Камила Лекберг
Прокоба (65)

— Мартин, какво всъщност правим?! — Патрик захвърли химикалката върху бюрото, тя отскочи и падна върху пода.

Мартин спокойно я вдигна и я сложи в поставката върху бюрото на Патрик.

— Измина едва седмица. Знаеш, че тези неща не стават бързо.

— Знам и друго: колкото повече време минава, толкова повече намалява вероятността да разрешим случая.

— Но ние правим всичко по силите си. В денонощието има само двайсет и четири часа. — Мартин изгледа колегата си изпитателно. — В този ред на мисли май трябва да се прибереш за малко вкъщи, да си вземеш душ, да се поотпуснеш. Виждаш ми се скапан.

— Да си почивам в тази лудница? Как ли пък не!

Патрик прокара пръсти през разрошената си коса и тя щръкна нагоре. Изведнъж телефонът зазвъня пронизително и ги стресна. Ядосан, Патрик вдигна слушалката и я тресна върху вилката. След две-три минути телефонът пак се раззвъня. Патрик изскочи в коридора и кресна:

— За бога, Аника, колко пъти да ти казвам да изключиш телефона в кабинета ми!

Върна се в стаята и затръшна вратата зад гърба си. По целия коридор се водеха телефони разговори, но затворената врата донякъде приглушаваше разсейващите фактори.

— Патрик, не може да продължаваш така. Ще се сринеш. Трябва да си починеш, да хапнеш нещо… Най-добре още сега помоли Аника за извинение. Иначе ще те хванат уроки или ще те сполетят седем години нещастие. Или пък повече няма да вкусиш от домашните мъфини на Аника.

Патрик се отпусна тежко на стола, но го досмеша.

— Мъфините, казваш… Значи според теб Аника е толкова отмъстителна, че повече няма да ме почерпи с мъфини…

— Нито с мъфини, нито с домашни карамелени бонбони за Коледа… — кимна Мартин с театрална сериозност.

Патрик му влезе в тона и опули очи, престорено шокиран:

— Не, само това не! Да ме лиши от карамелените бонбони — не може да е толкова зла!

— Напротив, напротив. Затова най-добре веднага й се извини.

— Отивам, отивам — засмя се Патрик и пак разроши кестенявата си коса. — Изобщо не очаквах подобна медийна обсада. Вестниците и телевизиите са полудели. Нямат никакви задръжки! Нима не разбират, че като не ни дават миг спокойствие, затрудняват разследването? Не можем да свършим нищо!

— За една седмица свършихме доста работа — спокойно възрази Мартин. — Успяхме да разпитаме всички участници в предаването, прегледахме записите от вечерта, когато жертвата е изчезнала, проверяваме всички сигнали, постъпили от очевидци. Според мен се справяме отлично. Прав си: наистина разследването се превърна в лудница заради риалити предаването, но нищо не можем да направим.

— Защо продължават да излъчват тази гадост? — възмутено размаха ръце Патрик. — Убито е момиче, а те използват смъртта й, за да трупат рейтинг! Освен това излъчват предаването в най-гледаното ефирно време, за да го зяпат всички шведи! Това е адски… — той търсеше точната дума — … безскрупулно!

— И за това си прав — съгласи се Мартин, а гласът му стана по-сериозен. — Но какво да направим? Звездоманията на Мелберг и амбицията на проклетия Ерлинг Лашон не им позволяват дори да помислят за спирането на продукцията. Ще трябва да работим при тези условия. Нещата са такива, каквито са. Но аз продължавам да настоявам да си вземеш малко почивка. Хем ще се почувстваш по-добре, хем ще ти хрумнат свежи идеи за разследването.

— Ако си мислиш, че ще се прибера вкъщи, няма да стане. Нямам толкова време. Но може да обядваме в „Странноприемницата“. Това брои ли се за почивка?

Той изгледа Мартин изпод вежди, но осъзна, че колегата му има основания за исканията си.

— Става — съгласи се Мартин и се надигна от стола. — На излизане поискай извинение от Аника.

— Добре, мамо.

Патрик взе якето си и излезе след Мартин в коридора. Чак сега усети колко е гладен.

Отвсякъде се разнасяше звънене на телефони.