Джефри Дивър
Професионалистите (33)

33.

Малко неща са по-неприятни от химическия дим след взривяването на пластичния експлозив на самоделна бомба.

Амелия Сакс усещаше миризмата, вкуса. Потръпна от отвратителното нападение.

А и ушите й бучаха.

Сакс стоеше пред онова, което беше останало от „Джава Хът“, и чакаше сапьорите да си свършат работата. Лично би ръководила огледа на местопрестъплението, но експертите по експлозивите от Шести участък на Гринич Вилидж винаги правеха първия оглед след взривове, за да проверят за вторични неизбухнали устройства, чиято цел е да елиминират спасителните екипи. Това беше разпространен подход, поне в държави, където бомбите бяха средство за отправяне на политически послания. Може би Дон Брънс беше усвоил същото умение в чужбина.

Сакс щракна с пръсти пред ушите си и се зарадва, че въпреки бученето чуваше доста добре.

Отначало й идеше да прихне заради онова, което беше спасило нея и другите клиенти на кафенето.

Двамата с Джери, татуирания управител на „Джава Хът“, бяха отишли в тясната му сумрачна канцелария, където се намираше компютърът на заведението. Дръпнаха си столове да седнат и той въведе паролата за старата система на „Уиндоус“.

— Ето я програмата за охранителните камери. — Той я отвори и после й показа командите за преглед на файловете с разширение .mpg, как да превърта напред и назад, как да прави стоп кадър и да си записва клипчета в отделни файлове, за да ги изпраща по интернет или да ги качи на флашка.

— Ясно, благодаря.

Сакс се приведе напред и се вгледа внимателно в екрана, разделен на квадрати — по една сцена от всяка камера. Имаше две камери в салона на кафенето: до касата и в канцеларията.

Тъкмо беше започнала да пренавива назад до 11 май — датата, на която информаторът беше изпратил оттук ЗСЗ — когато забеляза един мъж в канцеларията, в която седяха в момента, който пристъпва напред.

Един момент. Странно. Сакс спря видеото.

Какво не беше наред?

Ама, разбира се, ето какво. Засмя се. Тъй като тя превърташе назад, във всички други сцени хората се движеха назад. А на записа от канцеларията мъжът се движеше напред, което означаваше, че в реално време той е излизал от помещението заднешком.

Защо ще постъпва така човек?

Тя го показа на управителя, който обаче не се усмихна.

— Погледнете времето. Случило се е преди десет минути. А аз не го познавам. Не работи тук.

Мъжът беше слаб и с къса коса под бейзболната шапка. Носеше шушляково яке и малка раничка.

Джери стана и се приближи към задната врата. Опита да я отвори.

— Отключено е. Явно е влязъл с взлом!

Сакс върна още малко назад и пусна видеото. Видяха как мъжът влиза в канцеларията, как няколко пъти се опитва да проникне в компютъра, после се мъчи да го вдигне, но не успява заради стоманените скоби, захванати за пода. След това той погледна в монитора и явно забеляза, че е заснет. Вместо да се обърне и да застане с лице към охранителната камера, излезе на заден ход от канцеларията.

Беше сигурна, че това е снайперистът.

Някак беше научил за информатора и беше дошъл да види дали няма да научи самоличността му. И сигурно беше чул как двамата с Джери се приближават. Сакс отново пусна записа и този път забеляза, че преди да излезе, мъжът поставя нещо малко зад компютъра. Какво?

О, по дяволите!

Беше оставил самоделна бомба — това беше пуснал зад компютъра. Не бе успял да го открадне, затова беше решил да го унищожи. Сакс се зачуди дали да се опита да обезвреди бомбата? Не, сигурно я беше настроил да избухне всеки момент.

— Вън, всички вън! — извика тя. — Бомба, има бомба! Напуснете мястото. Всички вън!

— Но това е…

Сакс сграбчи татуираната ръка на Джери и го издърпа навън в заведението, крещейки на момичетата на бара, на миячката и на клиентите да бягат. Показа значката си.

— Полиция на Ню Йорк. Незабавно се евакуирайте! Има изтичане на газ.

Твърде сложно беше да обяснява за бомбата.

Устройството се взриви точно когато тя избута и последния клиент през вратата — млад студент, който се оплакваше, че още не са му долели кафе в чашата.

Сакс все още беше вътре, когато усети детонацията с гърдите и ушите си, а също и с краката, стъпили на пода. Две грамадни витрини се строшиха и голяма част от интериора също се разхвърча на парчета. Противен мазен пушек изпълни всичко почти незабавно. Сакс изхвърча през вратата, но остана на крака, защото беше сигурна, че метне ли се на бетона — като в клишираната сцена от филмите — коляното никога няма да й прости.

Сапьорите се показаха на вратата.

— Чисто е — чу тя да казва лейтенантът, но сякаш говореше през памук. Бомбата наистина беше оглушителна. Пластичният експлозив се взривява с бързина приблизително седем хиляди и шестстотин метра в секунда.

— Какво беше? — попита тя и по усмивката му разбра, че крещи.

— Не мога да кажа със сигурност, докато не изпратим подробностите на бюрото и на Агенцията за алкохола, тютюна и експлозивите. Но знаете ли какво предполагам? Военни са — намерихме камуфлажен шрапнел. Предимно противопехотен е, но много качествено взривява и всичко наоколо.

— Например компютри.

— Моля? — попита полицаят.

Заради влошения си слух този път Сакс беше говорила твърде тихо.

— Компютри.

— Особено компютри — каза сапьорът. — Харддискът е на милион парченца и повечето са се разтопили. Абсолютно е съсипан.

Тя му благодари. Екип криминолози от Куинс пристигнаха със специализиран автомобил — микробус, пълен с оборудване за събиране на веществени доказателства. Сакс познаваше двама служители: млад мъж от Джорджия и американка от азиатски произход. Махнаха си за поздрав. Те щяха да й помогнат, но тя щеше лично да свърши основното, така гласеше правилото на Линкълн Райм.

Сакс огледа димящите останки на „Джава Хът“ с ръце на кръста. Братко мили…

Пластичните експлозиви не само вонят отвратително, но и замърсяват местопрестъплението.

Тя облече предпазен гащеризон — луксозната версия, която предпазва не само местопрестъплението от замърсяване, но и човека, който го носи, от опасни материали, а заради дима надяна очила и филтрираща маска.

Първата й мисъл беше дали Линкълн ще я чува през маската.

Но после си спомни, че няма да говори онлайн с него, както правеше обикновено чрез радио- или видеовръзка. Този път беше сама.

По тялото й премина същото студено усещане като преди.

„Забрави — каза си тя ядосано. — Хващай се за работа.“

И тръгна да обхожда местопрестъплението, снабдена с пликчета за веществени доказателства и нужното оборудване.

Сакс се опитваше да събере каквото може от самото взривно устройство, но то не беше много, както я беше предупредил и сапьорът. Озадачи се най-вече, че престъпникът е използвал не експлозиви, които целят разруха, а които целят да убиват.

Съсредоточи се над пътя, по който той беше влязъл и излязъл, задната врата, където би трябвало да се е позадържал, преди да проникне вътре, и където щетите от взрива бяха минимални. Взе десетки проби: следи от уличката и от бравата в достатъчно количество, за да бъде изготвен профил на типичните за този квартал вещества. Всяко нещо можеше да бъде оставена от извършителя улика, която да ги отведе до дома или до офиса му.

Не беше сигурна колко полезно би било това. На всяка пресечка в Ню Йорк имаше толкова много материални следи, че щеше да е много трудно да изолират важните. Твърде многото улики нерядко са не по-малък проблем от твърде малкото.

След като приключи с обиколката, Сакс бързо свали гащеризона — не защото се безпокоеше да не се зарази от нещо, а защото страдаше от клаустрофобия и се напрягаше.

Вдъхна дълбоко, затвори очи за миг и даде възможност на усещането да се успокои и после да избледнее.

Информаторът… Как да го намери сега, по дяволите, след като записът от охранителните камери беше унищожен?

Струваше й се безнадеждно. Ако човек използва сложна система за препращане на имейл през прокси сървъри, за да прикрие следите си, ще избере мястото, от което да качи документите в интернет. Надали беше редовен посетител тук и едва ли беше платил с кредитна карта. Но й хрумна нещо: ами другите клиенти? Можеше да проследи поне някои от хората, които са били тук към един часа на единайсети май. Може някой да е забелязал необикновения компютър на човека, онзи айбук. Или пък туристи са се снимали с мобилните си телефони и случайно са заснели в кадър и информатора.

Сакс се приближи към Джери, отчаяния управител на някогашното кафене, и го попита къде пази данните за плащанията с кредитна карта. Той откъсна печалния си поглед от заведението си и се обади в централния офис на „Джава Хът“. След десет минути тя разполагаше с имената на десетина клиенти, които са били в заведението по онова време. Благодари му и изпрати файла на Лон Селито. След това се обади на детектива.

Попита го дали може да накара служителите на Бил Майърс от отдела за специални операции да се обадят на хората и да проверят дали някой е правил снимки в „Джава Хът“ във въпросния ден или пък си спомня човек със стар и странен на вид компютър.

— Да, разбира се, Амелия, ще го разпоредя — изсумтя той. — Това изцяло променя случая. Пластичен експлозив? Мислиш ли, че е бил Брънс или както там му е истинското име?

— Мисля, че трябва да е бил той. На записа не се виждаше добре, но човекът най-общо отговаря на описанието, дадено от камериерката в „Саут Коув Ин“. Изглежда, разчиства след изпълнението на задачата — вероятно по заповед на Мецгър. — Сакс добави с мрачен смях: — А в „Джава Хът“ по-чисто няма как да стане!

— Боже, Мецгър и Брънс не се шегуват. Явно им е адски важно да запазят плана за разпоредените убийства, след като отстраняват и невинни хора.

— Чуй ме, Лон, не искам да вдигаме много шум.

Той се изсмя дрезгаво:

— Ама, разбира се. Скапан пластичен експлозив в Манхатън!

— Може ли да се престорим, че е било изтичане на газ, което още се разследва? Просто за да не се разчува още няколко дни.

— Ще видя какво мога да направя. Но знаеш какви са проклетите медии.

— Това ми е предостатъчно — ден-два.

— Ще опитам — промърмори той.

— Благодаря.

— Радвам се, че се обади, Амелия. Хората на Майърс са намерили жената, с която е пътувал в лимузината Морено на първи май — Лидия. След минути ще имат адреса и телефонния й номер.

— Проститутката.

Той се засмя.

— След като поговориш с нея, надали ще мислиш така.