Камила Лекберг
Прокоба (47)

Мехмет се наведе над ръба на леглото и повърна със смътното съзнание, че всичко плисва върху пода, а не в леген например, но беше толкова замаян, че това никак не го притесни.

— Какво правиш, Мехмет? Пфу, че гадост! — възкликна Йона.

Той чу гласа й сякаш от километри и през полуспуснатите си клепачи видя как тя изхвръкна от стаята. Реакцията й също не го смути. Пулсиращото главоболие притъпяваше всичко. В пресъхналата си уста усещаше гадния вкус на повръщано и престоял алкохол. Имаше съвсем смътна представа за случилото се снощи. Спомняше си, че имаше музика, танци, момичета в оскъдни дрешки, които се притискаха о него с отблъскващо, отчаяно настървение. Стисна очи, за да прогони тези спомени, но те станаха още по-натрапчиви. Прилоша му и той пак се наведе над леглото. Този път повърна само стомашен сок. Наблизо се чуваше бръмчене на камера. В главата му се завихриха образите на близките му. Мисълта, че го виждат в това състояние, усили стократно главоболието му, но единственото, което можеше да направи, бе да се завие презглава.

В съзнанието му нахлуха откъслечни думи. Хвърчаха хаотично и се разпиляваха при всеки опит да ги свърже в смислена цялост. Инстинктивно Мехмет усещаше, че се е случило нещо важно, което трябва да си спомни; да го улови и отдели от мисловния безпорядък. Гневни, злобни думи полетяха към някого като стрели. Към кого? Към самия него? По дяволите, нищо не си спомняше. Сви се в ембрионална поза и притисна юмруци към устата си. Думите пак се появиха. Ругатни. Обвинения. Грозни думи, изречени, за да нараняват. Ако паметта не го лъжеше, думите постигнаха целта си. Някой плака. Протестира. Но не умилостиви душевадците си. Гласовете им се усилиха. Вдигна се голяма врява. После се чу удар — ясно различимият сблъсък на кожа с кожа, и то със сила, която да причини болка. Така и стана. В замъгленото му съзнание проникна спомен за жален, сърцераздирателен плач. Мехмет се сви още повече под завивката. Опита се да спре всичко онова, което — наглед несвързано — се блъскаше вътре в черепа му. Не успя. Откъслечните картини бяха прекалено страшни и ярки, за да ги спре. Те искаха да му припомнят нещо, което не искаше да си спомня или поне така предполагаше. Всичко му се струваше толкова неясно. Отново получи стомашен спазъм и се наведе над леглото.