Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (23)

13

Приблизително два месеца по-късно малка група конници, следвани от карета с гербовете на граф дьо Пейрак, се изкачваше по стръмния път към селцето Салсин. Отначало очарована от пътешествието, Анжелик се чувстваше вече изморена. Беше доста горещо и се вдигаше много прах. Тъй като ритмичното поклащане на коня я бе унесло в мисли, тя най-напред се бе загледала без капка снизхождение в монаха Конан Беше, който, яхнал едно муле, бе провесил дългите си мършави крака, обути в сандали; после се размисли за последиците от упоритата злопаметност на архиепископа. Най-сетне Салсин, припомняйки й чепатия силует на Фриц Хауер, я накара да се сети за писмото на баща си, донесено й от саксонеца, пристигнал в Тулуза с каруцата, жена си и трите си руси деца, които, макар и да бяха живели в Поату, говореха само едно неблагозвучно немско наречие.

Анжелик много плака, когато получи това писмо, защото в него баща й й съобщаваше за смъртта на стария Гийом Лютцен. Тя се скри в един тъмен ъгъл и плака часове наред. Не можа да обясни дори на Жофре какво чувстваше и защо сърцето й толкова болезнено се свиваше при представата за брадатото старческо лице със светли строги очи, които някога съумяваха да станат толкова нежни за малката Анжелик. Едва вечерта, докато мъжът й я галеше и приласкаваше съвсем внимателно, без да я разпитва, мъката малко стихна. Миналото си беше минало. Ала писмото на барон Арман бе съживило призрачетата с боси крачета и пълни със слама коси, тичащи по ледените коридори на стария замък Монтлу, където лете кокошките търсеха сянка.

Освен това баронът се оплакваше. Животът му все още бе труден, макар всеки да имаше необходимото, благодарение на търговията с мулета и щедростта на граф дьо Пейрак. Ала родният й край бил опустошен от страшен глад. Това бедствие, още по-тежко поради тормоза на данъчните власти заради контрабандистите на сол, бе предизвикало бунт сред жителите на Маре. Измъквайки се внезапно от тръстиките, те ограбили няколко селища, отказали да плащат данък и убили данъчните служители и агенти. Наложило се да изпратят кралска войска срещу тях и да ги преследват, докато „ги натикат обратно в дупките им“. Край пътищата имало много обесени.

За първи път Анжелик истински осъзна какво значи „да бъдеш“ една от най-богатите личности в провинцията. Тя бе забравила света на потиснатите, живеещи във вечен страх от държавните такси и злоупотребите на държавните служители. Дали заслепена от щастието и лукса си не бе станала егоистка? Може би архиепископът нямаше да бъде толкова досаден, ако го бе подкупила, участвайки в благотворителната му дейност?

Горкият Бернали въздъхна до нея:

— Какъв път! По-лошо, отколкото при нас, в Абруците. И красивата ви карета — точно по него. Ще се разпадне на парчета! Истинско престъпление!

— Помолих ви да се качите в нея — каза Анжелик. — Щеше поне да е послужила за нещо.

Ала галантният италианец възрази, макар и да опипа болезнените си бъбреци:

— Дума да не става, синьора. Един мъж, достоен да бъде наричан така, не би могъл да се изляга в карета, докато една млада дама пътува на кон.

— Задръжките ви са старомодни, клети ми Бернали. Сега вече хората не се церемонят толкова. Както и да е, тъй като започвам да ви опознавам, съм сигурна, че ще ви бъде достатъчно да зърнете как хидравличната ни машинария се клатушка и изхвърля вода, и умората ви ще изчезне.

Лицето на учения се проясни.

— Така е, госпожо, нали си спомняте слабостта ми към науката, която наричам хидравлика? Мъжът ви не пропусна да ме примами, като ми каза, че построил в Селсин машина, която да издига нагоре водата на течащ в дълбоко дере поток. Не ми бе нужно повече, за да се впусна отново на път. Питам се дали не е открил там своего рода перпетуум-мобиле!

— Заблуждавате се, драги — обади се зад тях Жофре дьо Пейрак. — Става дума само за модел, имитиращ хидравличните машини, които видях в Китай и издигащи водата на сто и петдесет, ако не и на повече тоаза. Ето, погледнете там. Пристигнахме.

Скоро се озоваха на брега на малък буен поток и можеха да видят съоръжението, напомнящо люлеещ се сандък, който внезапно се завърташе около една ос и периодично, описвайки красива парабола, изхвърляше силна струя вода на много голяма височина.

Водната струя падаше в нещо като разположен нависоко леген и от там много бавно се спускаше по дървени улеи.

Малка дъга извиваше около съоръжението многоцветните си отражения и на Анжелик машината се стори прекрасна, ала Бернали изглеждаше разочарован и недоволно каза:

— Ами че вие губите деветнадесет двадесети от дебита на потока си! Това няма нищо общо с перпетуум-мобиле!

— Пет пари не давам дали ще загубя от дебита и силата — забеляза графът. — Важното за мен е, че имам вода на нужната височина, а слабият дебит ми е достатъчен, за да концентрирам златоносната разтрошена скала.

Посещението на мината отложиха за следващия ден. Селският капитул бе осигурил скромни, но прилични квартири. Една каруца бе докарала леглата и багажа. Пейрак остави къщите на разположение на Бернали, монаха и д’Андихос, който, естествено, участваше в експедицията.

Самият граф предпочете да нощува в голямата палатка с двоен покрив, която бе донесъл от Сирия.

— Струва ми се, че сме наследили от кръстоносните походи навика да спим на открито. При тази жега и в този край, най-сухият от цяла Франция, ще видите, мила моя, че ще бъдем по-добре, отколкото в каменна сграда или землянка.

И наистина, когато се стъмни, Анжелик с наслада вдъхна свежия въздух, който идваше от планината. През широкия отвор на палатката се виждаше небето, порозовяло от залеза, а край брега на потока звучеше тъжната и протяжна песен на саксонските миньори.

Жофре дьо Пейрак изглеждаше необичайно угрижен.

— Никак не ми харесва този монах! — неочаквано възкликна той. — Не само, че нищо не разбира, но и ще изтълкува видяното съгласно собствения си изкривен мироглед. Бих предпочел въпреки всичко да обяснявам на архиепископа, ала той държи на „учен свидетел“! Ех, че лош късмет! Всеки друг би бил по-подходящ от този фабрикант на „отче наш“.

— И все пак — възрази Анжелик, леко шокирана, — чувала съм, че много видни учени също били монаси.

Графът едва прикри раздразнението си.

— Не отричам и дори твърдя нещо повече. Именно Църквата е запазила културното наследство на света. Ала понастоящем схоластиката я изсушава. Науката е станала достояние на осенени от Божията милост фанатици, готови да отрекат неоспорими факти, ако самите те не могат да намерят задоволително теологично обяснение на някое явление, което има единствено природна обосновка.

Той замълча и като привлече внезапно жена си към себе си, й каза нещо, чийто смисъл тя едва по-късно щеше да разбере:

— Но и вас, вас също избрах за свидетел.

* * *

На другата сутрин дойде саксонецът Фриц Хауер, за да заведе гостите в златната мина.

Тя представляваше огромен изкоп, образуващ кариера в подножието на Корбиер. Върху обширна разчистена площ с дължина петдесет и ширина петнадесет тоаза сивата скална маса се раздробяваше от дървени и метални клинове на по-малки блокове, които после биваха натоварени на каруци и пренесени до мястото, където ги стриваха на прах.

Друг вид хидравлични чукове особено впечатлиха Бернали. Бяха дървени, обковани с желязо и се задвижваха тогава, когато сандъкът се напълнеше с вода и загубеше равновесие.

— Какво разхищение на водна сила — въздъхна Бернали — и същевременно колко просто устройство с оглед спестяването на работна ръка. Пак ли ваше изобретение, графе?

— Само имитирам китайците. Както ме увериха, при тях тези съоръжения съществуват отпреди три или четири хиляди години. Използват ги главно за лющене на ориза — обичайната тяхна храна.

— Но къде е златото във всичко това? — подозрително отбеляза монахът Беше. — Виждам само тежък тъмен прах, който работниците ви извличат от една стрита сиво–зелена скала.

— Ще ви покажа в саксонската леярна.

Групичката се спусна надолу, където под неограден навес бяха инсталирани покрити каталански пещи.

Ковашки мехове, задвижвани от по две момченца, изпускаха горещото си задушливо дихание. Лилави пламъци, излъчващи много силна миризма на чесън, избликваха от време на време от зейналата паст на пещите, като оставяха подире си гъсти и тежки изпарения, които полепваха наоколо подобно на бял сняг.

Анжелик взе малко в шепата си и понечи да го поднесе към устата си, заинтригувана от мириса на чесън.

Напомнящо джудже, изскочило от пъкъла, едно човешко чудовище с кожена престилка я удари силно по ръката, за да й попречи.

Преди тя да успее да реагира, то изсумтя:

— Gift, Gnädige Frau!^[1]

Анжелик озадачена изтри ръката си и в този миг усети върху себе си тежкия поглед на монаха Беше.

— У нас — произнесе той тихо — алхимиците работят с маски.

Ала Жофре също го чу и се намеси:

— А у нас няма никаква алхимия, макар че всички съставни елементи естествено не са за ядене, нито дори за пипане. Раздавате ли редовно мляко на цялата си дружина? — обърна се той към гърбавия надзирател.

— Шестте крави бяха тук преди ние самите да бяхме дошли.

— Добре, и не забравяйте, че то не е за продан, а за пиене.

— Не ни липсват пари, ваша светлост, пък и държим да живеем възможно най-дълго.

— Мога ли да зная, монсеньор, какво представлява кашообразната разтопена материя, която се вижда в тази пъклена пещ? — попита Беше, кръстейки се.

— Същият тежък пясък, който наблюдавахте как добиваме от мината, само че промит и изсушен.

— И според вас този сив прах съдържа злато? Не видях да блесне нито люспица, дори и когато преди малко го промиваха.

— И все пак, това наистина е златоносна скала. Донеси малко, Фриц.

Работникът заби лопатата си в огромен куп сиво–зеленикав зърнест пясък, бегло напомнящ метал.

Беше предпазливо посипа с него дланта си, помириса го, вкуси го, но мигновено го изплю и заяви:

— Арсениев сулфат. Много силна отрова. Само че няма нищо общо със златото. Впрочем златото има отломъчен произход, а не скален. И кариерата, която видяхме преди малко, не съдържа нито атом от отломъчен произход.

— Точно така, уважаеми колега — потвърди Жофре дьо Пейрак и се обърна към саксонския надзирател: — Ако е дошъл моментът, прибави оловото.

Трябваше обаче да изчакат. Масата в пещта ставаше все по-червена, разтопяваше се и образуваше мехурчета. Тежките бели изпарения, които продължаваха да се издигат, се задържаха навсякъде, дори по дрехите, подобно на бели прахообразни налепи.

Когато вече почти нямаше дим и огънят позатихна, двама саксонци с кожени престилки докараха с количка няколко слитъка олово и го търкулнаха в кашестата маса.

Сместа се втечни и се успокои. Саксонецът я разбърка с дълго зелено дърво.

Появи се пяна, която скоро се надигна. Фриц Хауер я отстрани на няколко пъти с огромна цедка и железни куки; после пак я разбърка.

Най-сетне надзирателят се наведе до един отвор в стената, направен в долната част на пещта и затъкнат със запушалка от песъчлива глина. Той освободи отвора и в приготвените предварително калъпи за слитъци потече сребриста струйка.

Любопитният монах се приближи и заяви:

— Всичко това е все още само олово.

— Все още сме на едно мнение — потвърди графът.

Ала внезапно монахът нададе остър вик:

— Виждам трите цвята!

Той се задъхваше, заекваше и сочеше отсенките на слитъка при охлаждането му. Ръцете му трепереха.

— Тайнствената операция! Видях тайнствената операция!

— Клетият монах! Ще полудее! — забеляза д’Андихос, без помен от респект към доверения човек на архиепископа.

Жофре дьо Пейрак обясни усмихнат:

— Алхимиците винаги се придържат към появяването на „трите цвята“ на философския камък и трансмутацията на металите. Това обаче е само едно не особено важно явление, сродно с появата на дъга след дъжд.

Най-неочаквано монахът падна на колене пред съпруга на Анжелик. Заеквайки, той му благодареше, че е получил възможността да присъства на осъществяването на „делото на живота му“.

Раздразнен от смешното поведение на монаха, графът сухо каза:

— Станете, отче. Вие всъщност още нищо не сте видели и сам ще се убедите в това. Не съм получил никакъв философски камък и съжалявам заради вас.

Саксонецът Фриц Хауер следеше сцената с многозначително изражение върху странното си, полепнало с прах и миниатюрни скални отломки лице.

— Трябва ли да извърша отделянето на златото пред всички тези хора? — попита той на немски.

— Върши си работата, все едно че съм сам — отвърна графът.

Майсторът взе с два мокри парцала още топлия слитък, бутна го в една количка и го пренесе до малка пещ, инсталирана над силно зачервено вече огнище.

Тухлите в централната част на пещта представляваха нещо като отворено горнило и бяха направени от кости на животни, чиито трупове, захвърлени недалеч, воняха отвратително. Тежката миризма, примесена с неприятния мирис на чесън и сяра, правеше въздуха непоносим.

Както се беше зачервил от възбуда и от горещината, монахът пребледня като смъртник, забелязвайки купчината кости. После бързо започна да се кръсти и да мълви заклинания.

Графът не можа да се въздържи и се разсмя.

— Виждате ли въздействието на нашите занимания върху този модерен учен? Като си помисля, че химическата реакция върху пепел от животински кости е била детска игра по времето на римляните и гърците!

Все пак Беше смело устоя на страшната гледка. Съвсем бледен, продължавайки да премята броеницата си, той стоеше, втренчил очи в подготвителната работа на стария саксонец и неговите помощници.

Един от тях прибавяше жарава в огнището, друг натискаше педала на ковашкия мех. Оловото веднага започна да се топи и да се събира в центъра на кръглата дупка, облицована с тухли от кости.

Когато цялото олово се стопи, засилиха още повече огъня и то започна да пуши.

По един знак на стария Фриц донесоха мех, чието отверствие бе втъкнато в тръба от огнеупорна пръст. Той опря края й в ръба на пещта и започна да вкарва студена струя въздух към тъмночервената повърхност на стопеното олово.

Със свистене при допира с втечнения метал, вкараният въздух внезапно пламна и се разрасна. Светлото петно стана още по-светло, после блестящо бяло и накрая се разпростря върху целия метал.

Тогава много бързо младите помощници извадиха цялата жар изпод пещта. Меховете също прекратиха работата си.

Реакцията продължи сама: металът кипеше и блестеше ослепително. От време на време се покриваше с тъмен воал, после той се разкъсваше и образуваше тъмни петна, които танцуваха по повърхността на светлата течност, и когато някое от тези плаващи островчета стигнеше до ръба, сякаш под въздействието на магия тухлите го поглъщаха и повърхността грейваше още по-чиста и по-блестяща.

Същевременно дисковидният метал видимо се смаляваше. Той достигна до размерите на голяма палачинка и стана още по-тъмен. Внезапно пламна светкавица. В същия миг Анжелик ясно видя как металът завибрира силно, докато най-сетне се втвърди и остана много тъмен.

— Това е явлението със светкавицата, описано от Берзелиус, който много е работил върху получаване на злато чрез топене и върху отделянето на металите — каза Бернали. — Но се чувствам истински щастлив, че присъствах на металургична операция, за която само бях чел.

Алхимикът мълчеше. Погледът му бе отсъстващ и празен.

Междувременно Фриц улови тъмната питка с машата, потопи я във вода и я поднесе на господаря си жълта и блестяща.

— Чисто злато — промълви респектиран монахът алхимик.

— И все пак не е съвършено чисто — каза Пейрак. — Иначе нямаше да наблюдаваме явлението със светкавицата, което издава наличие на сребро.

— Любопитен съм дали това злато ще устои на киселините?

— Очевидно, щом е истинско!

Когато се съвзе от вълнението, монахът попита може ли да получи малка мостра, за да я покаже на своя благодетел, архиепископа.

— Вземете за него цялата питка необработено злато, извлечено от недрата на нашите Корбиер — каза граф дьо Пейрак — и го убедете, че то произлиза от скала, в която вече се е намирало, и че той трябва да се постарае да открие в земите си залежи, които ще го направят богат.

Конан Беше зави грижливо в кърпата си скъпоценната питка, която тежеше най-малко две ливри, и не отвърна нищо.

* * *

Пътуването на връщане претърпя незначително наглед произшествие, което обаче впоследствие щеше да изиграе известна роля в живота на графинята и на нейния съпруг.

По средата на пътя за Тулуза, на втория ден след тръгването, червеникавият кон, който Анжелик яздеше, започна да куца. Беше се наранил по каменистия път. Нямаха друг кон — можеха само да вземат единия от четирите, теглещи каретата. Ала графинята сметна за унизително да язди впрегатен кон. Предпочете да седне вътре в каретата, заета вече от Бернали, който бе лош ездач. Виждайки го смазан от умора и след най-кратка разходка, Анжелик още повече се възхити на готовността му да предприеме подобни дълги пътешествия, за да се полюбува на една хидравлична система или да обсъжда закона за тежестта на телата. При това изгонен от няколко страни, италианецът беше беден и пътуваше без прислужник, с наемни коне. Въпреки друсането на колата, той бе очарован от „забележителния комфорт“, както сам се изрази, и когато Анжелик го помоли да й направи малко място, засрамен прибра краката си, които бе разположил на седалката.

Двама прислужници яздеха най-отпред.

Графът и Бернар д’Андихос придържаха известно време конете си край каретата, но пътят беше тесен и много прашен, затова бяха принудени да изостанат малко поради праха, който впрягът вдигаше.

Пътят ставаше все по-тесен и по-криволичещ. Когато излязоха от един завой, каретата, скърцайки, спря и седналите в нея видяха група конници, които сякаш преграждаха пътя им.

— Не се безпокойте, госпожо! — каза Бернали, като подаде глава от вратичката. — Това са просто лакеите на друга карета, която идва срещу нас.

— Но ние никога няма да успеем да се разминем на този тесен път! — извика Анжелик.

Прислужниците от двете страни се обсипваха взаимно с ругатни. Групата конници най-безочливо настояваше каретата на господин дьо Пейрак да отстъпи. За да докажат, че имат право да минат първи, един от тях започна да шиба с камшик накъдето зърне и случайно докосна хората от охраната на графа и самите коне. Животните се изправиха на задните си крака, каретата се заклати и Анжелик имаше чувството, че всеки миг ще се преобърнат в дълбокото дере. Тя неволно извика.

Тъкмо тогава се приближи Жофре дьо Пейрак. Със страшно изражение той отиде до мъжа с камшика и го удари с бича си право по лицето.

В този момент пристигна втора карета и скрибуцайки спря. От нея изскочи дебел, червендалест мъж с потънала в жабото от дантели гуша, колкото напудрен, толкова и прашен. Натруфеното му облекло странно се съчетаваше със запотеното лице. Той размаха бастунче с дръжка от слонова кост, украсено с панделка от сатен, и изкрещя:

— Осмеляват се да бият хората ми! Не знаете ли, грубиянино, че имате работа с председателя на тулузкия съд, барон дьо Масно, владетел на Пуйак и много други места? Моля ви да се отдръпнете и да ми сторите път.

Графът се обърна и го поздрави прекалено любезно.

— Много ми е приятно. Не сте ли роднина на някой си сийор Масно, писар на нотариус, за който ми бяха говорили?

— Господин дьо Пейрак! — възкликна мъжът, леко разколебан.

Ала гневът му, засилен от пламтящото слънце, достигнало своя зенит, не се усмири и лицето му стана мораво.

— Макар благородническата ми титла да е отскоро, ще изтъкна, че тя е толкова автентична, колкото и вашата, графе! Бих могъл да ви покажа кралските документи, които удостоверяват това.

— Напълно ви вярвам, месир Масно. Обществеността още се вайка, че ви е издигнала тъй високо.

— Държа да ми дадете сметка за този намек. В какво ме упреквате?

— Не мислите ли, че мястото е зле избрано за подобен спор? — попита Жофре дьо Пейрак, с мъка удържайки коня си, възбуден от жегата и от зачервения мъж, който жестикулираше пред него с бастун в ръка.

Ала барон дьо Масно не се смяташе за победен.

— Много ви подхожда да говорите за обществеността, господин графе, след като не благоволявате дори да се мернете на заседанията на съда.

— Не се интересувам вече от съд без авторитет. Бих срещнал в него само кариеристи и парвенюта, жадуващи да купят благородническите си титли от господин Фуке или от кардинал Мазарини и същевременно унищожаващи последните местни свободи на Лангдок.

— Господине, аз съм един от най-висшите служители на кралското правосъдие. Лангдок отдавна е държавна провинция, подчинена на короната. Непристойно е да говорите пред мен за местни свободи.

— Непристойно е за самата дума „свобода“ да я произнасям пред вас. Неспособен сте да разберете смисъла й. Бива ви само да живеете от кралските субсидии. Което именно вие наричате „служба на краля“.

— Това все пак е един начин да му служа, докато вие…

— Аз не му искам нищо, но му изпращам без никакво закъснение данъците на своите хора и му ги плащам в чисто злато, спечелено от земите ми или от търговия. Знаете ли, господин Масно, че в единия милион ливри приходи от Лангдок една четвърт са мои? При наличието на четири хиляди и петстотин благородници и единадесет хиляди буржоа в нашата провинция.

Председателят на съда запомни само едно нещо.

— Спечелил от търговия! — възмутено извика той. — Значи е вярно, че търгувате?

— Търгувам и произвеждам. И се гордея с това, тъй като не съм склонен да протягам ръка пред краля.

— О, вие дори се държите презрително, господин дьо Пейрак! Но помнете: буржоазията и новите благородници са бъдещето и силата на кралството.

— Очарован съм — иронично забеляза графът, като си възвърна подигравателния тон. — Нека тогава новата аристокрация да се пообразова, като прояви любезността да се отдръпне, за да мине каретата, в която госпожа дьо Пейрак вече губи търпение.

Ала възгорделият се барон тропаше с крак в прахта и конските изпражнения.

— Няма никакво основание да се отдръпна пръв. Повтарям, че благородническата ми титла струва колкото вашата.

— Само че аз съм по-богат от вас, дебелако! — избухна Жофре. — И тъй като само парите са важни за буржоата, дръпнете се, господин Масно, за да мине богатството.

И той се впусна напред, разбутвайки прислужниците на магистрата, който успя само да отстъпи встрани, за да не го прегази каретата с гербовете на графа. Кочияшът, очаквал само знак от господаря си, беше щастлив от победата над слугите на парвенюто.

Докато минаваха покрай барона, Анжелик зърна яркочервеното му лице. Той размахваше украсения си с панделки бастун и викаше:

— Ще подам оплакване… Ще подам две жалби… до монсеньор д’Орлеан, губернатор на Лангдок… и до Кралския съвет.

* * *

Една сутрин, влизайки в библиотеката на двореца, графът и Анжелик попаднаха на домоуправителя Клеман Тонел, който записваше върху восъчни плочки заглавията на книгите. Както и първия път, когато го бяха изненадали, той изглеждаше смутен и се опита да скрие плочките и пръчицата си.

— И таз добра, вие явно се интересувате от латински! — извика графът, който бе по-скоро изненадан, отколкото ядосан.

— Винаги съм бил любознателен, господин графе. Горещо бих желал да стана писар на нотариус, затова за мен е истинска радост да служа на един не само високопоставен благородник, но и виден учен.

— Само че не алхимическите ми книги ще ви бъдат от полза в правната материя — каза Жофре дьо Пейрак, като смръщи вежди, защото лукавото поведение на служителя открай време не му харесваше. От всички прислужници в дома си единствено на него той не говореше на „ти“.

Когато домоуправителят излезе, Анжелик с досада отбеляза:

— Не мога да се оплача от работата на този Клеман, ала не зная защо неговото присъствие все повече и повече ми тежи. Когато го гледам, имам чувството, че ми припомня нещо неприятно. При това, именно аз го доведох със себе си от Поату.

— Няма значение — повдигна рамене Жофре. — Наистина, липсва му дискретност, но щом страстта му към знания не го е увлякла дотолкова, че да рови в лабораторията ми…

Анжелик си остана необяснимо притеснена и няколко пъти през този ден сипаничавото лице на домоуправителя смущаваше мислите й.

Скоро след това Клеман Тонел поиска отпуск, за да се върне в Ниор. Трябвало да уреди някакво наследство. „Докога ли ще наследява?“ — помисли си Анжелик. Спомни си, че по същата причина той бе напуснал вече едно място. Клеман обеща, че ще се върне следващия месец, но когато го видя колко грижливо оправя амуницията на коня си, графинята предугади, че няма да го видят скоро. Възнамеряваше да му повери едно писмо до близките си, но се отказа.

Когато домоуправителят замина, Анжелик бе обзета от странно желание да види отново Монтлу и полето. Но не баща й й липсваше. Макар че сега бе щастлива, тя донякъде му се сърдеше заради женитбата си. Братята и сестрите й се бяха пръснали. Старият Гийом бе мъртъв, а от писмата, които получаваше, тя се досещаше, че с възрастта лелите й са пооглупели, станали са заядливи, а бавачката — още по-властна. За миг й се мярна споменът за Никола. Той бе изчезнал в деня на сватбата. След като дълго се мъчи да разбере защо всъщност иска да се върне, Анжелик осъзна, че я преследва идеята да отиде отново в замъка Плеси и да провери дали прословутото ковчеже с отровата е все още в скривалището на декоративната куличка. Нямаше никаква причина да не е там. Не биха могли да го открият, освен ако не разрушат замъка. Защо тази стара история така натрапчиво се връщаше в съзнанието й? Тогавашните вражди бяха вече толкова далеч. Господин Мазарини, кралят и по-младият му брат са все още живи. Фуке беше станал могъщ, без да извърши престъпление. А и не се ли говореше, че принц дьо Конде ще си възвърне благоволението на краля?

Тя прогони неясните си опасения и скоро се успокои.