именно.

— Съгласен съм, Сакс. Досега не съм подлагал разследване на съмнение. Не са попадали в сивата зона. А това е в сивата зона. Обаче не бива да забравяме едно нещо, Сакс. За самите нас.

— Ние сме доброволци.

— Аха. Можем да се оттеглим, ако поискаме. Майърс и Лоръл да си намерят някой друг.

Тя замълча и застина неподвижно, поне на местата, където Райм можеше да усети движение.

— Ти от самото начало не искаше този случай.

— Така е, не го исках. И част от мен наистина иска да се откаже. Твърде много неща не знаем за играчите и за намеренията им, за мотивите им.

— Моята царица на мотивите.

— И като казвам играчи, имам предвид и Нанс Лоръл, и Бил Майърс, и Мецгър и Брънс или както там се казва. Фред Делрей спомена, че газим в блато, в което надали искаме да газим. Има нещо вярно. — И след малко додаде: — Имам лошо предчувствие за този случай, Райм. Знам, че не вярваш в тези неща. Но ти през по-голяма част от кариерата си си работил с местопрестъплението, аз — на улицата. Там предчувствието важи.

Помълчаха минута-две, докато наблюдаваха как мъжкият сокол се издига и разперва криле с размах. Не бяха едри птици, но отблизо изглеждаха кралски величествени, досущ какъвто беше погледът, който птицата стрелна мигновено, но съсредоточено в стаята. Зрението им беше удивително — забелязваха жертвата си от километри.

Символи…

— Ти искаш да продължим, нали? — попита тя.

— Разбирам те, Сакс — каза той. — Но за мен това е просто възел, който трябва да бъде разплетен. Не мога да се откажа. Обаче не е нужно ти да го правиш.

Тя прошепна незабавно в отговор:

— Не, с теб съм, Райм. Ти и аз. Двамата.

— Добре, а сега аз…

Думите обаче секнаха внезапно, защото устните на Сакс се озоваха върху неговите и тя започна да го целува жадно, почти отчаяно, и отметна завивките. Качи се върху него и обхвана главата му с ръце. Той усети пръстите й на тила си, по ушите си, по бузите си — бяха твърди и в следващия миг омекваха нежно. После отново ставаха силни. Галеха врата му, галеха слепоочията му. Устните на Райм се преместиха от нейните към косата й, после към местенце зад ухото й, после надолу към брадичката и отново на устата й. Където се позабавиха.

Райм използваше отскоро функциониращата си ръка, за да работи с микроскопа на „Бауш и Ломб“, с телефоните, с компютъра и с уреда за измерване на плътността. Обаче още не я беше използвал за това: придърпа Сакс по-близо, хвана горнището на копринената й пижама и плавно я издърпа през главата й.

Сигурно щеше да се справи с копчетата, ако опиташе, обаче положението беше спешно и диктуваше друго.