Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (52)

17

— Как ще го наречете, дъще?

— Кантор.

— Кантор ли? Това не е християнско име.

— Не ме интересува — отвърна Анжелик. — Дайте ми детето.

Тя пое от ръцете на акушерката малкото червено и още мокро същество, което посрещналата го на тази тъжна земя мъжкарана бе завила с парче мръсен чаршаф.

Безкрайният ден не бе приключил: украсеният с цветове на лилии часовник на Съдебната палата не бе ударил още полунощ, когато се роди синът на осъдения на смърт.

Сърцето на Анжелик бе разбито, тялото й — смазано, вътрешностите й — разкъсани. Кръв бликаше отвсякъде — и от душата й, и от утробата. Анжелик бе умряла едновременно с Жофре. Заедно с малкия Кантор се бе родила една друга, съвсем нова жена, в която трудно биха се съхранили дори частици от необикновената благост и наивност на предишната Анжелик.

Дивото и коравото, които някога напираха в непокорното момиченце от Монтлу, отново избликнаха у нея, устремявайки се като буен черен поток през пукнатината, отворена от нежността и уплахата й.

Тя изблъска с ръка съседката си — крехко създание, което изгаряше от треска и тихо бълнуваше. Но втората жена, също избутана до ръба на общото легло, запротестира. Тя бавно кървеше още от сутринта, а на Анжелик й се повдигаше от неприятния мирис на кръвта, с която бе пропит целият сламеник. А когато придърпа към себе си второ одеяло, жената пак вяло се възпротиви.

„Тези двете и бездруго ще умрат, помисли си младата майка. Нека поне моето дете и аз да се опитаме да се стоплим и да се измъкнем живи от тази преизподня“.

Тя лежеше в зловонния мрак и с широко отворени и леко размътени очи се мъчеше да улови през разкъсаните около одъра завеси процеждащата се бледа жълта светлина на лоените лампи.

„Колко странно, каза си тя, Жофре умря, а в ада попадна Анжелик!“.

В тази зловонна дупка, наситена с гъста като мъгла миризма на изпражнения и кръв, тя чуваше като в някакъв кошмар само плачове, охкания и стенания. Пронизителният рев на новородените не спираше нито за миг. Беше като някакво безкрайно псалмопение, което понякога се усилваше, после заглъхваше, за да се издигне с още по-голяма сила в другия край на залата.

Студът бе вледеняващ въпреки преносимите мангали, поставени по коридорите, защото течението отнасяше топлината им.

Анжелик започна да разбира от какъв дълго натрупван опит се е породил ужасът на бедните от болницата.

Нима това не е преддверието на смъртта?

Как човек може да оцелее тук сред тези болести и нечистотии, където оздравяващите лежаха редом със заразноболните; където хирурзите оперираха на мръсните маси със същите бръсначи, с които само преди няколко часа бяха драли брадите на клиентите в кварталните си дюкянчета?

Скоро щеше да пукне зората, биха камбаните за утринната молитва. Анжелик си спомни, че обикновено в този час монахините нареждаха пред входа на католическата болница мъртъвците, които после щяха да бъдат натоварени на двуколката и откарани в гробището Сен–з–Иносан. Слабите лъчи на зимното слънце може би щяха да сгреят готическата фасада на старинната сграда, но нямаше да могат да стопят вече крайниците на зашитите в чували нещастници, предали Богу дух.

Стъпила насред Сена — този голям воден път, по който Париж се снабдяваше с необходимите му стоки и се освобождаваше от нечистотиите си — окъпаната в мъглите на реката Градска болница се приближаваше към брега на деня като кораб, пренасящ прокълнат товар.

Някаква ръка дръпна завесите около одъра. Двама санитари с изцапани престилки огледаха трите лежащи на сламеника жени, после вдигнаха тази с кръвоизлива и я сложиха на носилка. Анжелик видя, че нещастницата беше мъртва. А на носилката имаше и труп на дете.

Младата жена погледна бебето, което притискаше до себе си. Защо не плачеше? И то ли бе мъртво? Не, просто спеше със стиснати юмручета, със спокойното и дори забавно изражение за новородено. Видът му с нищо не подсказваше, че е дете на болката и нищетата. Личицето му приличаше на розова пъпка, а главичката му бе покрита със светъл мъх. Но Анжелик непрекъснато го разтърсваше, от страх да не би да е умряло или да умира. Тогава то само отваряше леко мътните си синкави очички и отново заспиваше.

Монахините често се надвесваха над родилките в залата. Те, разбира се, бяха всеотдайни и проявяваха такова себеотрицание, което можеше да бъде подхранвано само от вярата им в Бога. Но лошата хигиена в болницата постоянно ги изправяше пред неразрешими проблеми.

Пламенното желание да живее подтикна Анжелик да изпие съдържанието на купата, която й поднесоха.

После, опитвайки се да забрави болната си съседка и окървавения сламеник, тя се помъчи да заспи, за да възстанови силите си. Неясни видения преминаваха под затворените й клепачи. Ето че изплува образът на Гонтран. Анжелик го виждаше как крачи някъде по пътищата на Франция, как се спира пред някой мост, където се налага да плати таксата за преминаване, ала за да пощади и без това изтънялата си кесия, рисува портрет на митничаря…

Защо си мислеше за Гонтран? Да, станал бе беден чирак и скитник по пътищата на Франция, но поне небето над него бе чисто. Гонтран приличаше на хирурзите, които в някоя от другите зали на болницата сега се надвесват над болните тела със страстното желание да разгадаят тайната на живота и на смъртта. В своя полусън, откъсващ я от всички земни условности, Анжелик изведнъж проумя, че брат й е един от най-забележителните хора на този свят… Каквито са и тукашните хирурзи… Мислите се рееха в главата й и леко я объркваха. Защо хирурзите бяха нисши бръснари, прости дюкянджии, които никой не уважаваше, макар че играеха такава огромна роля в живота на хората… Защо със своя богат светоглед и с дарбата си на голям художник, предизвикваща възторга дори на самите крале, Гонтран бе само беден занаятчия, низвергнат от класата на аристократите, към които принадлежеше по рождение… Но защо ли Анжелик мислеше за толкова безполезни неща, щом като сега трябваше на всяка цена да възстанови физическите си сили, за да се измъкне от този ад?…

* * *

Анжелик остана само четири дни в Градската болница. Ожесточена и категорична, тя изискваше най-хубавите завивки и забраняваше на акушерката да докосва с мръсните си ръце нея и детето. Взимаше от подносите по две, вместо една купа с храна. Веднъж даже отскубна чистата престилка, която младичка монахиня току-що си бе препасала, и докато бедната новачка изтича да търси старшата сестра, бързо я накъса на ленти, за да повие бебето и да се превърже.

На упреците на монахините отговаряше със свирепо мълчание, впиваше в тях презрително, непреклонно искрящите си зелени очи и те смутено отстъпваха. Една циганка, която лежеше в същата зала, каза на съседките си:

— Според мен, това зеленооко момиче е пророчица!

Анжелик проговори само веднъж, когато един от управителите на болницата, затулил с парфюмирана кърпичка носа си, дойде да я кори.

— Уведомиха ме, дъще, че не желаете друга болна да споделя леглото, което благотворителното общество ви е предоставило. Както изглежда, вече сте избутали на пода две твърде слаби, за да могат да се защитят жени. Не се ли срамите от поведението си? Болницата е длъжна да приема всички, които се нуждаят от помощ, а леглата не са никак много.

— Тогава по-добре зашивайте веднага в покров болните, които ви изпращат! — отговори рязко Анжелик. — В основаните от господин Венсан приюти за всеки човек има легло. Но вие не желаете да бъдат променени недостойните ви методи, защото трябва да давате отчет. Къде отиват всички дарения на благотворителното общество, за което ми говорите, а също и средствата от държавата? Съдейки по състоянието на нещата тук, трябва да смятаме, че хората не са никак щедри, а държавата е твърде бедна, след като не можете да купите достатъчно слама, за да я подменяте ежедневно. Лежащите нещастници я цапат неволно, а вие ги оставяте да гният в собствените си нечистотии. О, сигурна съм, че когато сянката на господин Венсан броди из болницата, тя стене от мъка!

Прикрит зад кърпичката си, уредникът опули очи. Разбира се, за петнадесетте години, откакто управляваше някои отделения на болницата, бе имал понякога вземане-даване със заядливки, с устати продавачки на риба и непристойни проститутки. Но никога не бе получавал от тези жалки създания толкова ясен отговор, и при това в съвършено гладък стил.

— Жено — рече важно той, като се изпъчи с цялото си достолепие, — от думите ви разбирам, че имате достатъчно сили, за да поемете пътя към къщи. Напуснете този приют, щом не цените оказаното ви благодеяние.

— С удоволствие ще го сторя — отговори остро Анжелик. — Но не и преди дрехите, които ми свалиха при постъпването ми тук и които захвърлиха в един куп с дрипите на болни от шарка, от венерически болести и чума, да бъдат изпрани пред мен в чиста вода. Иначе ще си изляза само по тази риза, ще отида на площада пред Нотр–Дам и ще започна да крещя колкото ми глас държи, че волните пожертвования на благородниците и държавната помощ отиват право в джоба на надзорниците на Градската болница. Ще се позова на господин Венсан, съвестта на кралството ни. Ще викам толкова силно, че самият крал ще поиска да провери сметките на вашето болнично заведение.

— Ако направите това — рече със свиреп вид управителят, надвесил се почти до лицето й, — ще накарам да ви завържат и да ви затворят при лудите.

Анжелик потрепери, но не отвърна очи от него. Спомни си за способностите, които циганката й бе приписала…

— А пък аз ви казвам, че ако извършите и тази подлост, всичките ви близки ще умрат до края на годината.

„В края на краищата, какво рискувам с думите си? — помисли си тя и отново легна на мръсната слама. — Хората са толкова глупави!“

Когато накрая се озова вън от ужасяващата болница, свободна, жива и със съвсем чисти дрехи, въздухът на парижките улици, който някога намираше за толкова смрадлив, сега й се стори свеж и дори приятен.

Вървеше почти бодро, като притискаше детето към гърдите си. Сега я тревожеше само едно: имаше твърде малко мляко, а Кантор, който дотогава бе съвсем спокоен, бе започнал да става нервен. Плакал бе цяла нощ, дърпайки лакомо празната й гърда.

„В Тампл има кози — рече си тя. — Ще отгледам детето си с млякото на тези диви животинки. Много важно, ако заприлича на малко козле!“.

Какво ли бе станало с Флоримон? Майка Кордо беше добра жена. Навярно се бе погрижила за него. Но на Анжелик й се струваше, че са минали години, откакто бе оставила своя малък син!

Покрай нея минаваха хора със свещи в ръце. От къщите се носеше аромат на топли палачинки. Помисли си, че трябва да е втори февруари — денят, когато хората празнуват Сретение Господне, въвеждането на Исус в храма и пречистването на Богородица, като според обичая взаимно си подаряват свещи.

„Бедничкият ми малък Исус!“, си рече Анжелик и целуна челото на Кантор, когато преминаваше през портите на Тампл.

Наближавайки къщата на майка Кордо, тя чу детски плач. Сърцето й силно се разтуптя, сякаш предчувстваше, че плаче Флоримон.

И действително, скоро пред нея се появи малко човече, което бягаше, залитайки в снега, преследвано от цяла банда замерящи го със снежни топки хлапаци.

— Магьосник! Ей, малък магьосник! Покажи ни рогата си!

Анжелик се втурна с вик към сина си, обгърна го със свободната си ръка и като го притисна до себе си, се втурна като фурия в кухнята, където старицата белеше лук край огнището.

— Как сте могли да позволите на тези негодници да го измъчват? — развика се тя.

Майка Кордо избърса с опакото на ръката очите си, които сълзяха от лука.

— Хайде, хайде, дъще, не се горещете толкова! Грижех се за малкия докато ви нямаше, и то без да съм сигурна, че някога ще ви видя отново. Но не мога да се занимавам само с него по цял ден. Преди малко го пуснах навън, за да подиша чист въздух. Пък и какво да направя като дечурлигата му викат „магьосник“? Истина е все пак, че баща му беше изгорен на Гревския площад, нали? Ще трябва да свиква с този прякор. Моето момче беше малко по-голямо от него, когато започнаха да го замерят с камъни и да го наричат „Кордоку“, което означава обесник, нали така… Ах, какво красиво бебче! — възкликна старицата, заряза работата си и с възторжен вид се приближи да се полюбува на Кантор.

Щом се озова отново в бедната си стая, Анжелик почувства, че я обзема истинско блаженство. Тя веднага сложи двете деца в леглото и побърза да запали огъня.

— Колко съм доволен! — повтаряше Флоримон и следеше всяко нейно движение с блестящите си черни очи. После скочи от леглото, вкопчи се в полата й и я попита: — Нали вече няма да ходиш никъде, мамо?

— Не, съкровището ми. Виж само какво хубаво бебе съм ти донесла.

— А на мен не ми харесва! — заяви веднага Флоримон и ревниво се притисна към нея.

Анжелик разпови Кантор и го приближи до огъня. Той протегна малките си крачета и се прозя.

Божичко! По какво чудо бе могла да роди такова пухкаво дете въпреки всичките си страдания?

 

 

Още няколко дни младата жена живя спокойно в Тампл. Имаше малко пари, а се надяваше и Реймон да се върне.

Но един следобед управителят на крепостта, който бе частната полиция на това смятано за привилегировано място, я повика при себе си и направо й заяви:

— Дъще, натоварен съм от господин Великия приор да ви кажа, че се налага да напуснете крепостта. Както знаете, той взема под закрилата си само тези, чиято репутация не уронва с нищо престижа на неговото малко княжество. Така че, трябва да се махнете оттук.

В първия момент Анжелик понечи да попита в какво я упрекват. После си помисли да се хвърли в краката на херцог дьо Вандом, Великия приор, но веднага си спомни думите на краля: „Не искам да чувам повече нищо за вас!“.

Значи тук знаеха коя беше! И може би още се страхуваха от нея… Разбра, че е безсмислено да моли и йезуитите за подкрепа. Те честно й бяха помагали, докато още имаше за какво да я защитават. Но сега, когато всичко бе приключило, щяха да държат настрана такива като Реймон, които се бяха компрометирали в това мъчително дело.

— Добре — отвърна Анжелик и стисна зъби. — Ще напусна Тампл до настъпването на нощта.

— Знам, че сте си платили наема — каза управителят, намеквайки за бакшиша, който тя му бе дала след продажбата на Куаси–Ба. — Така че ви освобождаваме от задължителната при напускане на крепостта такса.

Щом се прибра вкъщи, младата жена прибра малкото останали й вещи в кожено сандъче, зави топло двете деца и ги сложи до сандъчето в количката, която вече бе послужила при първото й преместване в Тампл.

Майка Кордо бе отишла до Халите. Анжелик й остави на масата малка кесия.

„Когато позабогатея, ще се върна, за да й се отблагодаря по-щедро“, обеща си тя.

— На разходка ли отиваме, мамо? — попита Флоримон.

— Връщаме се при леля Ортанс.

— И ще видим Баба? — така наричаше той по-рано Барб.

— Да.

Момченцето запляска с ръце. А по пътя постоянно се въртеше и очаровано оглеждаше всичко наоколо.

Бутайки количката по улиците, където калта се смесваше с топящия се сняг, Анжелик съзерцаваше личицата на двете си деца, притиснати едно до друго под одеялото. Мислите за съдбата на тези толкова крехки същества тегнеха като олово в душата й.

Небето над покривите бе чисто, безоблачно. Сигурно през нощта нямаше да има поледица, защото от няколко дни времето беше омекнало, възвръщайки надеждите на бедните край огнището без огън.

* * *

На улица Сен–Ландри Барб изкрещя от радост, като разпозна Флоримон. А детето протегна ръчички към нея и се хвърли на врата й.

— Господи, ето го и ангелчето ми! — мълвеше прислужницата.

Устните й трепереха, големите й очи се наляха със сълзи. Тя гледаше втренчено Анжелик, както би гледала излязъл от гроба призрак. Сигурно неволно сравняваше тази жена със сурово и отслабнало лице, облечена по-бедно от самата нея, с прекрасната дама, която бе почукала на същата врата преди няколко месеца.

А Анжелик с любопитство се питаше дали Барб бе видяла от своята мансарда огъня на Гревския площад…

Някой тихо възкликна откъм стълбите и тя обърна поглед натам.

Със свещ в ръка, Ортанс изглеждаше като вкаменена от ужас. Скоро на площадката зад нея се появи и Фало дьо Сансе. Беше без перука, в домашен халат, с бродирана шапчица на главата. Този ден не се чувстваше добре и бе взел лекарства.

Когато зърна снаха си, долната му устна провисна от уплаха.

Накрая, след дълго мълчание, Ортанс успя да вдигне вдървената си и трепереща ръка, насочи я към Анжелик и рече с беззвучен глас:

— Махай се! Вашето прокълнато семейство и бездруго живя твърде дълго под покрива ми.

— Замълчи, глупачко! — отвърна й Анжелик и вдигна рамене. После се приближи до стълбите и впи зелените си очи в сестра си. — Аз си отивам — каза тя. — Но те моля да приютиш тези невинни дечица, които не могат с нищо да ти навредят.

— Махай се! — повтори Ортанс.

Тогава Анжелик се обърна към Барб, която притискаше към гърдите си Флоримон и Кантор.

— Барб, ти си добро момиче, затова ги поверявам на теб. Ето, вземи всичките пари, които имам. Купувай им мляко. Кантор няма нужда от дойка. Той обича козе мляко…

— Махай се! Махай се! Махай се! — все по-кресливо завика Ортанс. Дори започна да тропа с крак.

Анжелик се запъти към вратата. Последен поглед тя отправи не към децата, а към сестра си.

Свещта трептеше и хвърляше зловеща сянка върху изкривеното от злоба и ненавист лице на Ортанс.

„Нима това е сестра ми? — помисли си Анжелик. — Не лежахме ли заедно с нея в широкото легло, умиращи от страх и притиснати една до друга в очакване да се появи малката дама от Монтлу — призракът, който бродеше из стаите на замъка ни с протегнати напред ръце?“.

Анжелик излезе и затвори вратата след себе си. Спря за миг, за да види как покачилият се на ниска стълбичка писар пали големия фенер пред кантората на адвоката Фало дьо Сансе.

После рязко се обърна и потъна в улиците на Париж.