Камила Лекберг
Прокоба (78)

Патрик спа по време на цялото пътуване до Бурос. След събитията през последните седмици се чувстваше изчерпан, а безсънната нощ над материалите по случая „Градениус“ го довърши. Когато се събуди, тъкмо влизаха в града. Тъй като спа с глава, опряна на прозореца, усети остра болка в тила. Разтри мястото със сгърчено лице, докато очите му се опитваха да свикнат със светлината.

— След пет минути пристигаме — обяви Мартин. — Преди малко говорих с Ева Улсон и тя ми обясни къде живее. Не е далеч.

— Добре — успя само да каже Патрик и се помъчи да си събере мислите.

Майката на Расмус Улсон посрещна с въодушевление молбата им да се отбият и да поговорят с нея.

— Най-после! — възкликна тя. — Най-после някой се вслуша в думите ми.

Патрик се надяваше да не я разочароват.

Указанията, които бе дала на Мартин по телефона, се оказаха много точни и двамата полицаи за броени минути стигнаха до жилищната сграда, където живееше госпожа Улсон. Звъннаха по домофонната уредба и тя веднага им отвори. Едва влезли в партера, чуха как на втория етаж се отваря врата. Качиха се. Посрещна ги дребна тъмнокоса жена. Представиха се и я последваха в дневната. Върху масата, постлана с плетена покривка, домакинята бе наредила малки изящни чашки за кафе, вероятно от най-хубавия й сервиз, салфетки, десертни вилички, красива каничка с мляко и захарница със сребърна щипка. И приборите, и съдовете бяха извадени сякаш от кукленски сервиз — толкова крехки и мънички бяха. Госпожа Улсон бе сервирала и пет вида сладки върху порцеланов поднос със същия десен като чашките.

— Заповядайте, седнете — покани ги тя и посочи диван с калъф на дребни цветчета.

В апартамента цареше тишина. Тройните стъкла на прозорците успешно изолираха външния шум и в стаята се чуваше само тиктакането на стенния часовник — жълт и щедро орнаментиран. Патрик си спомни, че навремето баба му имаше същия.

— И двамата ли ще пиете кафе? Мога да сваря и чай.

Домакинята трескаво се мъчеше да им угоди. Патрик усети как сърцето му се сви. Навярно малцина прекрачваха прага на този дом…

— Ще пием кафе — усмихна се той.

Докато госпожа Улсон внимателно наливаше от тъмната течност в чашите им, на Патрик му мина през ума, че тя изглежда мъничка и крехка точно като сервиза. На ръст едва ли надвишаваше един и шейсет и изглеждаше да е между петдесет- и шейсетгодишна. Затрудняваше се да прецени точно възрастта й, защото цялото й същество носеше отпечатъка на застиналост и скръб. Сякаш времето за нея отдавна бе спряло.

— Скоро ще станат три години и половина от смъртта на Расмус — поясни тя, все едно прочела мислите му.

Погледът й потърси снимките, наредени върху голям скрин до по-късата стена на дневната. Патрик позна мъжа от снимките в папката на Градениус. И все пак Расмус изглеждаше много различен на фотографиите в дома на майка си.

— Може ли да си взема сладка? — попита Мартин.

— Ама, разбира се, вземете си — кимна услужливо Ева и отмести очи от снимките.

Мартин протегна ръка към подноса, взе си няколко сладки и ги сложи върху чинията пред себе си. После погледна въпросително колегата си. Патрик си пое дълбоко въздух и се приготви за нелекия разговор.

— Както ви съобщих и по телефона, в момента проучваме внимателно причините за смъртта на Расмус.

— Разбирам — кимна Ева и в угасналите й очи проблесна пламък. — Но друго не ми е ясно: защо полицията — от Танумсхеде, нали? — разглежда случая, а не управлението в Бурос?

— По принцип случаят е от компетентността на тукашната полиция, но разследването е прекратено. Ние обаче открихме връзка между смъртта на Расмус и случай от нашия район.

— Друг случай? — изненада се Ева и остави чашата с кафе, без да отпие.

— Нямам право да се впускам в подробности — обясни Патрик. — Но ще ни помогнете много, ако ни разкажете какво точно се случи с Расмус.

— Добре… — колебливо кимна тя.

Патрик усети, че макар да се радва, задето полицаите подновяват разследването, Ева Улсон изпитва ужас пред необходимостта да се върне към мъчителните си спомни. Затова реши да не я пришпорва, а да я остави сама да прецени кога да започне. След няколко минути жената подхвана с леко потреперващ глас:

— Случи се на втори октомври преди три години. Тогава Расмус… живееше при мен. Не можеше сам да се грижи за домакинството си. Всеки ден ходеше на работа. Излизаше от къщи в осем. На работното си място се чувстваше отлично. Беше там от осем години. Колегите му се държаха чудесно с него. — Спомените извикаха усмивка на лицето й. — Прибираше се в три следобед. Не закъсняваше с повече от десет минути. Никога. Затова… — сълзите я задавиха, но тя се взе в ръце, — … затова, когато мина четири и още го нямаше, разбрах, че му се е случило нещо. Веднага се обадих в полицията, но те не ми обърнаха внимание. Казаха ми, че е голям човек и скоро ще се прибере. Нямали достатъчно основания да го обявят за изчезнал. Точно така се изразиха: нямаме достатъчно основания. Какво по-сериозно основание от майчината интуиция? — усмихна се горчиво тя.

— В каква… — Мартин се колебаеше как да се изрази, — … в каква степен Расмус можеше самостоятелно да контролира ежедневието си?

— Интересува ви колко изостанал беше в развитието си, нали? — попита директно Ева и Мартин кимна, макар и неохотно. — В началото си беше съвсем нормално момче. В училище получаваше отлични оценки по повечето предмети, помагаше ми много в домакинството. От самото му раждане сме само двамата — уточни тя и устните й се разтеглиха в усмивка, която преливаше от любов и печал. Патрик не издържаше да гледа страданието на тази жена. — На осемнайсет години претърпя автомобилна катастрофа и оттогава… много се промени. Получи тежка мозъчна травма и така и не се възстанови напълно. Не можеше да се грижи за себе си, да загърби случилото се, да заживее самостоятелно като повечето си връстници. Остана да живее при мен и двамата си изградихме наша хармония. И аз, и Расмус се чувствахме сравнително добре в това съжителство. Синът ми имаше своите тежки моменти, но заедно успявахме да ги преодолеем.

— И тези кризи на Расмус са една от основните причини полицията да прекрати разследването и да обяви смъртта му за самоубийство, нали?

— Да. Две години след злополуката Расмус направи опит да посегне на живота си. Беше осъзнал, че се е променил безвъзвратно и никога няма да се възстанови напълно. Но, за щастие, го намерих навреме и той ми обеща това да не се повтори никога повече. Убедена съм, че синът ми спази дадената дума.

Тя погледна за няколко секунди първо Патрик, после Мартин.

— А какво стана после — в деня, когато са открили тялото му? — попита Патрик и се пресегна да си вземе фъстъчена бисквитка. Коремът му започна да къркори недоволно — с Мартин бяха пропуснали обяда, но Патрик реши да залъже глада си с нещо сладко.

— Позвъниха на вратата малко след осем. Още щом ги видях, разбрах за какво са дошли. — Ева избърса дискретно сълзата, потекла по бузата й. — Съобщиха ми, че са намерили Расмус. Бил скочил от мост. Беше просто… абсурдно. Синът ми никога не би го направил. Полицаите ми казаха, че миришел силно на алкохол. Не може да е вярно, казах им. Расмус не близваше алкохол. След злополуката лекарите му забраниха. Опитах се да ги убедя, че грешат, но изобщо не ми обърнаха внимание. — Тя сведе глава и избърса още една сълза. — След известно време прекратиха разследването със заключението, че Расмус се е самоубил. От време на време се обаждам на инспектор Градениус, за да му напомням за случая. Имах чувството, че той донякъде ми вярва. А ето че сега се появихте и вие…

— Да — замислено кимна Патрик. — Ето че се появихме и ние…

Неведнъж се бе сблъсквал с отказа на хората да приемат, че техен близък е посегнал на живота си. Те често търсят друго обяснение за смъртта му. Струва им се невъзможно обичаният от тях човек доброволно да е избрал да ги изостави и да им причини такава мъка. И все пак вътрешно тези хора осъзнават реалността. В този случай обаче Патрик беше склонен да се довери на преценката на Ева. Разказът й събуждаше същите въпроси като смъртта на Марит и убеждението на Патрик, че между двата случая има връзка, се затвърждаваше все повече.

— Запазили ли сте стаята му в същия вид? — попита импулсивно той.

— Разбира се — отвърна Ева и стана, признателна, задето прекъснаха тежкия разговор. — Вътре всичко е непокътнато. Може да ви се стори… сантиментално, но само това ми остана от Расмус. Често влизам в стаята му, присядам на леглото и му говоря. Разказвам му как е минал денят ми, какво е времето, какво се случва по света… Като някоя изкуфяла бабичка, нали? — засмя се тя и лицето й се разведри за миг.

„Като млада трябва да е била много симпатична — помисли си Патрик. — Не красива, а по-скоро чаровна.“ Минавайки през коридора, видя снимка, която потвърди предположението му: младата Ева с бебе на ръце. Лицето й сияеше от щастие, въпреки че навярно й е било много трудно да гледа детето си сама. Особено през онези години.

— Заповядайте. — Ева отвори вратата в дъното на коридора.

Стаята на Расмус изглеждаше чиста и подредена като целия апартамент, но се виждаше, че той е оставил отпечатъка си върху обзавеждането.

— Обичаше животни — обясни гордо Ева и седна на леглото.

— Личи си — засмя се Патрик.

Навсякъде по стените бяха залепени плакати на животни. Върху възглавниците и кувертюрата на леглото му се мъдреха щамповани животни, а големият килим на пода изобразяваше тигър.

— Расмус мечтаеше да работи в зоопарк. Всички деца на неговата възраст искаха да станат пожарникари или астронавти, а Расмус — да се грижи за животни. Мислех, че това желание ще отмине с възрастта, но той беше неотклонно решен да го осъществи. После… — Гласът й се изгуби, тя се прокашля и поглади кувертюрата с длан. — След злополуката Расмус продължи да проявява интерес към животните. Предложението да работи в зоомагазина дойде като… дар от бога. Синът ми обожаваше работата си и беше много старателен. Хранеше животните и се грижеше клетките и аквариумите да са чисти. Справяше се безупречно.

— Може ли да поразгледаме стаята? — попита внимателно Патрик.

— Разбира се. — Ева стана и се приготви да излезе. — Гледайте колкото искате, питайте ме каквото ви хрумне, стига да разберете истината, та двамата с Расмус да намерим покой.

Тя излезе. Патрик и Мартин се спогледаха мълчаливо. В случая думите бяха излишни. И двамата усещаха каква огромна отговорност лежи върху плещите им. Не искаха да разочароват Ева Улсон, но и не можеха да й обещаят, че усилията им ще дадат резултат. При всички случаи нямаше да щадят сили.

— Аз ще прегледам бюрото, а ти поеми гардеробите — нареди Патрик и издърпа най-горното чекмедже.

— Започвам — кимна Мартин. — Нещо конкретно ли търсим?

— Често казано, нямам представа. Трябва ни нещо — все едно какво — което да доказва евентуална връзка между Расмус и Марит.

— Добре — въздъхна Мартин.

От опит знаеше колко трудно е да откриеш определен предмет, а настоящата задача да търси, без да знае какво, граничеше с абсурда.

В продължение на час внимателно прегледаха всичко в стаята. Нищо не събуди интереса им. Абсолютно нищо. Унили, двамата застанаха на прага на кухнята, където Ева миеше съдове.

— Благодарим ви, задето ни позволихте да огледаме стаята на Расмус.

— За нищо — кимна тя и ги погледна с надежда. — Открихте ли нещо?

По красноречивото им мълчание веднага се досети за отговора и лицето й помръкна.

— Целта ни е открием връзка между Расмус и жертвата в Танумсхеде: Марит Каспершен. Името говори ли ви нещо? Възможно ли е Расмус да се е познавал с нея?

Ева се замисли, но после бавно поклати глава.

— Не ми се вярва. Не съм чувала това име.

— Засега единственото общо нещо, което сме открили помежду им, е въздържането от спиртни напитки. Също като Расмус Марит не е близвала алкохол, но в кръвта й е открито огромно количество. Синът ви членувал ли е в сдружение на въздържателите или нещо подобно? — попита Мартин.

— Не — поклати глава Ева и след известно колебание повтори, — не.

— Добре. Благодарим ви. Сигурно пак ще се свържем с вас, защото ще възникват нови въпроси.

— Обаждайте се когато пожелаете — ако ще да е посред нощ. Веднага ще се отзова — увери ги тя.

На Патрик му се прииска да прегърне силно тази дребна женица със скръбни, топли кафяви очи. Неочаквано тя ги спря на прага:

— Почакайте. Има нещо, което може би ще ви свърши работа.

Обърна се и влезе в спалнята си. След миг се върна.

— Това е раницата на Расмус. Навън не я сваляше от гърба си. Носел я е и когато… — Гласът й изневери. — От полицията ми я върнаха опакована в найлонов плик. Още не съм събрала смелост да я отворя. — Ева подаде прозрачния плик на Патрик. — Вземете я и я отворете. Може да ви послужи.

Патрик изчака вратата да се затвори и огледа плика с раницата. Беше я видял на снимките от местопроизшествието. Ала на тях не се виждаха тъмните петна по плата. Петна от кръв, вероятно от кръвта на Расмус.