Камила Лекберг
Прокоба (108)

— Добре дошли, заповядайте! — Ерлинг размаха ръце, подканвайки ги да влязат. Когато операторът прекрачи прага, домакинът се изпъчи още повече. — За мен и за Вивека е изключително удоволствие да вечеряме заедно в скромната ни къщурка — додаде той към камерата с приглушен смях.

Зрителите безспорно ще оценят възможността да надникнат в дома на шведския хайлайф, подчерта Ерлинг, когато изложи идеята си пред Фредрик Рен. Продуцентът веднага се въодушеви от гениалното хрумване участниците в предаването да гостуват на прощална вечеря в къщата на най-голямата клечка в общинската администрация. По-добър завършек на шоуто не можеше да се измисли.

— Заповядайте, заповядайте — подканваше Ерлинг гостите си, въвеждайки ги в дневната. — След минутка Вивека ще ви поднесе питие за добре дошли. Или не консумирате алкохол? — попита той със закачливо намигване и се засмя на собствената си шега.

Зрителите ще се убедят, че не съм средностатистически скучен чиновник в стегнат костюм, доволно си помисли Ерлинг. Не, той определено знаеше как да разчупи атмосферата. На конференциите всички го знаеха като най-забавния разказвач на весели истории, докато с колегите му си почиваха в сауната. Мъж със сериозни позиции в политиката, при това и духовит.

— Ето я и моята Вивека с питиетата. — Ерлинг посочи съпругата си, която още не бе обелила и дума.

Преди пристигането на телевизионния екип двамата се разбраха тя да стои на заден план, за да може той да изпъкне като звездата на вечерта. Все пак заслугата тази вечеря да се състои беше именно негова.

— Реших за разнообразие да ви предложа малко алкохол за възрастни — подсмихна се Ерлинг. — Това е сухо мартини.

Той пак се засмя, малко по-силно, за да е сигурен, че ще привлече вниманието на аудиторията. Младежите подушиха предпазливо питието. В чашите им плуваше маслинка, набучена върху клечка за зъби.

— Трябва ли да изядем маслината? — попита Уфе с отвращение.

— Не, не — усмихна се Ерлинг. — Оставете я, ако не обичате маслини. Сложена е за украса.

Уфе само кимна и гаврътна питието на един дъх, като внимаваше да не погълне маслинката.

Част от другите участници последваха примера му.

— Мислех да ви приветствам с тост за добре дошли, но явно повечето сте ожаднели доста — отбеляза Ерлинг и малко смутено вдигна чашата си. — Е, наздраве!

Вдигна чашата още по-високо, но в отговор получи само глухо мърморене, и отпи дискретно от мартинито си.

— Може ли да ми сипеш още едно? — попита Уфе с почти заповеден тон и подаде чашата си на домакинята.

Вивека погледна въпросително Ерлинг. Той й кимна утвърдително: какво толкова, нали идеята е младежите да се забавляват?!

Когато поднесоха десерта, Ерлинг започна да съжалява за идеята си да покани участниците на вечеря. Смътно си спомняше, че Фредрик Рен го предупреди да не сервира много алкохол по време на вечерята, но Ерлинг лекомислено подмина съветите му. Какво толкова ще стане, рече си той наум. Не може да е по-лошо от командировката през 1998 в Москва. Ерлинг си спомняше съвсем бегло какво точно се бе случило, но все пак имаше някакви смътни спомени, включващи руски хайвер, внушително количество водка и публичен дом. Ерлинг изобщо обаче не съобрази, че да се наливаш с алкохол в чужбина е едно, а да се окажеш в собствения си дом с петима пияни младежи — съвсем друго. Изборът на меню също се оказа катастрофа. Гостите не докоснаха препечените филийки с хайвер от рипус, а след като опита ризотото с миди „Сен Жак“, онзи варварин Уфе започна да издава звуци, все едно ще повърне. Кулминацията дойде, когато Ерлинг чу автентичен звук от повръщане от тоалетната. Като си помисли, че гостите вече си бяха изяли десерта — шоколадов мус — домакинът си представи с ужас как кафявата каша плисва върху новите изискани плочки.

— Ама ти си имал още вино, Ерла Перла — изломоти победоносно Уфе, който явно бе влязъл в кухнята и си бе взел бутилка вино.

Стомахът на Ерлинг се сви болезнено: Уфе бе отворил едно от най-дълго отлежалите му вина. Вътрешно домакинът закипя от гняв, но се овладя, защото камерата го снимаше с приближение, явно с надеждата да заснеме раздразнената му реакция.

— Какъв късмет! — процеди той през зъби и се усмихна престорено.

После погледна умолително Фредрик Рен. Продуцентът обаче явно смяташе, че вината за случващото се е изцяло на Ерлинг, и само протегна празната си чаша към Уфе:

— Налей и на мен — каза му той, без дори да поглежда домакина.

— И аз искам — обади се Вивека, която досега не бе обелила и дума, и стрелна мъжа си с предизвикателен поглед.

Ерлинг кипеше от гняв. Това си беше истински метеж! После се усмихна на камерата.