Джефри Дивър
Професионалистите (73)

73.

— Какво знаем за последния от малките ни индианци? — попита разсеяно Линкълн Райм. Препятствието с гражданството на Морено беше съсипало Нанс Лоръл, обаче само беше изострило ловния хъс на Райм. — Не ме интересува какво разпореждат от Олбъни, Сакс, искам да пипнем нашия НИ 516. Какво знаем? — погледна той към бялата дъска. — Добре, знаем, че НИ 516 е бил на Бахамите по време на стрелбата. Знаем, че е убил студентката проститутка Анет Бодел. Знаем, че е поставил бомба, за да унищожи следи от информатора. Знаем, че е убил Лидия Фостър. Знаем, че е следил нашата Сакс из града… и какво ни говори това?… Сакс!

— Какво?

— Другият шофьор, онзи, който Морено е използвал обикновено? Свърза ли се с него?

— Не, той не ми се обади.

Това се случваше често, когато полицията търсеше някого и молеше да й се обадят. Обикновено хората не искаха да се замесват.

Понякога имаше и други причини.

Сакс опита отново да се свърже с шофьора, после поклати глава. Отново звънна в „Елитни лимузини“ — предположи Райм. Попита дали имат вест от служителя си. Проведе кратък разговор и затвори.

— Не се е обаждал, откакто заминал да се види с болен роднина.

— Не им вярвам. Може да имаме трета жертва на НИ 516. Пуласки, разбери къде живее шофьорът. Вземи екип от най-близкия участък до къщата му и отидете там.

Младият полицай извади мобилния си и звънна на централата.

Райм обикаляше с инвалидната си количка напред-назад пред схемите. Не беше имал друг подобен случай, с толкова разпокъсани и фрагментарни доказателства.

Парчета, късчета, наблюдения, смяна на посоката на сто и осемдесет градуса.

Нищо повече…

По дяволите.

Райм се запъти към полицата с бутилките с уиски. Взе своята „Гленморанди“ и непохватно си наля малко, после запуши гарафата и отпи.

— Какво правиш? — попита Том от вратата.

— Какво правя, какво правя! Що за въпрос? Обикновено си задаваш такъв въпрос, когато не можеш да направиш изводи за ситуацията. — Отпи голяма глътка. — Мисля, че похаби едно превъзходно изречение, Том. Съвсем ясно е какво правя.

— Вече пи прекалено.

— Това е твърдение и е по-разумно. Правилно е. Не съм съгласен със смисъла му, но е логически правилно.

— Линкълн! — пристъпи напред Том.

Райм го изгледа гневно:

— Да не си посмял!

— Чакайте! — намеси се Сакс.

Райм допусна, че тя ще застане на страната на Том в спора относно алкохола, обаче когато се завъртя, установи, че не гледа него, а бялата дъска. Пристъпи напред и забеляза, че Амелия дори не накуцва. Беше енергична. Очите й се присвиха. Това беше хищническият й поглед. Той правеше високата жена плашеща, а в неговите очи — привлекателна.

Той остави уискито си. Вдигна поглед към белите дъски и ги огледа като радар. Да не би да беше пропуснал някакви факти? Да не би тя да бе направила заключение, което на него му е убягнало?

— Нещо за НИ 516 ли забеляза?

— Не, Райм — прошепна тя, — нещо друго е. Нещо съвсем различно.