Джефри Дивър
Професионалистите (17)

17.

— Здравейте, полицай. Не, детектив. Нали сте детектив? Така казахте, когато се обадихте.

— Да, детектив съм.

— Аз съм Таш. Наричайте ме Таш. — Предпазлив като по телефона, когато тя се обади по-рано, но вероятно защото е жена, при това не непривлекателна, сега свали гарда. Акцентът му от Близкия изток е все така силен, но по-лесно се разбира, когато разговаряш с него лице в лице.

Грейнал я въведе в къщата, украсена предимно с ислямско изкуство. Беше слаб мъж, с тъмна кожа, гъста черна коса и семитски черти. Иранец, предположи тя. Носеше бяла риза и памучни панталони. Цялото му име било Аташ Фарада и бил шофьор в „Елитни лимузини“ през последните десет години, така й обясни. С известна гордост.

Жена, приблизително на същата възраст — към четирийсет и пет, изгледа Сакс, поздрави я сърдечно и я попита дали иска чай или нещо друго.

— Не, благодаря ви.

— Съпругата ми Файе.

Ръкуваха се.

— От компанията ви „Елитни лимузини“ ми казаха, че Роберто Морено обикновено е използвал друг шофьор, Влад Николов — обърна се Сакс към Фарада.

— Да, Влад Николов.

Тя помоли да й продиктува името буква по буква и той го направи. Сакс си го записа.

— Обаче той беше болен на първи май, затова повикаха мен да го возя. Бихте ли ми казали за какво става дума, моля?

— Господин Морено е бил убит.

— Не! — Фарада видимо се разстрои. — Но моля ви, какво се е случило?

— Точно това се опитваме да установим.

— Толкова тъжна новина. Той беше истински джентълмен. Обир ли е било?

Без да му дава повече подробности, тя попита:

— Бих искала да ми кажете къде откарахте господин Морено.

— Мъртъв — обърна се той към жена си. — Чу ли, мъртъв е? Ужас!

— Господин Фарада? — търпеливо повтори Сакс: — Къде го откарахте?

— Къде ходихме, къде ходихме… — Изглеждаше притеснен. Твърде притеснен. Подчертано притеснен.

Сакс не се изненада от отговора му:

— За жалост не мога да си спомня.

А, ясно!

— Хрумна ми нещо — мога да ви наема отново и да проследим маршрута. Ще започнем оттам, откъдето сте го взели. Това може да освежи паметта ви.

Той отмести поглед.

— О, да, би могло. Но може да имам поръчка от службата. Аз…

— Ще ви платя двойно — каза Сакс и се замисли доколко е етично да плащаш на евентуален свидетел в разследване за убийство. Само че този случай беше морално спорен още от самото начало.

— Може и да се получи — отговори Фарада. — Много ми е мъчно, че е мъртъв. Нека да се обадя на едно-две места.

Той се запъти към кабинета, вадейки мобилния си телефон от калъфчето.

Съпругата на Фарада отново я попита:

— Наистина ли не искате нищо?

— Не, благодаря ви. Наистина.

— Много сте красива — отбеляза жената с възхита и завист.

Файе също беше привлекателна, но нисичка и пълна. Сакс си помисли, че човек винаги завижда за онова, което не е. Например първото, което тя забеляза у другата жена, беше, че когато се запъти да стисне ръката на детектива, походката й беше съвсем стабилна.

Фарада се върна, облечен с черно сако над същите панталони и риза.

— Свободен съм. Ще ви откарам. Надявам се да си спомня всички места, на които отиде той.

Тя го погледна съсредоточено и той бързо додаде:

— Надявам се, като потеглим, паметта ми да се върне. Такава е тя, нали — почти като живо същество.

Целуна жена си, каза й, че ще се върне за вечеря, и погледна към Сакс за потвърждение.

— Няколко часа, струва ми се — каза тя.

Двамата излязоха и се качиха на черния линкълн.

— Няма ли да седнете отзад? — попита той, объркан, че пътничката му се настани на предната седалка.

— Не.

Амелия Сакс не си падаше по лимузините. Беше се возила само веднъж — на погребението на баща си. Не по тази причина мразеше дългите черни седани, просто не обичаше да я возят други хора, а ако седеше на задната седалка, усещането се задълбочаваше.

Потеглиха. Мъжът шофираше умело, уверено, но учтиво, без да използва клаксона, макар да се натъкнаха на няколко идиоти, които Сакс би отсвирила към тротоара. Първата им спирка беше, „Хелмзли“ на Сентрал Парк Саут.

— Така, взех го от тук към десет и половина.

Тя слезе от колата, влезе в хотела и се запъти към рецепцията. Обаче мисията й се провали. Служителите бяха учтиви, но не дадоха важна за разследването информация. Морено си поръчал няколко неща в стаята — едно от които храна — но нямаше никакви входящи или изходящи обаждания. Никой не помнеше дали е имал посетители.

Сакс се върна в лимузината.

— Сега накъде? — попита.

— Някаква банка. Не помня името, но помня къде се намира.

— Да тръгваме.

Фарада я откара до клон на „Американ Индипендънт Банк енд Тръст“ на Петдесет и пета улица. Тя влезе вътре. Наближаваше краят на работното време и част от служителите си бяха тръгнали. Служителката на рецепцията повика някакъв управител. Без заповед Сакс не успя да измъкне много информация. Но управителката, една от типичните вицепрезидентки, й каза, че по време на посещението си на първи май Робърт Морено е закрил сметките си и е прехвърлил авоарите си в банка на Карибите. Не искаше да й каже в коя.

— Можете ли да ми кажете каква сума?

— Средно голяма шестцифрена сума. — Само толкова.

— Остави ли тук някакви пари?

— Не. И спомена, че прави същото с всичките си сметки в други банки.

Сакс се върна при Таш Фарада и се отпусна на предната седалка.

— А след това?

— Красива жена — отговори шофьорът.

За момент Сакс си помисли, че той говори за нея. След това се присмя на себе си, когато той обясни, че е откарал Морено в Ийст Сайд, откъдето са взели една жена, съпровождала го през целия ден.

Морено му беше дал адрес — кръстовището на Лексингтън авеню и Петдесет и втора улица — и беше наредил на шофьора да спре пред сградата.

Отидоха на мястото и Сакс огледа постройката. Висока стъклена офисна сграда.

— Каква беше тя?

— С тъмна коса — отговори той. — Струва ми се, че беше към един и седемдесет, на трийсет и няколко, привлекателна, както ви казах. Пищна. И полата й беше къса.

— Всъщност ме интересува по-скоро как се казва и какво работи.

— Чух само първото й име. Лидия. А що се отнася до работата й… — лукаво се подсмихна Фарада.

— Е?

— Ще го кажа така: сигурен съм, че двамата не се познаваха, преди да я вземем.

— Това не ми говори много — каза Сакс.

— Разбирате ли, детектив, работата ни е такава, че научаваме разни неща. Опознаваме човешката природа. Неща, които клиентите ни не биха желали да научаваме, неща, които самите ние не искаме да научаваме. Караме и не задаваме други въпроси освен: „Накъде, господине?“, обаче виждаме.

Езотериката на тайния орден на шофьорите на лимузини я отегчаваше и тя нетърпеливо изви вежди.

Той каза тихо, сякаш още някой ги слушаше:

— Беше ми ясно, че тя е… Нали се сещате?

— Компаньонка?

— Пищна, ако ме разбирате.

— Едното не означава непременно другото.

— Но пък имаше пари.

— Пари ли?

— Голяма част от работата ни е да се научим да не виждаме разни неща.

Божичко! Тя въздъхна:

— Какви пари?

— Видях, че Морено й даде плик. От поведението и на двамата разбрах, че вътре има пари. Освен това той каза: „Както се договорихме“.

— А тя какво каза?

— Благодаря.

Запита се какво ли би казала целомъдрената Нанс Лоръл като разбере, че благородната жертва е взел проститутка посред бял ден.

— Забелязахте ли някаква връзка между тази жена и сградата? Конкретна служба, в която тя работи?

— Беше във фоайето, когато спряхме отпред.

Сакс се съмняваше, че службата за компаньонки има тук офис за фасада. Вероятно въпросната Лидия работеше временно или пък имаше и друга работа. Звънна на Лон Селито, обясни му за жената и я описа.

— И пищна — вметна Таш Фарада.

Сакс не му обърна внимание и даде адреса на детектива.

— Събрал съм проучвателен екип от отдела на Майърс — осведоми я Селито. — Ще ги изпратя да се заемат със сградата. Да видим дали някой е чувал за тази Лидия.

След разговора тя попита Фарада:

— Къде отидоха след това?

— В центъра. На Уолстрийт.

— Да тръгваме.

Той се включи в движението. Ускори и големият линкълн се запровира през натоварения трафик. След като беше принудена да бъде затворник на пътническото място, поне й оставаше утехата, че шофьорът не е муден. Предпочиташе рисковото пред прекалено внимателното каране. Според нея колкото по-бързо, толкова по-добре.

Ако се движиш…

Докато пътуваха към центъра на града, тя попита:

— Чухте ли за какво си говорят Морено и Лидия?

— Да, да. Но не беше каквото очаквах… за работата й, така да се каже.

Пищна…

— Той говори много за политика. Изнесе й нещо като лекция. Лидия се държа учтиво и задава въпроси, но както питаш разни неща на сватба или на погребение, ако си непознат. Въпроси, чиито отговори не те интересуват. Просто бъбриш от учтивост.

— Разкажете ми какво й каза — настоя Сакс.

— Ами, помня, че беше ядосан на Америка. Което ме притесни, всъщност ми се стори дори оскърбително. Може би си мислеше, че може да говори такива неща пред мен заради акцента ми и защото съм от Близкия изток. Като че ли имаме нещо общо. Но аз плаках, когато рухна Търговският център. През онзи ден изгубих свои клиенти, които ми бяха и приятели. Обичам тази страна като брат, макар че понякога човек се ядосва на брат си. Вие имате ли брат?

Той изпревари един автобус и едно такси.

— Не, единствено дете съм. — Стараеше се да запази търпение.

— Е, понякога човек се ядосва на брат си, но после се сдобрявате и всичко е наред. Такава е истинската обич. Защото сте кръвно свързани завинаги. Обаче Морено отказваше да прости на страната заради онова, което му е причинила.

— Какво му е причинила?

— Не знаете ли тази история?

— Не — отговори Сакс и се извърна към него. — Разкажете ми, моля ви.