Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (39)

4

Един ден обаче, докато слизаше по стълбите с Флоримон в ръце, тя срещна съседката си по стая, чието лице й се стори познато. Наистина госпожа Кордо й бе казала, че е подслонила в дома си и една много бедна, но доста затворена млада вдовица, която предпочитала да се храни в стаята си срещу нищожно допълнение към и без това ниския наем. При срещата на стълбите Анжелик успя да зърне само мургавото лице на своята съседка и тъжните й очи, които тя побърза да сведе. Не можеше да си спомни името на тази жена, но беше убедена, че я е срещала вече някъде.

На връщане от разходката Анжелик видя, че младата вдовица сякаш я чака.

— Вие не сте ли графиня дьо Пейрак? — попита я тя.

Притеснена и доста разтревожена, Анжелик побърза да я покани в стаята си.

— Пътувахме заедно в каретата на приятелката ми Атенаис дьо Тоне–Шарант в деня на тържественото влизане на краля в Париж. Аз съм госпожа Скарон.

Едва сега Анжелик разпозна тази толкова красива и в същото време извънредно скромна жена, която ги бе придружила при въпросното събитие и чието изключително бедно облекло бе накарало всички да изпитат известен срам заради нея — „вдовицата на куция Скарон“, както злобно се бе изразил тогава братът на Атенаис.

Тя никак не се бе променила, само роклята й бе още по-извехтяла и видимо кърпена. Но снежнобялата яка й придаваше съвсем благопристоен вид, в който имаше нещо затрогващо.

Въпреки тревогата си, Анжелик се почувства щастлива, че ще може да побъбри с някого от областта Поату. Затова настани гостенката си до огнището и й предложи от вафлените фунийки с крем, които бе купила за Флоримон.

Франсоаз д’Обиние (така се наричаше жената по баща)разказа на Анжелик, че е дошла в Тампл, защото само тук човек може да живее три месеца без да плаща наем. А тя вече била изчерпала всичките си спестявания и кредиторите й всеки момент можели да я изхвърлят на улицата. Надявала се, че през тези дванадесет седмици ще успее да издейства от краля или от кралицата — майка възобновяване на пенсията от две хиляди ливри, която приживе мъжът й получавал от Негово Величество.

— Почти всяка седмица ходя в Лувъра и заставам на пътя, водещ към параклиса. Както знаете, при излизане от апартаментите си и на път за църковната служба, Негово Величество минава по дълъг коридор, където е разрешено на просители да се обръщат към него. Там винаги има безброй монаси, войнишки сираци и останали без пенсия бойци ветерани. Понякога се налага да чакаме дълго. Но накрая кралят все пак се появява. Уверявам ви — всеки път, когато му подавам просбата си, сърцето ми бие толкова силно, че ме е страх да не чуе ударите му.

— Но засега не е чул дори молбата ви.

— Така е, ала не губя надежда, че все някой ден ще я погледне.

Младата вдовица бе в течение на всички придворни сплетни. Разказваше ги весело и остроумно и когато успееше да се отърси от сковаността си, започваше да излъчва удивително обаяние. Не изглеждаше никак смаяна от факта, че вижда бляскавата графиня дьо Пейрак в подобна жалка обстановка, и бъбреше така, сякаш се намира в светски салон.

За да избегне неудобните въпроси, Анжелик й описа накратко положението си. Каза й, че живее под чуждо име в очакване съпругът й да бъде съден и оправдан, за да се покаже после с открито чело пред света. Все пак премълча в какво точно обвиняват граф дьо Пейрак, тъй като, макар да разказваше доста лекомислени анекдоти, Франсоаз Скарон видимо бе много набожна жена. Тази бивша протестантка, приела католическата вяра, изглежда търсеше в религията подкрепа и утеха при изпитанията, отредени й от съдбата.

Накрая Анжелик каза:

— Както виждате, госпожо, положението ми е още по-несигурно и от вашето. И няма да скрия, че не мога да ви окажа никакво съдействие пред влиятелни в двора хора, защото много от тези, които допреди няколко месеца стояха по-ниско от мен, вече имат правото да ме гледат отвисоко.

— Да, наистина — отвърна й вдовицата на остроумния господин Скарон. — Налага се да делим познатите си на две категории: на полезни и безполезни за самите нас. С първите поддържаме отношения, колкото да се възползваме от покровителството им, а с вторите — за собствено удоволствие.

Двете жени весело се засмяха.

— Защо ви виждам толкова рядко? Бихте могли да се храните с нас в общата столова.

— О, не ми е възможно да превъзмогна отвращението си! — рече вдовицата, потръпвайки. — Признавам, че само като зърна тази госпожа Кордо и сина й, ме обзема смъртен страх!…

* * *

Анжелик точно отвори уста, за да изрази недоумението си от подобно отношение, когато откъм стълбището се разнесе странен шум, наподобяващ животинско ръмжене.

Госпожа Скарон стана, отвори вратата, но веднага затвори и мигом се озова отново до Анжелик.

— Божичко, на стълбите стои самият дявол!

— Какво говорите?

— Ако не е дяволът, то тогава е някакъв съвсем черен човек.

Анжелик радостно възкликна и се втурна към стълбищната площадка.

— Куаси–Ба! — извика тя.

— Да, аз съм, гаспожо — отвърна й познатият глас.

Куаси–Ба изникна като черен призрак от тънещото в мрак стълбище. Облечен бе във всевъзможни дрипи, прикрепени с върви. Лицето му бе посивяло, а кожата — отпусната. Но щом зърна Флоримон, той избухна в дивашки смях и като се спусна към очарованото дете, подхвана заедно с него някакъв буен танц.

Ужасена, Франсоаз Скарон излетя като стрела през вратата и се заключи в стаята си.

Анжелик се замисли. Кога… кога все пак изчезна Куаси–Ба? Тя не можа да си спомни нищо, всичко се бе объркало в съзнанието й. Накрая се сети, че мавърът я бе придружил до Лувъра сутринта на същия ден, когато се бе срещнала с краля и едва не бе загинала от ръката на Орлеанския херцог. Но после, трябваше да си го признае, бе забравила напълно своя верен слуга.

Като хвърли няколко цепеници в огъня, за да може Куаси–Ба да изсуши мокрите си от дъжда дрехи, тя му даде всичко за ядене, което имаше в долапа. После мавърът й разказа преживелиците си.

В големия замък, където живее кралят на Франция, чакал дълго-дълго своята „гаспожа“. Било много продължително. Всички минаващи прислужници му се присмивали.

После паднала нощта. В тъмното здравата го наложили с тояги. Събудил се във водата, да, във водата, която тече пред големия замък.

„Били са го, докато е загубил съзнание, и са го хвърлили в Сена“, разтълкува си думите му Анжелик.

Куаси–Ба плувал, докато се добрал до някакъв бряг. Когато се събудил, бил щастлив, защото помислил, че се е озовал в родината си. Над него се били надвесили трима маври. Не малки арапчета, каквито дамите си взимат за пажове, а истински големи хора.

— Сигурен ли си, че не си сънувал? — попита го изненадана Анжелик. — Успях да се убедя, че в Париж има съвсем малко маври, които да не са деца.

Но като го разпита по-подробно, тя се досети, че е бил намерен от някои от негрите, представяни за „чудо невиждано“ на панаира в Сен–Жермен или служещи за пазачи на дресирани мечки. Но Куаси–Ба не пожелал да остане при тях: страхувал се от мечките.

Щом приключи с разказа си, той измъкна изпод дрипите си кошничка и като коленичи пред Флоримон, му подаде две от така наречените „овчи“ хлебчета — меки, със златиста коричка, намазани с жълтък и посипани с пшенични зърна. От тях се разнесе чуден аромат.

— Как успя да ги купиш?

— О, нищо не съм купувал. Влязох в хлебарницата и направих така… — И Куаси–Ба разкриви лицето си в зловеща гримаса. — Господарката и прислужницата веднага се скриха под тезгяха, а аз взех хлебчетата за моя малък господар.

— Боже мой! — въздъхна смаяна Анжелик.

— Ако имах моята голяма крива сабя…

— Продадох я на вехтошаря — побърза да отвърне младата жена.

А междувременно се питаше дали пазачите не са проследили Куаси–Ба. Стори й се дори, че чува шум на улицата. Приближи се до прозореца и видя, че наистина пред къщата се бе събрала тълпа. Някакъв почтен на вид човек с тъмни дрехи разговаряше с госпожа Кордо. Анжелик открехна прозореца и се помъчи да разбере какво става.

Вдовицата я забеляза и извика:

— Вярно ли е, че при вас е дошъл съвсем черен мъж?

Анжелик побърза да слезе долу.

— Вярно е, госпожо Кордо. Той е мавър, той е… бивш слуга. Много добро момче е, уверявам ви.

Тогава непознатият господин се представи. Бил натоварен с мисията да раздава нисше, средно и висше правосъдие в Тампл от името на Великия приор. Било невъзможно мавър да пребивава в границите на крепостта, още повече че този, за когото става дума, е облечен като просяк.

След продължителни преговори Анжелик се видя принудена да обещае, че Куаси–Ба ще напусне очертанията на Тампл преди да е паднала нощта.

Тя се качи в стаята си дълбоко опечалена.

— Какво ще правя с теб, бедни ми Куаси–Ба? Появата ти тук предизвика истински бунт. Пък и аз нямам вече пари да те храня и обличам. Ти си свикнал да живееш в разкош и, уви, да не бъдеш лишаван от нищо…

— Продай ме, гаспожо.

И понеже тя го погледна учудено, той добави:

— Преди години графът плати за мен много скъпо, а тогава бях още малко момче. Сега струвам поне хиляда ливри. Ще имаш достатъчно пари, за да извадиш господаря от затвора.

Анжелик размисли и сама се убеди, че той има право. Всъщност от цялото предишно богатство й бе останал само Куаси–Ба. Неприятно й бе да го продава, но нима това не бе най-добрият начин да намери сигурно убежище за този злощастен дивак, озовал се сред низостите на цивилизования свят?

— Ела утре пак — каза му тя. — Дотогава все ще съм измислила нещо. Но внимавай да не попаднеш в ръцете на стражите.

— О, зная как да се скрия. Вече имам много приятели в този град. Правя им така, а те ми казват: „Ти си от нашите“, и ме отвеждат в дома си.

И той й показа как човек трябва да си кръстоса пръстите, за да го разпознаят въпросните приятели.

Анжелик му даде едно одеяло и през прозореца проследи как високият мършав силует се отдалечава под дъжда. Щом го изгуби от погледа си, тя отиде при брат си за съвет. Но преподобният отец дьо Сансе не беше в Тампл.

* * *

Анжелик се връщаше угрижена към къщи, когато, прескачайки локва след локва, я подмина един юноша с калъф на цигулка под мишница.

— Джовани!

Бе наистина ден на неочаквани срещи! Тя придърпа младия музикант под свода на старата черква, за да не ги мокри дъждът, и го накара да й разкаже всичко за себе си.

— Още не съм приет в оркестъра на господин Дюли — рече й той, — но когато заминаваше за Сен-Фарго, херцогиня дьо Монпансие ме преотстъпи на херцогиня дьо Соасон, която е назначена за управителка в дома на кралицата. — И заключи с важен тон: — Така че вече имам великолепни връзки, благодарение на които мога да увеличавам доходите си, като давам уроци по музика и по танци на девойки от знатни семейства. Сега се връщам от госпожица дьо Севиние, която живее в палата Буфлер. — И като хвърли смутен поглед към скромното облекло на бившата си господарка, добави: — Вие, госпожо, бихте ли ми казали как вървят нещата при вас? Кога ще видим отново господин графа?

— Скоро. Въпрос на дни — отговори му Анжелик, но умът й беше зает с друго. Улавяйки младежа за раменете, тя му каза: — Джовани, реших да продам Куаси–Ба. Спомням си, че херцогиня дьо Соасон имаше желание да го купи, но аз не мога да излизам от Тампл, а още по-малко — да отида до Тюйлери. Би ли станал мой посредник?

— Винаги съм на вашите услуги, госпожо — отвърна любезно младият музикант.

Той очевидно бе взел задачата си присърце, защото не бяха минали и два часа, а Анжелик още не бе приготвила обеда на Флоримон, когато някой почука на вратата й. Тя отвори и видя пред себе си висока рижава жена с арогантен вид и един мъж с вишневочервена ливрея, каквито носеха лакеите в дома на херцог дьо Соасон.

— Изпраща ни Джовани — рече жената, под чиято пелерина надничаха краищата на доста кокетна рокля на камериерка.

От изражението и държанието на посетителката лъхаха типичните за любимата прислужница на знатна дама хитрост и наглост.

— Готови сме да обсъдим предложението ви — продължи тя, като огледа от горе до долу Анжелик и хвърли бърз поглед на стаята й. — Но първо трябва да знаем какво ще получим ние.

— Я си позатвори човката, момиче! — сряза я така категорично Анжелик, че я постави веднага на място. Сетне седна и без да предлага на посетителите си стол, се обърна към лакея: — Как се казваш?

— Ла Жасент, госпожо графиньо.

— Така. Виждам, че поне ти имаш остро око и добра памет. Тогава ми кажи защо трябва да плащам на двама?

— Че как иначе? В подобни случаи работим винаги заедно.

— Значи съдружие. Слава богу, че цялата прислуга в дома на херцога не участва! Ето какво трябва да направите: ще кажете на госпожа херцогинята, че желая да й продам моя мавър Куаси–Ба, но не мога да дойда в Тюйлери. Затова господарката ви трябва да ми определи среща в Тампл, в нечий дом по неин избор. Настоявам обаче това да стане в пълна тайна, без да се споменава дори името ми.

— Май няма да е много трудно да го организираме — отговори прислужницата, като погледна съучастника си.

— Вие ще получите по две на всеки десет ливри. Което значи, че колкото цената е по-висока, толкова повече ще има за вас. Трябва също да нагласите нещата така, че херцогиня дьо Соасон да изпитва непреодолимо желание да се сдобие с мавъра и да не се колебае пред никаква сума.

— Оставете на мен — обеща прислужницата. — Впрочем, дори онази сутрин, докато решех госпожа херцогинята, тя пак изрази съжалението си, че вашият ужасен демон не е в свитата й. Бог да й е на помощ! — заключи тя и вдигна очи към тавана.

Анжелик и Куаси–Ба чакаха в малка стаичка в близост до сервизните помещения на палата Буфлер.

Смехове и галантни възгласи се разнасяха от залите, където госпожа дьо Севиние бе събрала този ден посетителите на своя литературен салон. Покрай Анжелик минаваха деца-лакеи, носещи отрупани със сладкиши табли.

Макар че не искаше да си признае, младата жена страдаше, че е така самотна и изоставена, докато дамите от нейното общество продължаваха, само няколко крачки встрани, да водят все същия лек и безгрижен живот. Толкова бе мечтала да опознае Париж и тези закътани в малките улички културни салони, където се събираха най-блестящите умове на времето!…

Седнал до господарката си, Куаси–Ба въртеше уплашено големите си очи. Анжелик му бе наела от един вехтошар в Тампл стара ливрея с вече обезцветени златни галони, но дори и в нея той имаше окаян вид.

Накрая вратата се отвори и предшествана от прислужницата си, нахлу госпожа Соасон, като изпълни цялата стаичка с шумоленето на роклята си, с потракването на ветрилото, с видимата си възбуда.

— А, ето и жената, за която ми говори, Бертий… — подхвана тя, но изведнъж млъкна, загледа се в Анжелик и възкликна: — Да ми прости Бог, нима това сте вие, скъпа моя?

— Да, аз съм! — усмихна се младата жена. — Но ви моля да не се учудвате. Знаете, че съпругът ми е в Бастилията, така че ми е трудно да бъда в по-добро положение от самия него.

— О, да — съгласи се съчувствено Олимпия дьо Соасон. — Нима всеки от нас не е изпадал в немилост? Когато се наложи чичо ми, кардинал Мазарини, да бяга от Франция, сестрите ми и аз ходехме в окъсани поли, а на улицата хората замеряха каретата ни с камъни и ни викаха „мръсните Манчини“. Но сега, когато бедният кардинал умира, същите тези хора сигурно тъжат за него повече и от мен. Ето как се върти колелото на съдбата. Това ли е вашият мавър, скъпа? Преди ми се видя по-хубав! Беше пълен, а и по-черен.

— Такъв е, защото му е студено и е гладен — побърза да обясни Анжелик. — Щом се нахрани и стопли, ще стане отново черен като въглен, бъдете сигурна в това.

Красивата херцогиня обаче направи кисела физиономия. Тогава Куаси–Ба скочи като дива котка от мястото си и рече:

— Но съм още силен! Виж!

Той разкъса старата ливрея, разголи покритите си със странна татуировка гърди, изпъчи се, изду мускулите си и вдигна ръцете си полусвити в лактите, както правят борците по панаирите. По тъмната му кожа пробягаха светлинни отблясъци.

Гордо изправен, той сякаш изведнъж стана и по-едър. Макар в този миг да не помръдваше, със самото си присъствие този дивак изпълваше малката стаичка с някаква неповторима, тайнствена атмосфера. В същия момент бледите лъчи на слънцето като че нарочно се промъкнаха през цветните стъкла на прозореца и позлатиха този прокуден син на Африка.

Тогава Куаси–Ба спусна дългите си египетски ресници така, че те почти закриха очите му, а погледът му се превърна в тънък лъч, който прониза херцогиня дьо Соасон. После мавърът бавно разтегли месестите си устни в предизвикателна и същевременно нежна усмивка.

Анжелик никога не бе виждала Куаси–Ба толкова красив и никога, наистина никога — толкова… страшен.

А тъмнокожият слуга продължаваше да дебне бъдещата си плячка, сякаш искаше да я разкъса като хищен звяр. С цялата сила на своята първична природа той инстинктивно бе почувствал какво търси у него тази бяла, жадна за непознати удоволствия жена.

Полуотворила уста, Олимпия дьо Соасон изглеждаше покорена. Тъмните й очи проблясваха с необикновен пламък. Потрепването на красивата гръд, ненаситността на чувствените устни така недвусмислено издаваха плътските й желания, че въпреки цялата си наглост, дори прислужницата сведе отведнъж глава, а Анжелик едва се сдържа да не побегне, затръшвайки силно вратата след себе си.

В този миг обаче херцогинята се овладя. Тя разтвори ветрилото си и започна машинално да си вее.

— Колко… Колко искате за него?

— Две хиляди и петстотин ливри.

Очите на прислужницата радостно блеснаха. Но Олимпия дьо Соасон едва не подскочи, вече опомнила се напълно.

— Вие сте луда!

— Или ще получа за него две хиляди и петстотин, или ще го запазя за себе си — хладно заяви Анжелик.

— Но, скъпа моя…

— О, госпожо, вижте колко мека и гладка е кожата му! — възкликна тогава Бертий и прокара срамежливо пръст по ръката на Куаси–Ба. — Никога не бих повярвала, че един мъж може да има толкова нежна кожа! Сякаш е листче от изсушено цвете.

Херцогинята също погали ръката на мавъра, която бе със съвсем ситни пори и с гъвкави, стегнати мускули. По тялото й премина сладострастна тръпка. Набрала смелост, тя опипа татуировката по гърдите му и се разсмя.

— Какво пък, ще го купя. Зная, че е истинска лудост, но чувствам, че вече не бих могла да се откажа от него. Бертий, кажи на Ла Жасент да донесе касичката ми.

Като по даден сигнал, лакеят тозчас влезе с изящно ковчеже от обработена и украсена кожа.

Докато мъжът, който навярно изпълняваше ролята на интендант на херцогинята по тайните й прищевки, броеше сумата на Анжелик, прислужницата, изпълнявайки нарежданията на господарката си, направи знак на Куаси–Ба да я последва.

— Довиждане, гаспожо, довиждане! — рече мавърът и се приближи към Анжелик. — А на моя малък господар кажи…

— Добре, добре, върви сега! — сухо го прекъсна тя. Но съхрани като забита в сърцето си кама погледа на бито куче, който нейният роб й отправи преди да излезе от стаичката. Анжелик нервно преброи парите и ги прибра в кесията си. Сега искаше само едно — да се махне час по-скоро от това място.

— О, скъпа моя, тежко ви е, зная! — въздъхна херцогиня дьо Соасон, като се стараеше да прикрие зад ветрилото сияещото си лице. — Но не се отчайвайте, колелото на съдбата непрестанно се върти. Човек може да попадне в Бастилията наистина, но може също и да излезе оттам. Знаете ли, че Пегилен дьо Лозюн отново се радва на благоволението на краля?

— Пегилен! — възкликна Анжелик, чието лице изведнъж светна при споменаването на това име и при добрата новина. — О, колко се радвам! Какво е станало?

— На Негово Величество се нравят дръзките постъпки на този смел благородник и кралят се е възползвал от първия предлог, за да си го върне. Разказват, че дьо Лозюн бил изпратен в Бастилията, защото се бил с Филип д’Орлеан. Някои даже твърдят, че било заради вас, така ли е?

Анжелик потръпна при спомена за ужасната сцена. Тя отново и най-сърдечно помоли Олимпия дьо Соасон да не споменава нищо за нея и да не разкрива къде се крие. Херцогинята, която от собствен опит знаеше, че трябва да се щадят изпадналите в немилост хора, докато кралят не реши окончателно съдбата им, обеща да изпълни молбата й и дори на раздяла целуна Анжелик.