Камила Лекберг
Прокоба (17)

— Татко, на вратата се звъни! — кресна Софи в коридора и се върна към телефонния си разговор. Въздъхна. — Баща ми е страшно муден. Повече не издържам да стоя тук. Броя дните и нямам търпение да се върна вкъщи при мама и Шещин. Днес започва „Покажи ми Танумсхеде“, а аз кисна тук! Както винаги, пропускам най-интересното. Другите ще отидат да гледат, само аз — не. Писна ми все аз да излизам прецакана! — жалваше се тя. — Таткоооо, отвори вратата! — кресна пак тя. — Не искам да продължават да ме подхвърлят един на друг, защото съм дете на разведени родители. Но понеже не се понасят, отказват да ме изслушат. Като деца са!

Звънецът отекна из жилището и Софи скочи рязко на крака:

— Тогава ще отворя аз! — извика тя и прибави тихо в слушалката: — Ще ти звънна по-късно, че дъртият сигурно пак си е пуснал естрадна музика на слушалки. Цунки-гунки, мацко!

Софи въздъхна и тръгна към входната врата.

— Идвам!

Отвори ядосано, но се сепна малко, когато видя двама непознати мъже в полицейски униформи пред прага.

— Добър ден. Какво има?

— Ти ли си Софи?

— Да? — Тя ровеше трескаво из паметта си в опит да си припомни коя нейна лудория е довела полицията в дома на баща й.

Не се сещаше да е направила нещо подсъдимо. Наистина последния път в дискотеката обърна няколко бири и се повози на ремонтирания мотопед на Уле, но никак не й се вярваше полицаите да си губят времето с подобни дреболии.

— Баща ти вкъщи ли е? — попита по-възрастният полицай.

— Даа — бавно изрече Софи и предположенията й поеха в друга посока: дали баща й не е сгафил някъде?

— Искаме да поговорим с двама ви — додаде по-младичкият риж полицай.

Софи веднага забеляза колко е симпатичен. Впрочем и колегата му си го биваше, но й се виждаше прекалено стар, навярно към трийсет и пет.

— Заповядайте, влезте — покани ги тя и се отмести.

Докато те се събуваха в коридора, тя отиде в дневната. Завари баща си с огромни слушалки на ушите — както и очакваше. Навярно си бе пуснал някаква гадост от рода на „Висекс“, „Викингарна“, „Турлейфс“ или нещо подобно. Софи му показа с жест да си свали слушалките. Той само ги повдигна и я изгледа въпросително.

— Татко, едни ченгета искат да говорят с нас.

— Какви ченгета? За какво?

Софи видя, че и баща й започна усилено да гадае какво ли е натворила дъщеря му, та идва полиция. Затова го изпревари:

— Нищо не съм направила. Честно. Кълна се.

Баща й я изгледа мнително, но все пак остави слушалките, стана и излезе в коридора. Софи го последва.

— За какво става дума? — попита Ула Каспершен.

По вида му личеше какъв ужас изпитва пред вероятността да получи нежелан отговор. Мелодиката на речта му издаваше норвежки произход, ала остатъците от акцент бяха толкова пренебрежими, че явно бе напуснал родината си преди доста години.

— Може ли да седнем някъде? Казвам се Патрик Хедстрьом, а това е колегата ми Мартин Мулин.

— Да, да, разбира се.

Ула се ръкува с двамата полицаи. В гласа му продължаваше да звучи въпросителна нотка.

— Заповядайте в кухнята — посочи той.

При неочаквано посещение на служител на реда сигурно девет от десет домакини канят полицаите в кухнята. По някаква причина тази стая се възприема като най-безопасна.

— С какво можем да ви бъдем полезни? — попита Ула.

Той седна до Софи, а полицаите — срещу тях. Ула веднага започна да разресва ресните на покривката с пръсти. Софи го стрелна с гневен поглед. Не може ли поне в присъствието на чужди хора да овладее навика си да подръпва и оправя каквото му попадне?

— Ние… — подхвана с малко колеблив глас мъжът, представил се като Патрик Хедстрьом.

Софи изпитваше лошо предчувствие. Прииска й се да си запуши ушите и да започне да припява, както правеше като малка, за да не чува как се карат мама и татко. Но сега не можеше да го направи. Не беше дете.

— За жалост, носим лоши новини. Снощи Марит Каспершен е загинала при автомобилна катастрофа. Приемете съболезнованията ни.

Патрик Хедстрьом се прокашля, но не отмести поглед от бащата и дъщерята. Лошото предчувствие, което преди малко сви стомаха на Софи, отново стегна хватката си, докато тя се мъчеше да асимилира току-що чутото. Не може да е истина! Трябва да има някаква грешка. Майка й — мъртва?! Абсурд. Та нали се разбраха следващия уикенд да отскочат до Удевала на пазар. Само двете — майка и дъщеря. Марит отдавна все й пилеше на главата колко й се иска най-после да осъществят това пътуване, а Софи се преструваше, че ще й бъде досадно, докато всъщност очакваше екскурзията с нетърпение. А майка й изобщо не подозираше за нагласата й! В главата й зашумя. Чу как баща й панически си пое въздух.

— Трябва да има грешка.

Думите на Ула дойдоха като ехо от мислите на Софи.

— Станала е грешка! Невъзможно е Марит да е мъртва!

Той се задъхваше, все едно е тичал.

— За съжаление, няма съмнение. — Патрик помълча малко и продължи: — Лично я идентифицирах. Познавам я от магазина.

— Ама… ама…

Ула търсеше подходящите думи, но те му се изплъзваха. Софи го наблюдаваше удивена. Откак се помнеше, родителите й винаги бяха на нож. А че баща й не бе напълно безразличен към съдбата на майка й, изобщо не й бе хрумвало.

— Какво… какво се е случило? — заекна Ула.

— Блъснала се е в дърво на север от Санес.

— Защо? — попита Софи. Ръцете й стискаха конвулсивно ръба на масата, сякаш за да не изгуби усещането за реалност. — Да не би на пътя да е изскочила сърна? Мама се качваше в колата не повече от два пъти годишно. Къде е отивала снощи?

Тя гледаше полицаите и усещаше как сърцето й бясно блъска в гърдите. Двамата мъже сведоха поглед — явен знак, че крият нещо. Какво? Софи очакваше мълчаливо отговора им.

— По всяка вероятност е шофирала в нетрезво състояние. Не сме напълно сигурни. Взетата проба ще покаже.

Патрик Хедстрьом я гледаше право в очите. Софи не вярваше на ушите си. Обърна се към баща си и пак се вторачи в Патрик.

— Вие шегувате ли се? Трябва да е станала някаква грешка. Мама не близва алкохол. Не съм я виждала да пие дори чаша вино. Тя не одобрява спиртните напитки. Кажи им!

В Софи се пробуди силна надежда. Не може да е майка й! Погледна баща си, осланяйки се на подкрепата му. Той се прокашля.

— Така е. Марит не пиеше. Докато бяхме женени, не близваше алкохол, а доколкото знам, и после не промени навиците си.

Дъщеря му търсеше да улови погледа му, за да се увери, че и той е окрилен от надежда, ала Ула избягваше да я гледа. Баща й действително каза каквото тя очакваше от него, и в нейните очи потвърди, че всичко това е плод на ужасно недоразумение, ала въпреки това Софи усещаше, че нещо… нещо не е наред… Опита се да се отърси от това подозрение и се обърна към Патрик и Мартин:

— Нали чухте: грешите. Няма начин да е била мама! Говорихте ли с Шещин?

Двамата полицаи се спогледаха. Рижият взе думата:

— Отбихме се в дома им. Снощи Шещин и Марит са се сдърпали за нещо и майка ти е излетяла от къщи с ключовете за колата. После не се прибрала. Освен това… — Мартин потърси помощ от колегата си.

— Сигурен съм, че е Марит — довърши Патрик. — Виждал съм я много пъти в магазина и я разпознах веднага. Държа да уточня, че още не знаем дали наистина е пила алкохол. Подозренията ни събуди острата миризма на спирт в купето. Причината ще се уточнява тепърва. Възможно е да има друго обяснение и да сте прави. Но колкото до самоличността на жертвата в катастрофата, тя без съмнение е Марит. Съжалявам.

Стомахът на Софи отново се сви. Болезненото усещане набъбна и в гърлото й се надигна кисела течност. В очите й напираха сълзи. Баща й сложи ръка върху рамото й, ала тя рязко я отблъсна. Всички тези дългогодишни скандали, които останаха зад гърба им; караниците преди и след развода; безконечните хули, клеветенето зад гърба на другия, омразата. Всички тези мъчителни спомени достигнаха връхната си точка и стегнаха стомаха й на топка. Софи нямаше сили да слуша повече. Под поглед на три чифта очи, вперени в нея, тя избяга навън.