Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (8)

8

Смъртта на стария барон, заминаването на Жослен и небрежно подхвърлените от него думи: „Бягай и ти!“, дълбоко разстроиха Анжелик, която бе в онази възраст, когато една чувствителна натура е готова на какви ли не щуротии.

И така, през първите дни на лятото Анжелик дьо Сансе дьо Монтлу потегли за Америка с няколко хлапета, които бе успяла да заплени със скитническите си проекти. За това нейно приключение се приказваше дълго и мнозина виждаха в него още едно доказателство, че тя е превъплътена фея.

В действителност, експедицията стигна само до Нийолската гора. Анжелик се опомни още на здрачаване, когато полегатите лъчи на слънцето заслизаха между дебелите дънери на вековните дървета. Дни наред момичето бе живяло като в треска. Представяше си как пристига в Ларошел, как предлага услугите си като юнга на някой кораб и слиза на непознат бряг, където я очакват дружелюбни туземци с пълни кошници грозде. Никола лесно се поддаде на изкушението: „Предпочитам наместо да вардя говедата, да стана моряк“. Още неколцина малчугани, на които също повече се нравеше да тичат на воля из горите, отколкото да пасат стада, се примолиха на Анжелик да вземе и тях. Естествено и Дьони не остана по-назад. Събраха се общо осем деца и Анжелик, единственото момиче, им стана главатар. Толкова й се доверяваха, че почти не се притесниха когато нощта бавно се спусна над гората. Носеха букети цветя, нослетата им бяха изпоцапани с черници, тъй че първата част от пътешествието им се стори много приятна. Бяха тръгнали на път още сутринта, а по пладне се бяха поспрели да си отпочинат край едно поточе, за да излапат запасите си от печени кестени и сухари.

Анжелик внезапно осъзна собствената си глупост с такава яснота, че устата й пресъхна и я побиха тръпки.

„Не можем да пренощуваме в гората — помисли си тя. — Има вълци.“

— Никола — рече гласно Анжелик, — не е ли странно, че още не сме стигнали до селото Найе?

— Според мен сме се заблудили. Когато последния път ходихме там с баща ми, скоро преди да умре, май не вървяхме толкова дълго.

Нечия мърлява ръчичка се плъзна в дланта на Анжелик. Ръчичката на най-малкия участник в похода, едва шестгодишен.

— Мръква се — изхлипа детето, — май сме се загубили.

— А може и да сме наближили съвсем — успокои го Анжелик. — Хайде да повървим още малко.

Отново поеха безмълвни. През клоните бледнееше небето.

— Не стигнем ли в селото преди мръкнало, не се бойте — рече Анжелик. — Ще се покатерим на някой дъб и там ще спим. Така вълците няма да ни забележат.

Макар да говореше спокойно, бе разтревожена. Изведнъж до слуха й достигна сребърен камбанен звън и тя въздъхна с облекчение.

— Това е селото, започва вечерната служба! — извика Анжелик.

Всички се затичаха. Пътеката се спускаше стръмно надолу, дърветата оредяваха. Изведнъж гората свърши и децата се спряха възхитени. В дъното на раззеленена долчинка се издигаше Нийолското абатство — смълчано чудо сред леса.

Залезът позлатяваше многобройните покриви, камбанариите, белите, сякаш набодени с прозорчета стени, оградите, обширните пусти дворове. Камбаната започна да бие отново. Към кладенеца се запъти монах с ведра в двете ръце.

Занемели от почти религиозно вълнение, децата се спуснаха чак до главния вход. Масивната дървена врата бе открехната. Децата влязоха. Стар монах с кафяво расо бе задрямал както си седеше на пейката. Косите му бяха досущ като белоснежна коронка, грижливо поставена върху голото теме.

Изтерзани от безбройните си преживелици, малките странници го загледаха и прихнаха в смях, който привлече вниманието на дебелия жизнерадостен монах, застанал на прага.

— Ей, хлапетии! — извика им той. — Що за маниери!

— Това май е брат Анселм — шепнешком рече Никола.

Брат Анселм понякога обикаляше из техния край, възседнал магарето си. Раздаваше броеници и шишенца с чудодеен сироп, извлек от цветовете на ангеликата, а в замяна получаваше жито и сланина. Всички се чудеха на това му държание, защото в абатството не даваха подслон на просещи монаси. Разправяха, че тамошните братя били доста богати, като се има предвид доходът, който получаваха от земите си.

Анжелик отиде при брат Анселм, следвана от вярната си дружина. Не се осмели да му признае, че първоначално са възнамерявали да отпътуват отвъд океана, пък и шишкото едва ли бе чувал за Америка. Каза му само, че са тръгнали от Монтлу и се залутали в гората, докато са брали диви ягоди и малини.

— Горките ми пиленца — рече брат Анселм, който бе извънреден добряк, — виждате ли докъде води лакомията. Сега вашите майки ви търсят и плачат, а щом се върнете, ще ви припари на задничетата. Ала в момента нямате друг изход, освен да останете тук. Ще ви нагостя с мляко и сухари. Преспивате в хамбара, а утре запрягам магарето в каруцата и ви отвеждам в Монтлу. Тъкмо се канех да намина натам.

Предложението беше разумно. Децата бяха вървели цял ден. Анжелик бе наясно, че дори и с каруца не биха могли да стигнат в Монтлу преди да превали нощта. Пък и нямаше пряк път през гората, освен пътеките, по които бяха дошли на идване. Трябваше да минат чак през селата Найе и Вару, а те бяха далеч.

„Гората е като морето — помисли си Анжелик. — Право казваше Жослен, че можеш да се оправиш там само със специален часовник, инак си досущ като слепците.“

Чувстваше се обезсърчена и потисната. Трудно си представяше как би поела отново на пътешествие с часовник под мишница, толкова тежък, колкото онзи в гостната на управителя Молин. Пък и дали нейните „мъже“ нямаше да се откажат? Момичето се умълча, докато другите си хапваха, насядали до стената в топлата привечер, която изпълваше със здрачевина обширните дворове на абатството.

Камбаната все така звънеше. Лястовиците цвърчаха в розовото небе, а кокошките се ровеха из купчините слама и тор.

Брат Анселм мина покрай тях, беше си свалил качулката.

— Отивам на вечерната служба. Да слушате, инак ще ви сваря в казана.

Кафяви монашески силуети се придвижваха безшумно под манастирските сводове. Светият отец, който седеше до главния вход, продължи да дреме. Навярно го бяха освободили от задължението да посещава църковните служби…

Анжелик се отдалечи от останалите, искаше да поразмисли.

В един от дворовете зърна прекрасна карета с гербове. Разпрегнати, породистите коне зобеха сено в конюшнята. Тази подробност кой знае защо събуди любопитството й. Тя бавно пристъпваше всред тишината, омагьосана от очарованието на внушителната заобиколена от дървета сграда. Докато нощта владее гората, докато вълците скитат, абатството, приютено на завет зад дебелите си стени, ще продължи да живее своя затворен и тайнствен живот, който Анжелик никога не би могла да си представи. От далечината долитаха протяжни и благозвучни монашески песнопения. Привлечено от музиката, момичето се заизкачва по някакво каменно стълбище. Никога досега не бе чувала тъй сладостна хармония, защото в рева на кюрето и учителя, дето се деряха в църквата на Монтлу, нямаше нищо, което да напомня за небесни ангелски хорове.

Внезапно се чу шумолене на фуста и когато Анжелик се обърна, зърна в полумрака извънредно красива дама, разкошно облечена. Поне така и се стори. Никога не бе виждала нито майка си, нито двете си лели в рокли от черно кадифе с бродирани сиви цветчета. Нямаше и представа, че това е най-скромен тоалет, предназначен за благочестива визита в едно мирно абатство. Кестенявите коси на дамата бяха скрити под шалче от черна дантела, непознатата държеше в ръка молитвеник. Дамата също видя Анжелик и я изгледа с изненада.

— Какво търсиш тук, малката? Сега не е време за просия.

Анжелик й стори път и се помъчи да си придаде уплашено изражение на глуповато селянче.

В сянката на сводовете гърдите на хубавицата й се видяха извънредно бели и пищни. Само лека дантела затуляше великолепната им заобленост и надничащи от бродирания пластрон, те напомняха плодове от рог на изобилието.

„Бих искала да имам такава гръд, когато порасна“ — помисли си Анжелик на слизане по витата стълба. Погали с ръка твърде малките си според нея гърди и се смути. Потракването на нечии сандали я накара да се скрие зад колоната. Един монах я докосна с полите на расото си. Анжелик зърна само изумително красиво, гладко обръснато лице и сини, проницателни очи, засенчени от тъмна качулка. Мъжът отмина нагоре по стъпалата. След малко прозвуча неговият мъжествен и нежен глас:

— Предупредиха ме за идването ви едва сега, госпожо. Бях в библиотеката, потънал в размисъл над древни ръкописи за гръцките философи. Залата е отдалечена, а братята боледуват, особено в горещините. Макар че съм игумен, известиха ме за вашата визита чак по време на вечерната служба.

— Спестете си извиненията, отче. Познавам хората тук и сама се настаних. Ах, какъв прекрасен въздух! Пристигнах в моето имение в Ришвил вчера и ето ме вече в Нийол. След като дворът се пренесе в Сен–Жермен, тамошната атмосфера е просто отвратителна. Навред цари бъркотия, тъга и мизерия. Всъщност, чувствам се добре единствено в Париж… или в Нийол. Впрочем, монсеньор Мазарини не ме обича особено. Ще ви кажа дори, че кардиналът…

Анжелик не можа да чуе нищо повече от разговора. Двамата събеседници се отдалечиха.

Тя намери своите приятелчета в голямата кухня на абатството, където брат Анселм, препасал бяла престилка, се суетеше, подпомаган от две–три момченца с прекалено дълги за ръста им раса. Това бяха послушниците на абатството.

— Тази вечер трапезата ще бъде изискана — казваше монахът готвач. — Тук е графиня дьо Ришвил. Наредено ми е да сляза в зимника и да избера най-отлежали вина, да опека шест петли и жив или мъртъв да поднеса и прясна риба. Всичко това с всевъзможни подправки — добави той и погледна съучастнически един от събратята си, който бе седнал в другия край на дървената маса и си пийваше ликьор.

— Камериерките на госпожата са прекрасни — обади се монахът, червендалест дебелак, чийто корем едва се крепеше на въжения колан с окачена на него броеница. — Помогнах на трите шармантни госпожици при оправянето на леглото в килията, отредена на тяхната господарка, както и за куфарите и гардероба.

— Ах, ах! — ухилено рече брат Анселм. — Чудесно си ви представям, брат Тома, нарамили куфарите и гардероба! Та вие едва носите дори шкембето си!

— Аз им помогнах със съвети — отвърна с достойнство брат Тома.

Зачервените му очи огледаха помещението, в което грееха и съскаха накладените под шишовете и казаните огньове.

— Какъв е този рояк малки нехранимайковци, които сте подслонили, брат Анселм?

— Деца от Монтлу, заблудили се в гората.

— Защо не ги сварите на супа — подхвърли брат Тома и страховито облещи очи.

Две от селянчетата ревнаха от уплаха.

— Да вървим — каза брат Анселм на децата и отвори някаква врата. — Като излезете от коридора, ще стигнете в хамбара — влезте там и спете. Нямам време за вас тази вечер. За щастие, един рибар ми донесе чудна щука, инак нашият абат, ако не му бях угодил, като нищо щеше да ме накаже да лежа три часа по очи с разперени ръце. Стар съм вече за подобни упражнения…

 

 

След като се увери, че малките й приятелчета вече са заспали, Анжелик, легнала връз уханното сено, усети как в очите й напират сълзи.

— Никола — пошушна тя, — ние май никога няма да стигнем до Америка. Като размислих, разбрах, че не можем без часовник.

— Успокой се — отвърна й той с прозявка. — Този път се провалихме, ама добре се позабавлявахме.

— То се знае — разгневи се Анжелик, — ти си като катериците. Неспособен си да довършиш някое голямо начинание. И пет пари не даваш, че ще се завърнем така безславно в Монтлу. Ти няма да ядеш пердах от баща си, защото той умря, ама останалите — тях какво ги чака!

— Не им бери грижата — рече Никола в просъница, — тяхната кожа е като тъпан.

И тутакси захърка. Тя си помисли, че поради всички днешни главоболия едва ли ще заспи, ала само след миг далечният кавгаджийски глас на брат Анселм, който строяваше послушниците, заглъхна и Анжелик се унесе.

Събуди се от задухът в хамбара. Децата все така спокойно спяха.

„Ще изляза да подишам чист въздух“ — каза си тя.

Пипнешком намери вратата към малкия коридор, който водеше към кухнята. Още щом я отвори, чу шумна гълчава и изблици на просташки смях. По стените все така танцуваше светлината на огньовете. В царството на брат Анселм изглежда се беше събрала многобройна компания.

Анжелик застана на прага.

Дузина монаси бяха насядали край голямата маса, отрупана със съдове и оловни канички. Чиниите бяха пълни с оглозгани пилешки кости. Миризмата на вино и пържено се смесваше с по-изтънченото ухание на разлетия в малките чашки ликьор. В пиршеството участваха три жени — млади селянки, облечени като камериерки. Две от тях се кикотеха високо и май бяха съвсем пияни. Третата, явно по-свенлива, оказваше съпротива на брат Тома, който алчно протягаше ръце към нея.

— Хайде, хайде, миличка — повтаряше дебелакът, — не бъди по-добродетелна от високопоставената си господарка. Обзалагам се, че в този час тя и нашият игумен вече са зарязали древногръцката философия. Само ти ще скучаеш тази нощ в манастира.

Прислужницата мяташе смутени и отчаяни погледи наоколо. Несъмнено не бе света вода ненапита, но червендалестото лице на брат Тома не я привличаше особено.

Един от братята изглежда разбра това, рязко стана от мястото си и прегърна госпожицата през кръста.

— Кълна се в Сен Бернар, нашият покровител, това девойче е извънредно префинено за дебел шопар като вас! Ти как мислиш? — попита монахът, като повдигна с пръст брадичката на опърничавото момиче. — Като съм плешив, да не би да нямам красиви очи? Да знаеш, бил съм и войник и умея да забавлявам момите.

Дяволитите му черни очи наистина бяха хубави. Камериерката благоволи да се усмихне. Последва кратко спречкване, предизвикано от брат Тома, който бе оскърбен, че са го зарязали. Разля се каничка с вино, жените се разпищяха. Изведнъж някой се провикна:

— Я вижте там!… Един ангел!…

Всички се обърнаха към вратата, където бе застанала Анжелик. Тя не се помръдна от мястото си, защото по природа не бе от страхливите. Твърде често бе присъствала на селски празненства, за да се уплаши от врявата и суматохата, които бяха неизбежни за пиянските гуляи. Все пак нещо в нея се бунтуваше. Това зрелище тук сякаш нямаше нищо общо с прекрасното видение, изплувало пред очите й горе, в самия край на гората: едно абатство, окъпано в златистата светлина на залеза, тих приют и убежище за изтерзани души.

— Това е момиченцето, което се е изгубило в гората — поясни брат Анселм.

— Единственото момиче в цяла банда момчетии — уточни брат Тома. — Многообещаващо. Дали не обича и да се смее? Ела, пийни това — рече той и подаде на Анжелик чашка ликьор. — Много е хубаво и сладко. Варим го в големи казани от блатна ангелика, angelica silvectris.

Тя се подчини по-скоро от любопитство, отколкото от жажда, и вкуси от прехваленото питие, което имаше нещо общо с нейното име. Златистозелено, то й се стори прекрасно, хем силно, хем благо, а след като го изпи, по тялото й се разля приятна топлина.

— Браво! — изрева брат Тома. — Бива те да обръщаш чашката.

Монахът я настани върху коленете си. Зловонният му дъх и вмирисаното на лой расо изпълниха с отвращение Анжелик, ала тя бе замаяна от ликьора. А брат Тома уж бащински я потупа с ръка по бедрото.

— Ама че сладурана!

И в същия миг някой извика:

— Оставете детето на мира, брат Тома!

Един монах с надяната на главата качулка, стоеше като привидение на прага на вратата.

— Ах! Ето го и нашият мърморко — възнегодува брат Тома. — Не сме ви канили при нас, брат Жан, щом добрата трапеза не ви изкушава. Оставете поне другите да се забавляват на спокойствие. Още не сте ни игумен.

— Не за това става дума — отвърна новодошлият. — Само ви съветвам да оставите детето на мира. Малката е дъщеря на барон дьо Сансе и едва ли ще е желателно да му се оплаче от тукашните нрави, наместо да се похвали с гостоприемството ни.

Настана смаяно, неловко мълчание.

— Елате, чадо мое — заповеднически рече брат Жан.

Анжелик машинално тръгна подире му. Прекосиха двора.

Тя вдигна очи и съзря неимоверно чистото небе над манастира.

— Влезте тук — рече брат Жан и отвори дървена врата с малко прозорче. — Това е моята килия, където ще можете да си починете, необезпокоявана от никого до разсъмване.

Единствената украса по голите стени на малката стаичка бяха дървеното разпятие и иконата на светата Дева. В единия ъгъл на килията имаше обикновен, нисък дъсчен нар с груби постелки и одеяло. Масичката до резбованата пейка, поставена под разпятието, бе отрупана с молитвеници. В стаята цареше приятна прохлада, която през зимата навярно се превръщаше в страшен студ. Прозорчето не бе остъклено и се затваряше само с дървен капак. Сега то бе отворено и през него проникваше нощното благоухание на гората, пропито с мирис на гъби и на мъх. Едно стъпало водеше към ниша с мъждукащо кандило и с поставка, върху която бяха наслагани пергаментови свитъци и панички с бои.

Монахът посочи на Анжелик одъра.

— Легнете тук и спете спокойно, чадо мое. Пък аз ще се върна към моите занимания.

Той отиде в тесния си „кабинет“ и се наведе над пергаментите.

Анжелик приседна на ръба на твърдия дюшек, но изобщо не й се спеше. И през ум не й бе минавало, че по света има тъй странни места. Тя стана и надникна през прозорчето. Долу в тъмното различи тесни градинки, разделени от високи зидове помежду им. Всеки монах имаше своя зеленчукова леха, където работеше ежедневно и където копаеше трапа на собствения си гроб.

С тихи стъпки момичето се доближи до нишата, където се трудеше брат Жан. Трепкащата светлина на кандилото осветяваше полузакрития от качулката профил на младия мъж. Монахът внимателно копираше старинен орнамент. Той топеше четчицата си ту в червената, ту в златистата или в синята боя и умело пресъздаваше плетениците от цветя и зверове, с които според традицията на средновековното изкуство се украсяваха молитвениците.

Доловил присъствието на Анжелик, той вдигна глава и се усмихна.

— Не ви ли се спи?

— Не.

— Как се казвате?

— Анжелик.

Ненадейно по изпитото му от лишения и въздържание лице се изписа вълнение.

— Анжелик! Дъщеря на ангелите! Точно така — измърмори той.

— Толкова съм доволна, че дойдохте, отче. Гнусях се от онзи дебел монах.

— Най-неочаквано — рече брат Жан, — някакъв вътрешен глас ми пошушна: „Стани, остави мирния си труд. Бди над моите заблудени овчици…“. Излязох от килията си, воден от необясним порив. Чадо мое, защо не си стояхте мирно и кротко у дома, както е редно за девойка на вашата възраст и с вашето потекло?

— Не зная — прошепна Анжелик и сконфузено сведе глава.

Монахът остави четчиците, изправи се, сетне отиде до прозорчето и зарея поглед в звездното небе.

— Вижте — промълви той, — нощта все още властва над земята. Селяните спят в бедните си къщурки, а господарите — в своите замъци. Те забравят човешките си горести в съня. Ала абатството не спи никога… Има места, където витае духът. Тук се води нескончаема битка между Божия дух и духа на злото… Бях твърде млад, когато се оттеглих от светския живот, за да се погреба сред тези стени и да служа на Бога чрез пост и молитви. Сварих тук смесица от най-възвишена култура, свята мистика и безчестни, покварени нрави. Абатството е свърталище на дезертьори, инвалиди от войната и селски лентяи, надянали монашеското расо, за да водят разюздан и сит живот. Те насаждат тук своите развратни привички. Абатството прилича на голям, люшкан от бури кораб. Всичките му части скърцат. Ала той не ще потъне, дорде сред стените му все още се намират благочестиви души. Неколцина сме тези, които жадуваме да живеем тук в святост и покаяние: такова е нашето предопределение. О, не ни е лесно! Само онзи, дето не е живял в манастир, никога не е виждал лика на Сатаната, комуто така се иска пълновластно да се разпорежда в Божията обител… Сякаш смята, че не са ни достатъчни изкушенията на отчаянието, или тези, които ни изпраща чрез жените, имащи право да пребивават в абатството, та и сам идва при нас по нощите, да тропа по вратите, да ни буди и изтезава… — Той дръпна нагоре ръкава и показа ръката си, която бе насинена. — Погледнете — каза жално той, — погледнете какво ми стори Сатаната.

Анжелик го слушаше с нарастващ ужас.

„Той е луд!“ — казваше си тя.

Ала още повече се страхуваше от обратното. Предчувстваше истинността на думите му и косите й настръхваха. Нямаше ли най-сетне край тази тягостна и мъчителна нощ? Монахът се строполи на колене връз коравия, леденостуден пръстен под.

— Господи, помогни ми! Смили се над слабостта ми. Прогони Прокълнатия!

Анжелик седеше на одъра като вцепенена, обзета от непреодолим страх. Сети се за думите „злосторна нощ“, с които дойката изпъстряше своите мрачни истории. Във въздуха витаеше нещо непоносимо тягостно, което тя не можеше да назове с думи, ала то я задушаваше и изпълваше душата й с тревога.

Най-подир крехкият звън на манастирската камбана литна в нощта и прокуди дълбоката тишина от светата обител.

Брат Жан се изправи. Анжелик видя, че по слепоочията му блестят струйки пот, сякаш бе водил изтощителна битка.

— Звънят за утринната молитва — рече той. — Не се е зазорило още, ала трябва да вървя при братята в църквата. Останете тук, ако желаете. Ще дойда да ви взема, щом се развидели.

— Не, страхувам се — каза Анжелик.

Изпитваше желание да се вкопчи в расото на закрилника си.

— Не мога ли да дойда с вас в църквата? И аз ще се помоля.

— Както желаете, чадо мое. — И той добави със скръбна усмивка: — Преди време би било немислимо да заведа едно момиченце на утринна служба, но сега в манастира идват толкова външни хора, че вече нищо не е необичайно. Затова ви доведох тук, където сте по-защитена, отколкото в хамбара. — Той продължи строго: — Когато напуснете нашата обител, Анжелик, бих ли могъл да ви помоля да не разказвате нищо за това, което сте видели.

— Обещавам — отвърна тя и го погледна с невинните си очи.

Излязоха в коридора. С наближаването на зората от старинните зидове сякаш извираше ледена мъгла.

— За какво служи малкото прозорче на вашата врата? — попита Анжелик.

— Навремето сме били отшелнически орден. Отците не напускали килиите си, освен за църковната служба, а по време на пости и това било забранено. Послушниците оставяли храната им на прозорчето. А сега помълчете и се дръжте така, че никой да не ви забележи. Ще ви бъда признателен.

Подминаваха ги кафяви забулени силуети, съпътствани от тихо потракване на броеници и молитвен шепот.

Анжелик се сгуши в едно ъгълче на малката църква и направи усилие да се помоли, ала се унесе в сън, приспана от монотонните песнопения и от аромата на припламващите свещи.

Когато се събуди, църквата отново бе пуста, а свещите догаряха и кадяха мрачните сводове.

Тя излезе. Слънцето изгряваше. Пурпурните му лъчи обагряха покривите в цвят на цъфнал шибой. В градинката около каменното изваяние на някакъв стар светец гукаха гълъби. Анжелик се протегна с прозявка. Питаше се дали всичко видяно нощес не бе само сън.

* * *

Брат Анселм, сърдечен, но муден по природа, впрегна каручката едва след като се наобядваха.

— Не се притеснявайте, дечица — весело бъбреше той. — Така отлагаме пердаха. Ще пристигнем в селото по нощите. На селяните ще им се спи…

„Освен ако не кръстосват из полята, за да търсят своите сополанковци“ — помисли си Анжелик. Не се чувстваше кой знае колко горда. Струваше й се, че за броени часове внезапно е остаряла. — „Никога вече няма да върша глупости“ — рече си тя с решителност, примесена с тъга.

В знак на уважение към благородническото й потекло брат Анселм я настани до себе си на капрата, а пък селянчетата се скупчиха в каруцата.

— Хайде, дий, кротичкото ми, най-добричкото ми муле! — напевно повтаряше монахът, като придръпваше юздите на мулето, което изобщо не възнамеряваше да бърза.

Вечерта вече се спускаше, а те още бяха на римския път.

— Ще карам напряко — рече монахът. — Лошото е, че се минава покрай протестантските села Найе и Валу. Дано с Божията помощ да сме там по мръкнало и еретиците да не ни забележат. Те не си падат особено по моето расо.

Брат Анселм слезе, за да поведе добичето по стръмната пътека. И на Анжелик й се прииска да се поразтъпче. Тя тръгна редом с него. Учудено се оглеждаше наоколо, тъй като за първи път се бе озовала по тези места, независимо че отстояха на едва–две левги от Монтлу. Зърна някакви руини, които наподобяваха изоставена каменоломна. След като се вгледа по-внимателно, Анжелик действително видя порутени стени.

Босите й стъпала се разраниха от грапавата черна сгурия по която вървяха.

— Прилича ми на пемза — рече тя и се наведе, за да вземе тежкия камък с неправилна форма, в който се препъна.

— Тук има оловни рудници още от римско време — рече монахът. — Известни са в древните ръкописи под името Аргентум, тъй като в тях май са добивали и сребро. През тринадесети век са правили опити да ги разработят, тъй че изоставените пещи датират главно от тази по-късна епоха.

Анжелик го слушаше с интерес.

— Да не би тази черна тежка лава да е оловната руда?

Брат Анселм заговори като същински познавач:

— О, не! Рудата е жълта на цвят. Разправят, че от нея добивали и отровен арсеник. Хвърлете този камък! Почакайте, ще ви намеря нещо по-интересно.

Монахът се наведе и след малко повика Анжелик при себе си, за да й покаже скален отломък с нещо като геометрични барелефи. Драсна с камък по черната му повърхност и отдолу лъсна сребриста на цвят черта.

— Но това е масивно сребро! — отбеляза практичната Анжелик. — Защо хората са го изоставили? Сигурно е доста скъпо или най-малкото човек би могъл да си плати данъците?

— Нещата не са толкова прости, благородна госпожице. Първо, не всичко, що блести е сребро, пък и това тук е само друг вид оловна руда. Вярно, тя съдържа и този скъпоценен метал, ала способът за добиването му е извънредно сложен. Владеят го само испанците и саксонците. Чувал съм, че за да получат оловото, стопявали на силен огън някаква смес от въглища и смола. Едно време с нея са заливали и врага от стените на вашия замък. Що се отнася до среброто — това е работа за просветени алхимици, а аз съм почти невежа.

— Защо казахте „вашия замък“, брат Анселм?

— За бога, казах го по простата причина че тези занемарени рудници се намират в границите на вашите владения, макар че принадлежат наполовина и на маркиз дьо Плеси.

— Баща ми никога не е споменавал за това…

— На това нищожно парче земя не вирее нищо. За какво му е на баща ви?

— Все пак, оловото и среброто…

— Ами! Рудата сигурно е изчерпана, пък и всичко, което ви рекох току-що, съм го научил от един стар монах саксонец. Той май беше леко мръднал…

Мулето, което теглеше каручката само, без водач, изкачи рида и пое по нанадолнището към равнината. Анжелик и брат Анселм го настигнаха и отново се настаниха на капрата. Околният здрач започна бързо да се сгъстява.

— Не запалих фенера — прошепна монахът, — за да останем незабелязани. Повярвайте ми, бих предпочел на минаване през тези места да съм гол–голеничък наместо с туй расо на гърба и с броеницата на колана. Но… това не са ли факли? — внезапно попита той и спря добичето.

И наистина, на двеста–триста крачки блещукаха безброй светлинки, които лека–полека се множаха. Вятърът довя някаква странна тъжна песен.

— Светата Дева да ни е на помощ! — извика брат Анселм и скочи на земята. — Хугенотите от Волу ще погребват своите мъртъвци, процесията идва насам. Да се връщаме!

Той сграбчи юздите на мулето и направи опит да го подкара обратно по тясната пътека. Ала животното се възпротиви. Монахът, изгубил ума и дума, започна да кълне. Набързо прекръсти добричкото кротко муле в „мръсна твар“. Анжелик и Никола му се притекоха на помощ и на свой ред се опитаха да вразумят опакото добиче. Траурното шествие все повече наближаваше. Все по-силно звучеше химнът: „Всевишният е наша опора в терзанията…“

— Майчице! — завайка се монахът.

Първите факлоносци излязоха зад завоя. Пламъците внезапно осветиха каруцата, която стоеше почти напреки на пътя.

— Това пък какво е?

— Монах, поддръжник на дявола…

— Преградил ни е пътя!

— Не им ли стига, че сме принудени да погребваме мъртъвците си нощем, като кучета?…

— Иска да ги оскверни с присъствието си!

— Разбойник! Блудник! Папско псе! Свиня!

Първите хвърлени камъни затропаха по каручката. Малчуганите ревнаха.

Анжелик се втурна напред с разперени ръце.

— Спрете, спрете! Тук има деца!

При вида на момичето с разпилени коси страстите се развихриха.

— Женска, разбира се! Някоя тяхна държанка!

— А пък в каруцата са техните копелета, поръсени със светена вода…

— И те сигурно са заченати непорочно!

— От Светия дух!

— А крадяха децата ни, за да ги принасят в жертва на своите идоли!

— Смърт на дяволските изчадия!

— В името на нашите деца!

Грубоватите лица на селяните, облечени в черно, заничаха в каруцата.

Останалите участници в траурното шествие, които още не знаеха за случилото се, продължаваха да пеят: „Всевишният е нашата опора…“ Но и навалицата продължаваше да расте.

Обсипван с удари и ругатни, брат Анселм с изненадваща за един дебелак пъргавина успя да се измъкне и хукна. Въпреки че го налагаха с тояги, Никола правеше опити да подкара обратно по пътеката уплашеното до смърт муле. Някой впи нокти в повалената на земята Анжелик. Гъвкава като змиорка, тя се изплъзна, свлече се надолу по насипа и хукна да бяга. Един от развилнелите се хугеноти я подгони и настигна — беше съвсем младо момче, почти на нейните години и може би точно поради това бе по-настървено и фанатизирано от останалите.

Те се търколиха в тревата, вкопчени един в друг. Внезапно Анжелик изпадна в същински бяс. Дращеше и хапеше, усещайки соления вкус на чуждата кръв. Най-после почувства, че противникът губи сили и успя повторно да се изплъзне.

Междувременно пред каруцата се беше изправил някакъв висок мъж.

— Спрете! Спрете, нещастници! — извика той и повтори отправения преди малко призив на Анжелик. — Тук има деца!

— Те са деца на дявола! А нашите? Какво направиха с тях? Хвърляха ги от прозорците върху пиките на войниците през Вартоломеевата нощ!

— Това са отминали неща, чада мои. Обуздайте своята мъст! Нуждаем се от мир! Спрете, послушайте своя пастор.

Анжелик чу, че каруцата изскърца. Никола най-сетне бе успял да завие обратно.

Момичето се запровира между храстите и застигна каруцата на следващия завой.

— Ако не беше пасторът, май нямаше да се отървем живи — пошушна й Никола. Зъбите му тракаха.

Анжелик бе цялата изподрана. Направи опит да прикрие коленете си с разкъсаната окаляна рокля. Така силно я бяха скубали, че я болеше ужасно, имаше чувството, че са я скалпирали.

След малко ги повика нечий приглушен глас и от храстите надникна брат Анселм.

Трябваше отново да се върнат на римския път. За щастие, изгря луната. Децата пристигнаха едва призори в Монтлу. Там научиха, че селяните още от предишната вечер претърсват Нийолската гора. И понеже открили само старата магьосница, дето варяла билки на някаква поляна, взели, че я обвинили в отвличане на децата и без излишни церемонии я обесили на един дъб.

* * *

— Даваш ли си сметка — каза барон дьо Сансе на дъщеря си — за грижите и тревогите, които ми създадохте всички вие и най-вече ти?

Този разговор се водеше няколко дни след бягството на Анжелик. Тя се разхождаше по близкия коларски път, когато зърна баща си, който седеше на един повален дънер и пасеше коня си.

— Май нещо не върви с мулетата, татко?

— Напротив. Тъкмо се връщам от управителя Молин. Виждаш ли, Анжелик, след твоята безразсъдна разходка в гората, леля Пюлшери убеди мен и майка ти, че е невъзможно да останеш повече в замъка. Трябва да те изпратим в манастир. Поради това се реших на една крайно унизителна стъпка, която жадувах да избягна на всяка цена. Току-що помолих Молин да ми отпусне аванса, който ми бе предложил, за да подпомогна семейството си.

Баронът говореше тихо и тъжно, сякаш нещо в него се беше прекършило, сякаш бе изживял нещо по-мъчително от покрусата поради смъртта на баща си и ненадейното заминаване на първородния си син.

— Клетият ми татко! — прошепна Анжелик.

— Но нещата не са чак толкова прости — продължи баронът. — Това, че се наложи да подам ръка на човек от простолюдието, само по себе си ми тежи. Ала повече ме безпокои друго: все още не проумявам какви са задните мисли на Молин. Постави ми странни условия при отпускането на заема.

— Какви са те, татко?

Той замислено погледна Анжелик и помилва великолепните й тъмноруси коси.

— Странно… По-лесно ми е да се доверя на теб, отколкото на майка ти. Голяма си лудетина, но според мен си способна всичко да разбереш. Естествено, аз се съмнявах, че в сделката с мулетата Молин търси значителна изгода, ала не бях наясно защо се обръща тъкмо към мен за помощ, а не към някой обикновен селски търговец. Всъщност го интересува само благородническата ми титла. Днес ми каза, че разчита аз чрез връзките си или чрез роднини да издействам от главния финансов интендант Фуке пълно освобождаване от митата и другите такси за една четвърт от нашите мулета, както и гаранции, че имаме право да ги изнесем за Англия или Испания след края на войната.

— Прекрасно! — възторжено възкликна Анжелик. — Умно замислена сделка! От една страна, Молин е хитрец, но без титла. От друга, вие, скъпи татко, сте аристократ…

— Но не и хитрец — усмихна се баронът.

— Да, не сте обигран. Но в замяна имате връзки и титли. Няма как да не успеете. Онзи ден сам споменахте, че поради таксите и митата, които увеличават разходите, едва ли ще можете да изнасяте мулета за чужбина. А щом става дума само за една четвърт от общия брой, Фуке сигурно ще сметне, че това е разумно! Впрочем, какво ще правите с останалите?

— Военното интендантство ще има право да ги купи по пазарните цени на Поатие.

— Всичко е предвидено. Този Молин е съобразителен човек! Ще трябва да се срещнете с маркиз дьо Плеси и може би да пишете на херцог дьо Да Тремуй. Но мисля, че всички тези високопоставени господа скоро ще пристигнат тук, за да се занимават с Фрондата си.

— Наистина се говори за нещо такова — каза баронът начумерено. — Все пак не се радвай предварително. Независимо дали тези принцове ще дойдат, не е сигурно, че ще успея да издействам съгласието им. Освен това не ти казах най-странното.

— А именно?

— Молин иска да разработя нашата стара оловна мина в околностите на Волу — рече баронът и въздъхна. — Понякога се питам дали този човек е с всичкия си: признавам, че не проумявам неговите заплетени сделки… Ако изобщо става дума за сделки. С една дума, той ме помоли да издействам от краля да поднови привилегията на моите прадеди за добиване на олово и сребро от рудника край Волу. Знаеш изоставената мина, нали? — попита Арман дьо Сансе, като забеляза замисления израз на дъщеря си.

Анжелик утвърдително кимна.

— Само ако знаех какво се надява да намери в тези стари руини дяволският управител… Очевидно възобновяването на рудника ще стане от мое име, но ще плаща той. Тайно споразумение между нас двамата ще удостовери, че той взема оловната мина под аренда за десет години, пък и се нагърбва с моите задължения като собственик на земята и отговаря за добива на рудата. Само че от мен се изисква да получа от Фуке същото данъчно облекчение за една четвърт от бъдещото производство и същите гаранции за износа. Всичко това ми се струва доста сложно — каза в заключение Арман дьо Сансе и стана.

В кесията му звъннаха златните екюта, които бе получил от Молин и този приятен звук поразведри барона. Той яхна коня си и се обърна с привидна строгост към замислената Анжелик:

— Опитай се да забравиш всичко, което ти казах, и се стягай за пансиона. Този път е решено, дъще. Пращам те в манастир.

* * *

Анжелик приготви багажа си. Ортанс и Мадлон заминаваха също. Реймон и Гонтран щяха да ги придружат и след като оставеха сестрите си при монахините урсулинки, щяха да потеглят за Поатие, при отците йезуити — наставници, за които се мълвяха чудеса.

Стана дума към групата на заминаващите да се присъедини и малкият Дьони, едва деветгодишен. Ала дойката се разбунтува. Отначало я бяха натоварили с гледането на десет деца, а сега искаха да й ги „отнемат“ всичките. Според собствените й думи, тя се ужасявала от подобни крайности. И така, Дьони остана. Той, Мари–Анес, и „бебето“ Албер, както всички наричаха двегодишното момченце, щяха да бъдат достатъчни, за да запълнят „свободното“ време на Фантин Лозие.

Но няколко дни преди заминаването едно произшествие едва не промени изцяло живота на Анжелик.

През тази септемврийска утрин барон дьо Сансе се върна от замъка Плеси доста притеснен.

— Анжелик! — извика той на влизане в трапезарията, където цялото семейство го чакаше за закуска. — Тук ли си?

— Да, татко.

Той огледа критично дъщеря си, която през последните месеци още повече беше пораснала: ръцете й бяха чисти, а косите — грижливо сресани. Всички единодушно твърдяха, че Анжелик започва да става разумна.

— Може — каза си той. И се обърна към съпругата си: — Представете си — цялата фамилия дьо Плеси — маркиз, маркиза и син, с пажове, камериери и кучета — току-що пристигна в родовото си имение. Имат знатен гост — принц дьо Конде с всичките свои придворни. Попаднах сред тях и се почувствах доста неприятно, ала братовчед ми се държа любезно. Извика ме, попита ме как сте, госпожо, и знаете ли какво ми каза? Да му заведа Анжелик, за да замести една от придворните на маркизата. Наложило й се да остави в Париж почти всички момичета, които я фризират, развличат или й свирят на лютня. Визитата на принц Конде направо я разстроила. Нуждаела се от грациозни камериерки.

— А защо мен не ме искат? — извика скандализирана Ортанс.

— Защото маркизата искала „грациозни“ — рече без заобикалки баща й.

— Но маркизът намери, че съм умна.

— Само че маркизата предпочита да е заобиколена от красиви муцунки.

— О, това е прекалено! — засегна се Ортанс и се нахвърли върху сестра си, готова да я издере.

Анжелик обаче бе предвидила тази нейна реакция и хукна да бяга. С разтуптяно сърце тя се качи в голямата спалня, която сега споделяше само с Мадлон. Извика през прозореца един от невръстните слуги и му заповяда да й донесе вода и корито.

Изми се усърдно и дълго реши красивите си коси, които се стелеха по раменете й като копринен воал. Пюлшери й донесе най-хубавата рокля, ушита по повод влизането в манастир. Анжелик се възхищаваше на този свой тоалет, нищо че сивият му цвят беше доста мрачен. Платът бе нов, купен от известен търговец в Ниор специално за случая, а и бялата якичка бе красиво допълнение. Това бе първата дълга рокля на Анжелик и тя я облече с тръпка на наслада.

— Мъничката ми Анжелик! Ще те сметнат за голяма девойка! Дали да не вдигнем косите ти?

Анжелик отказа. Женският инстинкт я предупреждаваше, че не бива да крие блясъка на единственото си украшение.

Тя яхна хубавото рижо муле, което баща й бе заповядал да оседлаят специално за нея, и двамата с барона поеха към замъка Плеси.

Замъкът бе събуден от омагьосания си сън. Когато баронът и Анжелик достигнаха къщата на управителя Молин и поеха пеша по главната алея, до ушите им достигнаха звуци на музика. По моравите се гонеха ловджийски кучета. Из алеите се разхождаха благородници с букли и дами с рокли в най-различни преливащи цветове. Някои от тях изгледаха смаяно селския аристократ с дрехи от тъмно сукно и девойката, нагласена като пансионерка.

— Доста смешна, ала хубавичка — рече една от дамите, като си вееше грациозно с ветрилото.

Анжелик не бе съвсем сигурна дали казаното се отнася за нея. От къде на къде смешна? Но когато огледа по-внимателно ярките разкошни тоалети, гарнирани с дантели, сивата рокля, с която тя самата беше облечена, й се стори доста неподходяща за това бляскаво обкръжение.

Баронът нехаеше за тревогите на дъщеря си. Притесняваше се за срещата, която се канеше да поиска от маркиз дьо Плеси. Молбата за опрощаване на митата и таксите за една четвърт от мулетата и рудодобива можеше да бъде лесна задача за благородник от старо потекло, какъвто бе всъщност барон дьо Ридуе дьо Сансе дьо Монтлу. Ала обеднелият аристократ си даваше сметка, че прекалено дълго е живял далеч от двора, поради което е заприличал на недодялан селянин пред тези напудрени и напарфюмирани особи. Спомни си за времената на крал Луи XIII, когато модата бе по-семпла и строга. Нима лично Негово Величество, шокиран от бездънното деколте на една хубавица от Поату, не беше заплюл без всякакви церемонии разголената й, ала съблазнителна гръд!

Свидетел на този жест на краля, Арман дьо Сансе си спомняше с носталгия за добрите стари времена, докато, сподирян от Анжелик, си проправяше път сред нацвъканата с панделки навалица.

Покачени на един подиум, музикантите извличаха от своите виоли и флейти, лютни и обои сладостни звуци. В огромна зала, цялата в огледала, Анжелик видя танцуващи младежи и се запита дали братовчед й Филип не е между тях.

Междувременно барон дьо Сансе стигна до дъното на салона и свали с дълбок поклон старата си филцова шапка, украсена с проскубано перо. За Анжелик това бе истинско изтезание. „При нашето окаяно положение единствената достойна реакция е наглостта“ — помисли си тя и вместо да направи реверанса, който три пъти бе репетирала с леля Пюлшери, остана неподвижна като дървено човече, загледана право пред себе си. Виждаше лицата наоколо като през лека мъгла, но ясно съзнаваше, че всички умират от желание да се посмеят над външния й вид. Тишина, примесена със задавени хихикания, се възцари внезапно, когато лакеят съобщи:

— Барон дьо Ридуе дьо Сансе дьо Монтлу!

Лицето на маркиза дьо Плеси се изчерви зад ветрилото, а очите й блеснаха издайнически: тя едва сдържаше смеха си. Маркиз дьо Плеси се притече на помощ на всички и заситни любезно към новодошлите.

— Драги братовчеде! — извика той. — Колко сме задължени, че се отзовахте така бързо на молбата ни и доведохте при нас пленителната си дъщеричка. Анжелик, вие още повече сте се разхубавили след последната ми визита у вас. Не съм ли прав? Не ви ли прилича на ангел? — попита той, обръщайки се към съпругата си.

— Напълно — потвърди тя, успяла да възвърне самообладанието си. — С друга рокля би изглеждала божествено. Седнете на това столче, миличка, за да можем спокойно да ви разгледаме.

— Братовчеде — каза Арман дьо Сансе, чийто дрезгав глас странно отекна в префърцунения салон, — бих желал да поговорим неотложно по важна работа.

Маркизът учудено повдигна вежди.

— Наистина ли? Аз ви слушам.

— Съжалявам, ала разговорът е прекалено личен.

Господин дьо Плеси хвърли на антуража си примирен и същевременно ироничен поглед.

— Добре! Така да бъде, братовчеде. Да отидем в моя кабинет. Моля да ни извините, драги дами. Само за миг…

Седнала на ниското столче, Анжелик се превърна в мишена за любопитните погледи на заобиколилите я жени. Обзелото я ужасно вълнение се поуталожи. Сега тя ясно различаваше лицата на околните. Предимно непознати, ала до маркиза дьо Плеси седеше една хубавица, която Анжелик разпозна по седефенобялата гръд.

„Госпожа дьо Ришвил“ — каза си тя.

Тоалетът със златна бродерия и с поръбен с диаманти пластрон недвусмислено подсказа на Анжелик доколко е грозна собствената й сива рокля. Всички дами буквално искряха от главата до петите. По коланите им висяха всевъзможни дрънкулки: бонбониерки, кокалени гребенчета и огледалца. Анжелик никога не би могла да се издокара така. Никога не би била способна тъй високомерно да гледа останалите, нито пък да разговаря със същия писклив и превзет глас, сякаш има бонбони в устата.

— Мила моя — рече едната от дамите, — тя има пленителни, но явно зле поддържани коси.

— Гърдите й са малки за нейните петнадесет години!

— Но, скъпа, тя е само на тринадесет!

— Да ви кажа ли своето мнение, Анриет? Прекалено е късно да я шлифовате.

„Да не би да съм муле за продан?“ — питаше се Анжелик, толкова смаяна, че не бе в състояние истински да се засегне.

— Какво да ви кажа? — възкликна госпожа дьо Ришвил. — Тя има зелени очи, а те не носят щастие, досущ като смарагдите.

— Но точно този цвят очи са рядкост! — възрази една от присъстващите на огледа дами.

— Ала не са шармантни. Вижте само колко дръзко гледа това момиченце. Не, наистина, зелените очи не ми се нравят.

„Нима ще отрекат едничката ми хубост — очите и косата?“ — помисли си Анжелик.

— Естествено, госпожо — внезапно изрече тя на висок глас. — Не ще и съмнение, че сините очи на нийолския абат ви гледат по-нежно… и ви носят щастие — вече по-тихо завърши момичето.

Настъпи мъртва тишина. Сетне се чу сподавено хихикане. Дамите слисано се споглеждаха, сякаш не вярваха на ушите си, че тези ужасни думи са произнесени от това невъзможно хлапе.

Пурпурна червенина заля лицето на графиня дьо Ришвил и се плъзна надолу по шията й.

— Но аз съм я виждала! — възкликна тя и тутакси прехапа устни.

Всички гледаха втрещено Анжелик. Маркиза дьо Плеси, известна с хапливото си езиче, отново се задави от смях зад ветрилото. Ала този път се опитваше да прикрие от съседката си своето весело настроение.

— Филип, Филип! — извика тя, за да потули смущението си. — Къде е синът ми? Господин дьо Бар, ще бъдете ли така добър да пратите някого за полковник дьо Плеси?

Когато шестнадесетгодишният полковник се яви, маркизата му заповяда:

— Филип, върви да танцуваш с братовчедка си дьо Сансе. Тя сигурно ще се забавлява по-добре в младежка компания.

Без да чака покана, Анжелик стана от мястото си. Толкова се ядосваше на себе си, че чак й се разтупка сърцето. Младият аристократ изгледа майка си с неприкрито възмущение. „Как се осмелявате, сякаш казваше той с поглед, да ме ангажирате с една тъй безвкусно облечена особа!“

Ала по изражението на околните разбра, че става нещо необичайно, затова подаде ръка на Анжелик и с усилие промълви:

— Елате, братовчедке.

Тя сложи в разтворената му длан малките си пръстчета, чиято прелест не съзнаваше. Той мълком я заведе до салона, където връстниците му и пажовете имаха право да се забавляват на воля.

— Хайде, сторете ни път! — внезапно извика Филип. — Приятели мои, представям ви нейно височество братовчедка ми, Тъжната рокля.

Избухна лудешки смях и всичко живо побърза да ги заобиколи. Пажовете с техните къси панталонки буфан и с дългите си слаби крака, стъпили върху високи токове, приличаха на блатни чапли.

„В крайна сметка, тъжната ми рокля не е по-смешна от техните тикви по хълбоците“ — помисли си Анжелик.

Тя с удоволствие би пожертвала още малко от накърненото си честолюбие, за да остане до Филип, ала един от младежите я попита:

— Танцувате ли, госпожице?

— Малко.

— Нима? А какво умеете да танцувате?

— Ригодон, буре и други народни танци…

Отново избухна смях.

— Що за птица си ни довел, Филип? — питаха младежите. — Хайде да теглим жребий, господа! Кой ще танцува със селянката? Пада ли си някой по народните танци? Ха–ха–ха!…

Анжелик ненадейно се отскубна от Филип и побягна.

Тя тичешком прекоси големите, препълнени с лакеи и аристократи салони, хола с мозаечен под, по който спяха на кадифени възглавници ловджийските кучета. Тя търсеше баща си и най-вече възпираше сълзите си. Не си заслужаваше да плаче. Случилото се бе само спомен, който трябваше да заличи от паметта си като налудничав, смешен кошмар. Всеки трябва да си знае мястото. Понеже бе слушала най-прилежно наставленията на леля Пюлшери, Анжелик си каза, че е наказана справедливо заради тщеславното удоволствие поради ласкателното предложение на госпожа дьо Плеси.

Най-сетне тя чу донейде острия глас на маркиза зад вратите на малък страничен салон.

— Не, съвсем не е така! Лъжете се, бедни ми приятелю! — извиси той глас в съкрушено кресчендо. — Въобразявате си, че ние, благородниците, обременени с толкова разходи, можем да издействаме за вас освобождаване от налозите. Нито моя милост, нито принц Конде разполагаме с нужните пълномощия.

— От вас искам само да ми ходатайствате пред главния интендант на финансите, господин дьо Треман, когото познавате лично. Сделката представлява интерес и за него. Той ме освобождава от данъците и пътните такси от Поату до океана, и то само за една четвърт от мулетата и оловото. В замяна на това кралската съкровищница ще може да закупи олово и сребро по официалния курс. За държавата е по-изгодно да разчита на неколцина солидни местни произволители на суровини, отколкото да ги внася от чужбина. Да речем, бих могъл да предложа на армията и чудесни, издръжливи мулета, годни да теглят артилерийски оръдия…

— От думите ви лъха миризма на пот и на тор! — гневно рече маркизът и с отвращение затули носа си с длан. — Питам се дали не изменяте на благородническата си титла с тези си начинания, които ми намирисват, моля да ме извините за думата, на търговия.

— Търговия или не — отвърна Арман дьо Сансе, — все някак трябва да се живее. — И в гласа му прозвуча упорство, което подейства благотворно на Анжелик.

— Ами аз! — извика маркизът и молитвено простря ръце към тавана. — Мислите ли, че и аз нямам своите трудности? И все пак, знайте, че до сетния си дъх ще се въздържам от всякакви унизителни занимания, които биха могли да накърнят титлата ми.

— Моите и вашите доходи не подлежат на сравнение, братовчеде. В действителност аз съм достигнал до просешка тояга заради краля, който ми отказва помощта си, и заради нийолските лихвари, които направо ме разоряват.

— Зная, зная, бедни ми Арман. Но да сте се запитали някога как аз, кралският придворен, при това изпълняващ две важни служби в двора, съумявам да балансирам бюджета си? Едва ли, сигурен съм в това. Е добре, знайте, че разходите ми по необходимост превишават доходите. С парите от моето имение Плеси и от имотите на жена ми в околностите на Тур плюс възнаграждението ми на офицер, аташиран към кралската спалня, всичко на всичко четиридесет хиляди ливри, плюс мизерната ми заплата на бригаден генерал в Поату брутният ми годишен доход съставлява едва сто и шестдесет хиляди ливри…

— Бих се задоволил и с една десета от него — промълви баронът.

— Момент, драги ми провинциални братовчеде. Вярно, доходът ми е сто и шестдесет хиляди ливри. Знайте обаче, че моите разходи достигат сумата триста хиляди ливри по издръжката на жена ми и на полка на Филип, а също така на парижката ми къща и временната квартира във Фонтенбло, да не говорим за разноските поради непрестанните пътувания на двора, а също така за лихвите върху безбройните ми заеми, както и за приемите, тоалетите, каретите, лакеите и прочее.

— Значи всяка година имате над сто и петдесет хиляди ливри загуба?

— Вие го казахте, братовчеде. И ако си позволих да ви отегча с това досадно изложение, целта ми беше единствено да разберете моето становище относно категоричния ми отказ да разговарям с господин дьо Треман, главния интендант.

— Но вие го познавате.

— Познавам го, но вече не се виждаме. Изморих се да ви повтарям, че господин дьо Треман е на служба при краля и регентката и че сигурно е предан на Мазарини.

— Ами тъкмо…

— Тъкмо поради тази причина престанахме да се виждаме. Нима не знаете, че принц Конде, комуто аз съм предан, се скара с двора?

— Как бих могъл да зная? — стъписа се Арман дьо Сансе. — Та нали само преди няколко месеца, когато се видяхме, регентката нямаше по-верен служител от принца.

— О! Това беше преди сто години — въздъхна с раздразнение маркиз дьо Плеси. — Не мога подробно да ви изброя всичко, което се случи оттогава. Знайте само, че ако кралицата, двамата й синове и този червен дявол кардиналът можаха да се върнат в Лувъра, това стана благодарение на господин дьо Конде. Вместо да са благодарни на този велик човек, сега се отнасят с него недостойно. От няколко седмици скъсаха с принца. Той получи от Испания доста интересни предложения и дойде тук, при мен, за да проучим доколко са основателни.

— Предложения от Испания? — повтори барон Арман.

— Да. Между нас казано и в името на вашата благородническа чест, представете си, че крал Филип IV стигна дотам, да предложи на нашия главнокомандващ, както и на господин дьо Турен, по една десетхилядна армия.

— С каква цел?

— За да стъпят на шията на регентката и главно на този разбойник, кардинала! Благодарение на испанските армии под командването на господин дьо Конде, той самият възнамерява да влезе в Париж и тогава Гастон д’Орлеан, братът на покойния Луи XIII, ще бъде провъзгласен за крал. Монархията ще бъде спасена и най-сетне ще се освободи от разните му жени и деца, както и от един чужденец, който я безчести. Аз какво бих могъл да направя при наличието на всички тези прекрасни проекти? Питам ви. За да издържа на онзи начин на живот, който ви описах, не мога да прегърна една загубена кауза. А народът, Парламентът, дворът — всички те мразят Мазарини. Кралицата се е вкопчила в него и никога няма да отстъпи. Не мога да ви опиша какво съществуване водят дворът и невръстният крал от две години насам. Мога да го сравня само с чергарския живот на циганите от Ориента: бягства, завръщания, скандали, войни. До гуша ми дойде. Каузата на малкия Луи XIV е загубена. Ще добавя, че дъщерята на Гастон д’Орлеан, госпожица дьо Монпансие, нали познавате тази снажна и гръмогласна девойка, е яростна защитница на Фрондата. Вече се е сражавала на страната на бунтовниците преди година. Копнее да започне всичко отново. Съпругата ми я обожава и обичта им е взаимна. Само че този път аз няма да позволя на жена си да се заангажира не с моята, а с чужда партия. Връзването на шал около талията и забучването на житни класове върху шапката само по себе си не е опасно, ако съпружеската раздяла не влече и други неприятности подире си. А Алис поради характера си вечно е против. Против жартиерите — за копринените панделки, против бретона — за откритото чело и тъй нататък. Оригинална личност. Засега е против Анна Австрийска, регентката, защото й била направила забележка, че дражетата, които използва за по-добър дъх на устата, миришели като очистително лекарство. И сега нищо не може да принуди Алис да се върне в двора. Твърди, че там умирала от скука заради набожните молитви на кралицата и лудориите на малките принцове. И така, аз ще се присъединя към съпругата си, щом тя не желае да се присъедини към мен. Имам тази слабост все да откривам в нея нещо пикантно, пък и тя притежава някои любовни таланти, които ми се нравят… В крайна сметка, Фрондата е приятно забавление…

— Но… нима вие твърдите, че и господин дьо Турен… — започна да заеква Арман дьо Сансе, загубил почва под краката си.

— О, господин дьо Турен! Господин дьо Турен! Ами че и той е като всички. Не обича да не оценяват услугите му. Поиска Седан за своето семейство. Получи отказ. Разсърди се, както е редно. Изглежда дори вече е приел предложенията на испанския крал. Господин дьо Конде не бърза толкова. Преди да вземе решение, очаква вест от сестра си, от Лонгвил, където тя замина с принцеса дьо Конде, за да разбунтуват Нормандия. Трябва да ви кажа, че тук е и херцогиня дьо Бофор, чиито прелести не са му безразлични… За пръв път нашият велик герой не гори от нетърпение да се сражава. Ще го извините, щом видите въпросната богиня… Каква кожа има, драги, само ако знаете!…

Анжелик, която гледаше през една завеса, видя отдалеч, че баща й извади голямата си кърпа и обърса челото си.

„Няма да получи нищо — рече си тя със свито сърце. — Какво ги е грижа тях за нашите истории с мулета и среброносни руди?“.

Обзе я непоносима мъка. Тя си тръгна и излезе в парка, който тънеше в син здрач. Все още се чуваха цигулките и китарите, които си пригласяха от различните салони, но лакеите вече разнасяха свещниците или стъпили на столчета, палеха лампите, окачени до огледалата, които множаха техните отражения.

„Като си помисля — казваше си Анжелик, докато бавно се разхождаше из алеите, — че клетият ми баща имаше скрупули заради няколко мулета, които Молин искал да продаде на Испания по време на войната! Измяна ли? Ето нещо, което изобщо не интересува всички тези принцове. При това те живеят само благодарение на монархията. Възможно ли е наистина да се опълчат с войските си срещу краля?“.

Анжелик заобиколи замъка и се озова в подножието на стената, по която толкова често се беше катерила, за да се любува на омагьосаната стая. Тук бе пусто, защото двойките, които не се плашеха от доста студената мъгла на тази есенна вечер, предпочитаха да се разхождат по моравите пред главната фасада.

Инстинктът подсказа на Анжелик, че трябва да се събуе боса, и въпреки дългата рокля тя ловко се изкачи до корниза на първия етаж. Сега вече бе тъмна нощ. Който и да минеше оттам, не би могъл да я забележи, особено както се бе сгушила в сянката на куличката, която красеше дясното крило.

Прозорецът бе отворен. Анжелик надникна вътре. Досещаше се, че навярно за пръв път стаята е обитаема, по блещукащата златиста светлина на кандилото. Това подчертаваше тайнствения чар на красивите мебели и тапицерии. Седефените инкрустации върху малката абаносова кутия за конци проблясваха като снежни кристали.

Когато погледна към покритото с дамаска легло, Анжелик внезапно изпита чувството, че възхитителната картина с нарисуваните на нея бог и богиня е оживяла.

Двете им бели тела се прегръщаха сред смачканите, отметнати чаршафи, чиито дантели се влачеха по земята. Бяха тъй тясно преплетени, че Анжелик най-напред си помисли, че наблюдава войнствена и безсрамна борба между пажове, преди да разпознае в тях мъж и жена.

Тъмната къдрава коса на мъжа почти изцяло закриваше лицето на жената, а дългото му тяло сякаш се опитваше да я смаже. Но той се движеше леко и ритмично, сякаш бе обзет от упоително упорство. Под отблясъците на кандилото се очертаваха великолепните му мускули.

Анжелик виждаше само детайли от женското тяло, забулени от полумрака: стройно краче, хубава гърда, която се изплъзваше от галещите я длани, и една нежна бяла ръка. Подобна на пеперуда, тази ръка ту се движеше нагоре–надолу по хълбока на мъжа, ту внезапно се дръпваше, за да увисне във въздуха с разтворена длан, докато под копринения балдахин долиташе протяжно стенание.

Когато то секваше за малко, Анжелик долавяше двете дихания, които се сливаха, все по-забързани, подобни на вятър по време на лятна буря. Сетне телата внезапно се отпускаха умиротворени. Тогава стенанията на жената отново се извисяваха в мрака, до мига, в който ръката й, победена, падаше върху белите завивки като откъснато цвете.

На Анжелик й призля от вълнение, но в същото време тя изпита смътно учудване. Понеже тъй дълго се бе любувала на картината на Олимп и бе вкусвала от нейната свежест и някак величествен устрем, тя в крайна сметка усети със сетивата си главно красотата на тази сцена, чийто смисъл разбираше, защото бе селянка и знаеше много неща.

— Това значи е любовта! — каза си тя и тръпка на боязън и наслада премина по тялото й.

Най-сетне любовниците се откъснаха един от друг. Те лежаха сега като бледи покойници в тъмна крипта. Диханието им замираше блажено, те сякаш се унасяха в сън. И двамата мълчаха. Жената първа се раздвижи. Протегна ръка и взе от масичката до леглото бутилката, в която искреше рубиненочервено вино.

— О, скъпи, съвсем съм изтощена. Трябва непременно да пийнем от русийонското вино, оставено тук от вашия предвидлив камериер. Да ви налея ли една чаша?

Мъжът неразбираемо каза нещо, което можеше да се изтълкува като съгласие.

Жената, чиито сили сякаш се бяха възвърнали, напълни две чаши, като подаде едната на любовника си, а после жадно и с удоволствие изпи другата. Внезапно Анжелик си помисли, че би искала да е там, на леглото, и също като нея, съвсем гола и без капка свян, да пие сгряващото кръвта южняшко вино.

„Греяното вино на принцовете“ — каза си тя.

Не усещаше вече неудобната си поза. Сега виждаше изцяло жената, възхищаваше се на съвършените й заоблени гърди, подчертани от розовите връхчета, на стегнатия й корем и дългите кръстосани крака.

Върху един поднос имаше плодове. Жената си взе праскова и я захапа.

— Чумата да тръшне досадниците! — извика внезапно мъжът, като прескочи метресата си и слезе от леглото.

Анжелик не бе чула почукването на вратата на стаята и сметна, че са я забелязали. Тя се сгуши зад малката куличка ни жива, ни мъртва.

Когато надникна повторно, видя мъжа, загърнат в широк кафяв халат, пристегнат в кръста със сребриста връв. Младото му лице не бе тъй красиво като тялото, защото имаше дълъг нос и сурови, но изпълнени с плам очи, и това му придаваше вид на граблива птица.

— Аз съм с херцогиня дьо Бофор! — извика той, извърнат към вратата.