Джефри Дивър
Професионалистите (43)

43.

Линкълн Райм примигна. Очите му пареха ужасно, в устата му се бореха различни вкусове — сладникавият петрол и киселите химикали.

Току-що беше дошъл в съзнание и за своя изненада не кашляше толкова, колкото очакваше. На устата и носа му имаше кислородна маска и той дишаше дълбоко. Гърлото обаче го болеше, така че явно беше кашлял силно преди, когато бе на прага на смъртта.

Озърна се и установи, че е в изключително горещата задна част на една линейка, паркирана на ивицата суша, където ги нападнаха. В далечината виждаше „Саут Коув Ин“ над развълнувания синьо-зелен залив. Набит парамедик с кръгло черно лице се беше привел над него с фенерче и преглеждаше очите му. Свали кислородната маска, за да провери устата и носа на Райм.

Лицето на парамедика, много тъмно, не издаваше нищо. Накрая той каза с американско, не с британско произношение:

— Тази вода! Отвратителна. Изливи. Химикали. Всякакви неща. Но положението не е зле. Само дразнене. Боли ли ви?

— Щипе. Много. Да.

Като че ли накъсаният говор на парамедика беше заразен. Райм си пое дълбоко въздух:

— Моля ви, кажете ми! Двамата мъже, които бяха с мен? Какво…

— Как са дробовете му?

Въпросът идваше от Том Рестън, който се приближаваше към задната част на линейката. Болногледачът му се закашля веднъж, после още веднъж. Силно.

Райм овладя собствената си кашлица и изненадано рече:

— Ти… добре ли си?

Том посочи към очите си, които бяха кървавочервени.

— Нищо сериозно. Ама проклетата вода е адски мръсна.

Много зле. Изливи…

Райм забеляза, че Том е вир-вода, което даваше отговор на някои въпроси. Първо, явно той му беше спасил живота. И второ, изглежда, двата изстрела, които беше чул, са били за Майкъл Поатие.

„Имам жена и деца, за които се грижа. Много ги обичам…“

Райм беше съсипан от смъртта на този човек. След убийството на ефрейтора Том вероятно се беше хвърлил във водата, за да спаси Райм, докато нападателите са бягали.

Парамедикът отново преслуша гърдите му.

— Невероятно. Дробовете ви са добре. Виждам белега, вентилатора, но белегът е стар. Справили сте се добре. Тренирате. А и протезата на дясната ви ръка. Чел съм за това. Много впечатляващо.

Само че не достатъчно, за да спаси Майкъл.

Парамедикът се надигна и каза:

— Ще промия устата и очите ви с вода. Нищо друго. Бутилирана. Три-четири пъти дневно. И се прегледайте при лекар. Когато се приберете у дома. Ей сега се връщам. — Той се обърна и се отдалечи.

— Благодаря ти, Том. Благодаря ти — каза Райм. — Отново ми спаси живота, и то не с клондин. — Лекарството за смъкване на кръвното налягане след пристъп на автономна дисрефлексия. — Пробвах вентилатора.

— Знам. Беше се оплел около врата ти. Наложи се първо да го сваля. Прииска ми се ножчето на Амелия да е у мен.

— Обаче Майкъл — въздъхна Райм. — Ужасно е!

Том взе един апарат за кръвно налягане от линейката и премери кръвното на Райм. Междувременно сви рамене и отбеляза:

— Не е толкова сериозно.

— Кръвното ли?

— Не, имам предвид Поатие. Тихо. Трябва да ти чуя пулса.

Линкълн беше сигурен, че не е чул както трябва, че в ушите му още има вода.

— Но…

— Шшшшт. — Помощникът притискаше отмъкнатия стетоскоп към ръката на Райм.

— Ти каза…

— Тихо! — След малко кимна: — Кръвното е добре. — Том хвърли поглед в посоката, където беше изчезнал парамедикът. — Не че не му вярвам, но исках да се уверя…

— Как така не е сериозно? Какво стана с Майкъл?

— Нали видя — изритаха го и го удариха. Но не е сериозно.

— Не е застрелян!

— Застрелян ли? Не, не е.

— Чух два изстрела.

— А, това ли!

— Какво искаш да кажеш? — ядоса се Райм.

— Помниш ли онзи тип със сивата фланелка, който те бутна във водата? — обясни Том. — Той стреляше по Рон.

— Пуласки? Боже, той добре ли е?

— И той е добре.

— Какво се случи, по дяволите?

Том се засмя:

— Радвам се, че се чувстваш по-добре.

— Какво се случи?

— Рон приключил в „Саут Коув Ин“ и решил да дойде тук. Ти си му казал къде отиваме. Пристигна с колата под наем, след като ти отиде да поплуваш. Видял какво става и налетя с колата направо на онзи с пистолета, направо го смаза. Типът стреля два пъти по колата, но явно решиха, че Рон е само първото подкрепление, затова скочиха във форда и си плюха на петите.

— Майкъл добре ли е?

— Както вече ти казах.

Облекчението му беше неизмеримо. Райм се смълча, докато оглеждаше развълнуваната вода наоколо и една дъга от пръски ниско на запад.

— А какво стана с инвалидната количка?

— Е, тя не е никак добре — поклати глава помощникът му.

— Негодници! — промърмори Райм. Не изпитваше сантиментални чувства към железарията — нито личната, нито професионалната. Обаче се беше привързал към инвалидната си количка по практични съображения, защото беше хубава машинка и защото здравата се беше потрудил да я овладее. Управлението на инвалидна количка си е истинско умение. Беше бесен на ония негодници.

Том продължи:

— Взех назаем една от техните. — Погледна към медицинския екип. — Не е моторизирана. Аз ще съм ти водачът.

Появи се още един човек.

— Е, новобранецът е спасил положението.

— Не изглеждаш много зле — оповести Пуласки. — Мокър си. Май не съм те виждал мокър друг път, Линкълн.

— Какво научи в хотела?

— Немного. Камериерката в основни линии потвърди онова, което ни каза ефрейтор Поатие. Американец с приятна външност разпитвал за Морено и за апартамент 120. Казал, че му е приятел и смята да организира парти в негова чест. Искал да знае кой е с него, какъв е графикът му, кой е приятелят му — допускам, че става дума за телохранителя.

— Парти значи — изсумтя Райм и огледа линейката. Парамедикът се върна с двама помощници, единият от които буташе инвалидна количка. Райм ги попита: — Да ви се намира бренди или нещо подобно?

— Бренди ли?

— Медицинско бренди.

— Медицинско бренди ли? — смръщи се мъжът с едрото лице. — Я да си помисля. Може би лекарите тук предписват по малко — като се има предвид, че сме остров от Третия свят. Аз обаче съм пропуснал този курс, докато учех в Мериленд.

Туш!

Медикът обаче беше видимо развеселен, а не оскърбен, и даде знак на помощника, който настани Райм в инвалидната количка. Не помнеше кога за последен път беше сядал на такава без батерия или мотор и усещането за безпомощност не му хареса. Върна го към времето на инцидента.

— Искам да видя Майкъл — каза той и машинално пресегна към регулатора на стола, преди да си спомни, че такъв няма. Не си направи труда да търси спирачката на колелото, за да поеме напред. След като не можеше да натисне проклетия спусък на пистолета, нямаше да успее да задвижи и собственото си мъртво тегло по разбития асфалт и пясъка с една ръка.

Том го избута на трийсетина крачки, където Поатие седеше на дебела и напоена с креозот греда до двама бахамски полицаи, реагирали на спешното обаждане.

Поатие се изправи.

— А, капитане, разбрах, че си добре. Хубаво, хубаво. Изглеждаш само малко посмачкан.

— И мокър — повтори Пуласки. С което предизвика усмивката на Том и гримасата на Райм.

— А ти?

— Добре съм. Малко съм скапан. Дадоха ми нещо за болката. Първата ми схватка като полицай, а не се представих много добре. Изненадаха ме.

— Някой видя ли регистрационния номер? — попита Райм.

— Нямаше регистрационни номера. А и нищо няма да постигнем, ако започнем да търсим форд „Мъркюри“ в златисто и черно или бял пикап. Сигурен съм, че са откраднати. В участъка ще разгледам снимки на криминално проявени, но и това няма да помогне. Все пак трябва да спазим процедурата.

Откъм югозападния път се издигна кълбо от прах. Една кола, не — две коли се приближаваха бързо.

Бахамските полицаи, които стояха наблизо, се напрегнаха.

Не защото автомобилите представляваха физическа заплаха. Райм забеляза, че фордът без отличителни знаци имаше червени сигнални лампи, които просветваха драматично. Не се учуди, че мъжът на задната седалка е заместник-комисар Макферсън. Втората кола, полицейски крузър, следваше първата.

И двете спряха рязко близо до линейките, Макферсън излезе от колата и затръшна вратата.

Втурна се вбесен към Поатие и попита:

— Какво е ставало тук?

Райм обясни, като пое вината.

Заместник-комисарят го изгледа гневно, извърна се и тихо и яростно изръмжа на ефрейтора:

— Няма да търпя подобно неподчинение. Трябваше да ме осведомите.

Райм очакваше младият мъж да се стъписа. Обаче той гледаше шефа си право в очите.

— С цялото ми уважение, сър, разследването на убийството на Морено е възложено на мен.

— Случаят ви е поверен, но за да разследвате с одобрените средства. Което не включва чужд човек на местопрестъплението.

— Тръгнахме по следа. Снайперистът е бил тук. Трябваше да претърся мястото още миналата седмица.

— Трябва да проверим какво…

— … ще кажат по въпроса венецуелските власти — прекъсна го Поатие.

— Да не сте посмели да ме прекъсвате, ефрейтор! И не се дръжте така с мен.

— Да, сър. Извинете.

— Случаят е много важен, господин комисар, с последици и за двете страни — намеси се Райм.

— А вие, капитан Райм, вие! Разбирате ли, че за малко не предизвикахте убийството на мой полицай?

Криминалистът замълча.

— И едва не убиха вас — додаде комисарят студено. — Не ни трябват още мъртви американци на Бахамите. Имаме си предостатъчно… Ефрейторе, отстранявам ви от случая. Ще бъде проведено разследване, което може да доведе и до уволнението ви. Най-малкото ще бъдете върнат в пътна полиция.

По лицето на Поатие се изписа смайване.

— Но…

— А вие, капитан Райм, незабавно напуснете Бахамите. Полицаите ми ще придружат до летището вас и вашите спътници. Вещите ви ще бъдат донесени от мотела и ще ви бъдат предадени там. Вече се свързахме с авиолиниите. Имате места за полета, който е след два часа. Дотогава ще бъдете задържани. А вие, ефрейтор, вие ще предадете оръжието и значката си в управлението.

— Слушам, сър.

Изненадващо обаче Рон Пуласки пристъпи напред и се изправи пред заместник-комисаря, който тежеше сигурно два пъти повече от него и беше с няколко сантиметра по-висок.

— Не — отсече младият полицай.

— Моля?

Той повтори твърдо:

— Ще пренощуваме в мотела си. И ще си заминем на сутринта.

— Моля? — примигна Макферсън.

— Няма да заминем тази вечер.

— Това не е приемливо, полицай Пуласки.

— Линкълн едва не загина. Няма да се качи на самолет, преди да си почине.

— Вие извършихте престъпления.

Пуласки извади телефона си.

— Да се обадя ли в посолството, за да обсъдим въпроса с тях? Разбира се, трябва да спомена и какво се случва тук, конкретното престъпление, което разследваме.

Настана мълчание, чуваха се само тракането на загадъчните машини в цеха зад гърба им и плясъкът на проблясващите на слънцето вълни.

— Добре — извън себе си от гняв отсече офицерът. — Но си тръгвате с първия полет утре сутринта. Ще ви придружат до мотела и до заминаването няма да напускате стаите си.

— Благодаря ви, господин комисар — каза Райм. — Оценявам жеста ви. И се извинявам за трудностите, които създадохме на хората ви. Късмет с разрешаването на случая. И с разследването на убийството на американската студентка. — Той погледна към Поатие. — Отново ви поднасям извиненията си, ефрейторе.

Пет минути по-късно Райм, Том и Пуласки бяха в буса и напускаха тясната ивица суша, следвани от полицейски ескорт; трябваше да се уверят, че ще пристигнат и ще останат в мотела си. Двамата едри полицаи в патрулната кола бяха сериозни и бдителни. Всъщност Райм не възразяваше срещу присъствието им — в крайна сметка престъпниците от форда „Мъркюри“ все още бяха на свобода.

— Адски добра работа, новобранецо.

— Това по-добре ли е от компетентна?

— Свръхкомпетентна.

Младият полицай се засмя.

— Имах предчувствие, че искате да си спечелите малко време.

— Точно така. Много ми хареса това с посолството, между другото.

— Импровизирах. И сега какво следва?

— Ще оставим хляба да се изпече — загадъчно отговори Райм. — И ще проверим дали не може да си пийнем от този бахамски ром, за който слушам да говорят.