Камила Лекберг
Прокоба (12)

— Аника! Новото момиче дойде ли? — извика Мелберг през коридора.

— Да! — извика на свой ред тя, без да мърда от мястото си зад рецепцията.

— А къде е, щом е пристигнала? — Мелберг продължи високодецибелния разговор.

— Тук — обади се женски глас и след секунда Хана се появи в коридора.

— Аха, ето те и теб. Ако не си прекалено заета, заповядай в кабинета ми — малко заядливо каза началникът. — Обичайната практика, когато започваш на ново място, е да се представиш на новия си шеф.

— Моля за извинение — сериозно отвърна Хана и тръгна към него с протегната ръка. — Непосредствено след пристигането ми Патрик Хедстрьом ме взе със себе си да проверим сигнал за местопроизшествие. Току-що се връщам и, разбира се, се канех да се отбия в кабинета ви. Първо искам да ви кажа, че съм слушала великолепни отзиви за работата във вашето управление. През последните години сте разкривали убийствата, извършени в района, със стопроцентова успеваемост. В полицейските структури постоянно се обсъжда колко прекрасно си върши работата ръководството, защото е удивително как участък с толкова скромен състав се справя блестящо с толкова тежки случаи.

Тя стисна здраво ръката му и Мелберг я изгледа изпитателно, за да прецени дали в думите й не се крие ирония. Ала не забеляза нищо подигравателно в погледа й и бързо реши да приеме похвалата без резерви. Не е толкова лошо към състава на управлението да се присъедини жена. Пък и новата не изглеждаше никак зле. Е, малко слабичка за неговия вкус, но си я биваше. Ала след разговора преди обяд Мелберг не усещаше предишния гъдел в стомаха при вида на привлекателна жена. Силно изненадан, установи, че мислите му отново отлетяха към топлия глас на Росмари и към радостта, с която тя прие поканата му за вечеря.

— Е, стига сме стърчали в коридора — заключи той, след като неохотно изхвърли от съзнанието си спомена за приятния телефонен разговор. — Да влезем в кабинета и да поговорим.

Хана го последва и седна на стола срещу него.

— Значи вече си успяла да се включиш в работния процес?

— Да, комисар Хедстрьом ме взе със себе си на оглед на пътна злополука. Освен жената зад волана няма други пострадали. За жалост, тя почина.

— И такива неща се случват.

— По време на огледа сметнахме, че е изпила голямо количество алкохол, защото купето вонеше на спирт.

— По дяволите! Патрик спомена ли дали сме хващали въпросната жена да шофира пияна?

— Не. Той я познава лично. Държала магазин на търговската улица. Май се казваше Марит или нещо подобно…

— Какво, по… — Мелберг се почеса внимателно по темето, където косата бе грижливо преметната, за да скрие плешивината. — Марит? Ама че работа. — Той се прокашля. — Надявам се, не се наложи още през първия си работен ден да съобщаваш на роднините трагичната вест?

— Патрик и малко по-млад колега с рижа коса тръгнаха към домовете на близките — обясни Хана и заби поглед в обувките си.

— Казва се Мартин Мулин — обясни Мелберг. — Патрик не ви ли запозна?

— Не, вероятно е забравил. Сигурно мислите му са били заети с предстоящата среща.

— Хмм…

Настъпи продължително мълчание. Най-после началникът се изкашля:

— Е, това е. Добре дошла в полицейското управление в Танумсхеде. Надявам се, че ще се чувстваш добре. Впрочем уреди ли въпроса с жилището?

— Заедно със съпруга ми Лаш наехме къща в района срещу църквата. Нанесохме се преди седмица и имаме още работа по подредбата. Къщата е обзаведена, но ще се постараем да си създадем уют по наш вкус.

— А съпругът ти? С какво се занимава? Намери ли си работа тук?

— Още не — отвърна Хана и сведе поглед, а ръцете й неспокойно се раздвижиха върху коленете.

Мелберг изсумтя под нос. Ясно на какъв тип е попаднала: безработен мухльо, който чака благоверната му да го издържа. Е, някои мъже добре се уреждат.

— Лаш е психолог — обясни Хана, все едно чу мислите на Мелберг. — Преглежда обяви, но тук няма голямо търсене на такива специалисти. Докато се отвори място, ще работи върху книгата си — на специализирана тематика. Няколко часа седмично е ангажиран като психолог на участниците в риалити предаването.

— Аха — отвърна Мелберг с интонация, която ясно издаде, че вече е изгубил интерес към професията на съпруга й. — Е, още веднъж добре дошла.

Той се изправи, за да й покаже, че е свободна да се оттегли, след като са си разменили дежурните любезности.

— Благодаря — кимна Хана.

— Затвори вратата след себе си — поръча Мелберг.

За секунда му се стори, че върху устните й заигра усмивка, ала реши, че се е заблудил. Новата полицайка показа голямо уважение към него и работата му. Дори му изказа възхищението си. Мелберг умееше да разпознава кога хората са искрени и кога — не. А Хана определено не се преструваше.

— Как мина? — попита тихо Аника, когато няколко секунди по-късно влезе в кабинета на Хана.

— Ами добре — отвърна Хана със същата игрива усмивка, която Мелберг сметна за плод на въображението си. — Голям… чешит — отбеляза тя и поклати глава.

— Чешит, казваш… Май му подхожда — засмя се Аника. — Като гледам, успяла си да го неутрализираш. Съветвам те да не му се връзваш много-много. Реши ли, че може да те мачка, горко ти.

— И преди съм си имала работа с такива като Мелберг. Знам как да процедирам с тях — увери я Хана и разсея притесненията на Аника. — Четкаш го за успехите му, преструваш се, че правиш точно каквото ти нареди, а после си действаш по свое усмотрение. Стига всичко да приключи благополучно, той после ще твърди, че това е било негова идея от самото начало. Права ли съм?

— Явно си разбрала как точно трябва да се работи под ръководството на Бертил Мелберг — похвали я Аника и се оттегли през смях зад бюрото си на рецепцията.

Това момиче изглеждаше самоуверено, умно и смело. Щеше да бъде забавно да се наблюдава как ще се справи с чепатия характер на началника.