Камила Лекберг
Прокоба (37)

Ровенето из архива се оказа — както винаги — скучна и трудна работа. Нищо не беше където трябва. Патрик седеше на пода с кръстосани крака, обграден от купчини кутии. Знаеше какъв вид документи търси и в пристъп на наивност повярва, че ще ги намери в кутия с надпис „Учебни материали“. Напразно. Чу стъпки по стълбите и вдигна глава. Слизаше Мартин.

— Здрасти. Аника ми каза, че те видяла да идваш тук. Какво правиш?

Мартин огледа изненадано кутиите, струпани около Патрик.

— Търся записките ми от конференция в Халмстад, където ходих преди няколко години. Очаквах, че ще бъдат заведени по логичен принцип, но някой е разместил цялата документация и сега нищо не мога да открия.

Той хвърли пачка листове в кутия, която също не бе подредена според общоприетия принцип.

— Аника отдавна дудне, че не подреждаме документацията. Материалите, които тя завежда в архива, отначало винаги са където трябва, но после сякаш им поникват крака.

— И аз недоумявам защо хората, след като използват даден документ, не го връщат на мястото, откъдето са го взели. Спомням си, че прибрах записките си в папка и я сложих тук. — Той посочи кутията с надпис „Учебни материали“. — Но сега папката я няма. Въпросът е в коя проклета кутия са я преместили. В „Изчезнали лица“, „Разкрити престъпления“, „Неразкрити престъпления“ и така нататък и така нататък… В момента знам за местоположението на тази папка толкова, колкото и ти.

Той вдигна ръка към малкото подземие, където кутиите стигаха чак до тавана.

— Впечатлен съм, че завеждаш в архива дори записки от конференции. Моите например си стоят в кабинета ми в пълен безпорядък.

— Трябваше да направя като теб. Но какъвто съм наивен, казах си: ще потрябват на някого… — Патрик въздъхна, взе поредната купчина документи и започна да ги прехвърля.

Мартин седна до него на пода и се зае да преглежда съдържанието на една от кутиите.

— Двамата ще намерим папката по-бързо. Какво точно да търся? Каква беше тази конференция? И защо ти трябват записките?

— Нали ти казах: конференция в Халмстад. Проведе се през 2002 година, ако не се лъжа — отвърна Патрик, без да вдига очи от книжата. — Основно обсъждахме неразкрити престъпления, около които витаят безброй неясноти.

— Добре? — въпросително го изгледа Мартин в очакване на продължение. — И?

— Ще ти обясня по-подробно, когато намерим записките. Засега предположенията ми не са се избистрили и имам нужда да опресня паметта си.

— Добре. — Този път Мартин не вложи въпросителна нотка.

Все още изгаряше от любопитство, но с Патрик работеха заедно от доста време и Мартин знаеше, че е безполезно да го притиска.

Неочаквано Патрик вдигна глава и се усмихна лукаво.

— Ще ти кажа само ако и ти ми отговориш на един въпрос…

— Питай — подкани го малко озадачено Мартин, но красноречивата усмивка на Патрик му подсказа веднага. Мартин се засмя: — Дадено. Когато ти ми кажеш какво ти е хрумнало, и аз ще ти отговоря.

След едночасово безплодно ровене Патрик изведнъж извика:

— Ето ги!

И издърпа записките си от найлоновия джоб. Мартин разпозна почерка на Патрик и се опита да прочете отдалеч какво пише, но не му се удаде. Наложи се да изчака, докато Патрик прегледа набързо записките си. На третата страница пръстът му спря някъде по средата. Между веждите му се вряза дълбока бръчка. Мартин се помъчи със силата на мисълта си да го пришпори да чете по-бързо. След няколко минути, които му се сториха цяла вечност, Патрик вдигна победоносно глава:

— Добре. Първо да чуя твоята тайна.

— О, стига де. Умирам от любопитство.

Мартин се засмя и посегна да изтръгне листовете от ръката на Патрик, но колегата му явно очакваше атаката, отдръпна се ловко и вдигна книжата високо във въздуха.

— Забрави! Първо ти, после аз.

— Голяма си драка! — въздъхна Мартин. — Правилно предполагаш: Пиа е бременна. Очакваме бебето в края на ноември. — Той вдигна предупредително показалец. — Но обещай да не казваш на никого! Още сме в осмата седмица и искаме да изчакаме до дванайсетата, преди да го разгласим.

Патрик вдигна ръце и документите изпукаха:

— И думичка няма да обеля. Честито!

Мартин се усмихна широко — от ухо до ухо. На няколко пъти едва се сдържа да не сподели с Патрик. Щеше да се пръсне от нетърпение да разпространи радостната новина. Но Пиа държеше да изчакат да мине критичният първи триместър и Мартин обеща да се съобрази с желанието й. И все пак се почувства толкова щастлив, че най-сетне сподели вълнението си с някого.

— Е, вече знаеш. А сега ми кажи защо цял час седим тук и гълтаме прах.

Изведнъж лицето на Патрик стана сериозно. Той подаде записките си на Мартин и му посочи какво да прочете. След малко Мартин вдигна изненадан очи.

— Вече няма съмнение, че Марит е починала от насилствена смърт — обобщи Патрик.

— Да, няма.

Получиха отговор на питанията си. Отговор, който обаче предизвика цял порой от въпроси. Очакваше ги много, много работа.