Джефри Дивър
Професионалистите (36)

36.

Отначало Амелия Сакс само извади батерията от телефона си.

Но после параноята плъзна в тялото й като вода в наводнено бруклинско мазе и тя захвърли апарата през решетката на една канавка пред димящите руини на „Джава Хът“.

Намери един полицай, размени най-малката си банкнота, десет долара, за монети на стойност четири долара, и звънна в полицейското управление от близкия уличен телефон. Прехвърлиха обаждането й до Лон.

— Селито.

— Лон.

— Наистина ли мислиш, че той ни слуша? — попита той.

— Не искам да рискувам.

— Нямам нищо против, но се вбесявам. Имах нов телефон с „Андроид“. Да му се не види! Готова ли си?

Сакс държеше писалка и беше облегнала бележника си на стоманената полица в телефонната кабинка.

— Казвай.

— Преводачката се казва Лидия Фостър. — Селито продиктува адреса на Трето авеню. И телефонния й номер.

— Как са я открили?

— Като са обикаляли — обясни той. — Започнали от последния етаж на офис сградата, откъдето Морено я взел с колата, и тръгнали надолу двайсет и девет етажа. Естествено, успели чак на третия етаж, отнело им цяла вечност. Работела на свободна практика, превеждала за някаква банка.

— Ей сега ще й се обадя. — После Сакс попита: — Как, по дяволите, е успявал да подслушва телефоните ни, Лон? Не всеки може да го прави.

— Този тип има страхотни връзки — промърмори по-възрастният детектив.

— Знае и твоя номер — напомни му тя. — Пази си гърба.

Той се изсмя дрезгаво:

— Това клише определено би харесало на Линк.

Думите му я накараха още по-силно да усети колко й липсва Райм.

— Ще ти съобщя какво съм научила — каза тя.

Няколко минути по-късно Сакс разговаряше с Лидия Фостър и й обясняваше причината за обаждането си.

— А, господин Морено. Да, новината много ме натъжи. Превеждала съм му три пъти през последната година.

— Винаги в Ню Йорк ли?

— Точно така. Хората, с които се срещаше, говореха доста добър английски, но той искаше да разговаря чрез мен на родните им езици. Смяташе, че така ще ги усети по-добре. Искаше да му казвам как са настроени, не само какво говорят.

— Разговарях с шофьора, който ви е возил из града на първи май. Каза ми, че с господин Морено сте обсъждали и най-общи теми.

— Точно така. Той е много общителен.

Сакс усети, че слепоочията й започват да пулсират. Тази жена можеше да се окаже златна мина на сведения.

— С колко човека се срещнахте по време на последното му пътуване?

— С четирима, струва ми се. Някакви неправителствени организации, управлявани от руснаци, и с хора от бразилското консулство в Дубай. Освен това той се срещна с някого сам. Човекът говореше испански и английски. Не се нуждаеше от мен, затова го изчаках в „Старбъкс“ в офис сградата.

Или пък не е искал тя да чуе за какво си говорят.

— Бих желала да дойда да поговорим.

— Да, ще направя всичко, за да помогна. Днес съм си вкъщи. Ще намеря всичките си записки от онзи ден и ще ги подредя.

— Пазите копия на всичко ли?

— Всяка дума. Няма да повярвате колко клиенти губят каквото им изпращам или не си правят копия.

Още по-добре.

В този момент телефонът й завибрира със сигнала за получено съобщение.

— Изчакайте за момент, моля — каза тя на Лидия Фостър. И прочете съобщението.

Телефонът на Брънс е активен. Гласът е проверен — той е. Следя го в реално време. В момента е в Манхатън. Обади се на Родни Шарнек.

Рон

— Госпожо Фостър, трябва да свърша нещо, но много скоро ще съм при вас — каза Сакс на Лидия.