Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (14)

4

В същия миг нечия ръка лекичко докосна Анжелик по оголеното рамо.

— Госпожо — пошушна й прислужницата Марго, — сега е моментът да се измъкнете. Господин графът ми заръча да ви заведа в малката къща на брега на Гарона, където ще прекарате нощта.

— Но на мен не ми се тръгва! — възрази Анжелик. — Искам да чуя този тъй прехвален певец. Дори не съм го зърнала още.

— Той ще пее за вас, госпожо, ще пее само за вас. Графът обеща — увери я Марго. — Ала сега паланкинът ви очаква.

При тези думи тя загърна раменете на господарката си в наметката с капюшон, сетне й подаде маска от черно кадифе.

— Закрийте лицето си — прошепна. — Така няма да ви познаят. Инак младежта като нищо ще хукне подире ви, за да ви съпроводи чак до там и да смути брачната ви нощ с дрънкане на тенджери.

И слугинята тихо се изсмя, като прикри с длан устата си.

— Тъй е прието в Тулуза — продължи тя. — Не успеят ли младоженците да избягат крадешком, налага им се или да се откупят с пълни кесии екю от тези демони, или да понасят тупурдията. Епископът и пазителите на реда напразно се опитват да премахнат този обичай… Затова най-добре ще е да напуснете тутакси града.

Без да се суети, тя настани Анжелик в паланкина и двама ратаи я понесоха на раменете си. От мрака изникнаха неколцина конници и образуваха свита. След като прекоси лабиринта от улички, малобройната група пое през полята.

Къщичката бе скромна на вид. Заобикаляха я китни градини, които се спускаха чак до реката. Щом стъпи на земята, Анжелик се изуми от тишината наоколо, нарушавана единствено от песента на щурците.

Маргьорит, която бе пътувала зад гърба на единия от конниците, поведе господарката си към празната къща. С блеснали очи и усмивка на устните, прислужницата изпитваше видима наслада от цялата тази тайнственост.

Анжелик се озова в стая с мозаечен под. Досами нишата с широкото ложе мъждукаше лампа, чиято светлина бе излишна, тъй като лунните лъчи проникваха чак до дъното на спалнята и придаваха снежен блясък на дантелените завивки.

Маргьорит хвърли последен взискателен поглед на младата си господарка и като извади от торбата си някакъв флакон с тоалетна вода, се зае да почисти кожата й.

— Оставете ме — сопна й се припряно Анжелик.

— Госпожо, съпругът ви всеки миг ще дойде, трябва…

— Нищо не трябва. Оставете ме на мира.

— Добре, госпожо.

И тя стори реверанс с думите:

— Пожелавам на госпожата приятно да прекара нощта.

— Оставете ме! — потрети гневно Анжелик.

Тя остана сама, ядосана, че не е успяла да прикрие раздразнението си пред една прислужница. Но тъкмо към Маргьорит не изпитваше и капка симпатия. Притесняваше се от нейните уверени, ловки маниери и се опасяваше, че погледът на черните й очи е пълен с подигравка.

Анжелик дълго седя неподвижно — до мига, в който мъртвата тишина в стаята стана непоносима.

Страхът, приспан от възбудата и разговорите, се събуди отново. Тя стисна зъби.

„Не се боя — рече си почти гласно, — знам какво трябва да направя. Ще умра, ала той не ще ме докосне!“

Тя се доближи до остъклената врата, която водеше към терасата. Само в замъка Плеси бе виждала подобни елегантни балкони, дошли на мода благодарение на Ренесанса.

Ложе с тапицерия от зелено кадифе сякаш я приканваше да седне и да се полюбува на величествения пейзаж.

Скрита зад завоя на реката, Тулуза вече не се виждаше оттук. Навред само градини и бляскава водна шир, а още по-нататък царевични ниви и лозя се простираха пред погледа.

Анжелик седна и опря чело в каменния парапет. Сложната прическа с перлените украси и фуркетите я измъчваше и тя направи опит да пусне косите си.

„Защо тази глупачка не ме разреса и не ме съблече? Да не си въобразява, че това е работа на съпруга ми?“

Но веднага тъжно се засмя на собствената си шега.

„Майка Сент–Ан едва ли би пропуснала случая да ми дръпне едно кратко нравоучение относно покорството, с което жената е длъжна да изпълнява всички желания на съпруга си. А след думата всички тя винаги опулваше кръглите си като топчета очи и ние прихвахме, защото бяхме съвсем наясно какво има предвид. Само че аз не съм от хрисимите. Молин беше прав, когато ми каза, че не прекланям глава пред нещо, което не разбирам. Подчиних се, за да спася Монтлу. Какво повече биха могли да искат? Мината в Аржантиер е собственост на граф дьо Пейрак. Той и Молин ще продължат да въртят търговията си. А баща ми и занапред ще развъжда своите мулета, които все така ще пренасят испанското злато… Ако скоча от този балкон и се убия, нищо няма да се промени. Всеки е получил онова, което е желал…“

Най-сетне й се удаде да освободи косите си. Те се разпиляха по голите й рамене и Анжелик тръсна глава както някога в детството си.

В този миг й се стори, че долавя лек шум. Обърна се и едва сдържа ужасения си вик. Облегнат на рамката на остъклената врата, съпругът й я гледаше.

* * *

Графът бе свалил червените си дрехи и сега носеше лек панталон и тънка риза от скъпа батиста, върху нея елегантен къс елек от черно кадифе.

Той се приближи с неравните си крачки и стори дълбок поклон.

— Ще ми позволите ли да се присъединя към вас, госпожо?

Тя безмълвно кимна. Той седна, облегна се на каменния парапет и като се загледа небрежно пред себе си, каза:

— Преди векове, под същите тези звезди, дамите се качвали заедно с трубадурите върху крепостните стени на своите замъци, за да обсъждат изкуството на любовта. Дали сте чували за трубадурите от Лангдок, госпожо?

Анжелик не беше подготвена за подобен разговор. Напрегната като струна, готова да се брани, тя едва чуто смотолеви:

— Да, струва ми се… Така са наричали средновековните поети.

— Поетите на любовта. Ланг д’ок^[1]. Сладостен език. Тъй различен от грубия говор на Севера, известен като Ланг д’ойл. В Аквитания изучавали изкуството на любовта, защото, както много преди трубадурите е казал Овидий: „Любовта е изкуство, което може да се преподава и усъвършенства, щом се изучат законите му“. Интересували ли сте се вече от тази наука, госпожо?

Анжелик не знаеше какво да отговори. Бе твърде проницателна, за да не долови леката ирония в гласа му. Така, както бе зададен въпросът, всяко „да“ или „не“ би прозвучало еднакво смешно. Тя не беше свикнала с галантните светски шеги. Замаяна от толкова много събития, Анжелик сякаш бе загубила остротата на ума си, който инак сечеше като бръснач. Наместо отговор, тя само извърна глава и се загледа в потъналата в сън равнина.

След малко усети, че мъжът се премести по-близо до нея, но дори не се помръдна.

— Погледнете тук долу — продължи той, — в градината, онзи малък басейн със зелена вода, в който луната се гмурка като жабешки камък в чаша, пълна с мастика… Е, добре, тази вода има досущ цвета на очите ви, мила моя. Макар да съм обиколил света, никъде не съм срещал по-странни и по-привлекателни очи. Вижте и розите, които се вият като гирлянди по балкона. Цветът им е досущ като този на устните ви. Не, наистина за първи път виждам толкова розови… и толкова недостъпни устни. Колкото до сладостта им… сега ще преценя.

Внезапно две ръце обгърнаха талията й. Анжелик усети как я претеглиха със сила, която не бе и подозирала у този висок и слаб мъж. Тя извика ужасено и се задърпа, обзета от отвращение. Той почти незабавно я пусна и се загледа в нея с усмивка:

— Така си и мислех. Вдъхвам ви невъобразим страх. Предпочитате да се хвърлите от балкона, отколкото да ми принадлежите. Не е ли вярно?

Тя го гледаше право в лицето с разтуптяно сърце. Графът стана — висок тъмен силует под лунното небе.

— Не ще ви насилвам, клета малка девственице. Това не е по вкуса ми. Така значи, тласнаха ви съвсем неопитна в лапите на този хром чудак от Лангдок! Просто ужасно!

Той се наведе и тя възненавидя подигравателната му усмивка.

— Знайте, че съм притежавал много жени — и бели, и цветнокожи, ала никога не съм насилвал, нито подкупвал, която и да било от тях. Те сами идваха при мен. И вие ще дойдете някой ден, някоя вечер…

— Никога!

Отговорът бе спонтанен и категоричен, но не заличи усмивката върху странното мъжко лице.

— Вие сте една малка дивачка, но това ми харесва. Лесната победа обезценява любовта, а трудната покачва стойността й. Това са думи на Андре льо Шаплен, магистър на любовното изкуство. Сбогом, хубавице моя, спете спокойно в голямото легло насаме с грациозното си тяло и с дивните малки гърди, които ще тъгуват за милувки. Сбогом!

 

 

Когато на другия ден се събуди, Анжелик видя, че слънцето се е покачило високо в небето. Птичките в градинския гъсталак мълчаха, омаломощени от жегата.

Анжелик вече не си спомняше как се е съблякла и как е заспала в това просторно ложе, чиито чаршафи с избродирани гербове ухаеха на теменужен парфюм. Плакала бе от умора и от яд, а може би и от самота. Сега, сутринта, се чувстваше по-ведра. Уверението, което бе получила от своя странен съпруг, че не ще я докосне пряко волята й, донякъде я бе успокоило.

„Нима той си въобразява, че ще намеря за прекрасни късия му крак и обезобразеното му лице?…“

Допадаше й възможността да съжителства мирно със съпруга си, като поддържа с него добри приятелски отношения. В крайна сметка, подобен живот сигурно нямаше да бъде лишен от очарование. Тулуза предлага толкова много развлечения!

Маргьорит, дискретна и невъзмутима, дойде да я облече. В града Анжелик се върна по пладне. Клеман я уведоми, че господин графът му е наредил да предупреди госпожа графинята да не го чака за обяд, тъй като щял да работи в лабораторията си. Анжелик изпита облекчение. Уведомена бе също така, че съпругът й е ангажирал нейния покорен слуга за домоуправител. Клеман бил изключително доволен. Тукашните хора били шумни и мързеливи, ала сърдечни. Намирал дома за богат и щял да направи всичко, което зависи от него, за да бъдат доволни новите му господари.

Тя благодари за кратката тирада, която бе същевременно и снизходителна, и сервилна. Доволна бе, че ще задържи този прислужник, чиито маниери коренно се различаваха от обноските на словоохотливия й антураж.

През следващите дни Анжелик можа да установи, че дворецът на граф дьо Пейрак безспорно е най-посещаваният в града. Домакинът вземаше дейно участие във всички забавления. Високият мъж с неравна походка обикаляше гостите, за да се присъедини ту към една, ту към друга група, и Анжелик се изумяваше на оживлението, което той предизвикваше само с присъствието си.

Тя постепенно свикваше с външността му, която вече не я отвращаваше. Без съмнение, мисълта за плътското подчинение, което му дължеше, бе допринесла много за нестихващата сила на омразата, както и на страха, който графът й бе вдъхнал.

Сега, когато се бе успокоила по този въпрос, Анжелик неволно бе принудена да признае, че този мъж с огнено дар слово, с жизнерадостен и интересен нрав будеше по-скоро симпатия.

Съпругът й се държеше с нея с подчертано безразличие — независимо че я отрупваше с щедро внимание, подобаващо на ранга й, той сякаш я отбягваше. Всяка сутрин, преди тя да заеме отреденото й почетно място на масата, графът й поднасяше своите почитания пред поне дузина гости: това й спестяваше оставането насаме с него, от което тя се боеше.

Но не минаваше нито ден, без младата графиня да намери в стаята си подарък — украшение или бижу, нова рокля или мебел, та дори сладкиши или цветя. Всичко издаваше един съвършен вкус, един лукс, който я зашеметяваше, очароваше… и объркваше. Тя се чудеше как да засвидетелства на графа голямото удоволствие, което й доставяха подаръците. Всеки път, когато й се налагаше да го заговори, тя не се решаваше да вдигне поглед към обезобразеното му лице, изпитваше неудобство и се запъваше.

Един ден намери на перваза на прозореца, до който обичаше да сяда, кутия от червен марокен с железен обков. Вътре лежеше най-великолепната диамантена огърлица, която Анжелик би могла да си представи.

Цялата разтреперана, тя се любуваше на накита, като си казваше, че навярно и кралицата не притежава подобна красота, когато чу характерните стъпки на своя съпруг.

Обзета от неудържим порив, тя изтича към него с блеснали очи.

— Какво съвършенство! Как да ви благодаря, господине?

Във възторга си тя прекалено бързо се насочи към него и едва не го блъсна. Бузата й се докосна до кадифения му елек и тутакси една желязна ръка я обгърна. Тя отскочи назад, като не успя да прикрие тръпката на ужас. Жофре дьо Пейрак мигом се отстрани и рече небрежно, с леко презрение в гласа:

— Да ми благодарите? Защо… Не забравяйте, скъпа моя, че сте съпруга на граф дьо Пейрак, последен потомък на славните тулузки графове. Поради това сте длъжна да бъдете най-хубавата, най-елегантната. Занапред не се чувствайте длъжна да ми благодарите.

Така нейните задължения бяха съвсем незначителни и Анжелик спокойно би могла да се смята за една от гостенките в двореца, по-свободна дори от останалите, и да разполага с времето си както намери за добре.

Жофре дьо Пейрак не й напомняше, че е неин съпруг, освен в редки случаи — например, когато губернаторът или някой от високопоставените люде на Тулуза даваше бал и госпожа дьо Пейрак трябваше непременно да бъде най-красивата и да носи най-безценните накити в града.

Тогава графът пристигаше ненадейно, сядаше до тоалетката и внимателно наблюдаваше как приготвят младата жена, като само с една дума насочваше сръчните ръце на Марго и на камериерките. Не му убягваше и най-малката подробност. Нямаше тайни за него, що се отнася до женските накити. Анжелик се смайваше от точните му забележки, от изисканата му загриженост. Тъй като и тя жадуваше да стане безукорна грандама, не пропускаше нито дума от напътствията му. В такива моменти забравяше омразата и страховете си.

Ала една вечер, когато стоеше пред голямото огледало, ослепителна в роклята си от сатен с цвят на слонова кост, с висока, обсипана с перли якичка от дантела, Анжелик различи до себе си тъмния силует на граф дьо Пейрак и внезапно я налегна отчаяние, сякаш върху раменете й легна тежка, оловна наметка.

„Какво значение имат богатството и луксът — помисли си тя, — пред тази зла участ: цял живот да бъдеш свързана със сакат и грозен съпруг!“

Той веднага забеляза, че го е зърнала в огледалото, и рязко се отдръпна.

— Какво ви става? Не се ли намирате красива?

Тя погледна унило отражението си и покорно промълви:

— Да, господине.

— Ами тогава? Бихте могли поне да се усмихнете?

И на Анжелик се стори, че той едва чуто въздъхна.

През месеците, които последваха тази случка, младата графиня бе принудена да си даде сметка, че Жофре дьо Пейрак е много по-щедър на внимание и на комплименти към другите жени, отколкото към собствената си съпруга.

Ухажванията му бяха непринудени, весели, изтънчени и дамите се домогваха до тях с явна охота.

Държанието на госпожите бе „префинено“, каквото бе на мода сега в Париж.

— Тук сме в Ге Савоар — резиденцията на Веселите науки — рече един ден графът на Анжелик. — Цялото някогашно изящество и добри маниери на Аквитания, следователно и на Франция, трябва да се възродят сред тези стени. Така Тулуза наскоро се запозна с прочутите Игри на цветята. Златната теменуга бе присъдена на един млад поет от Русийон. Съчинителите на рондо пристигат от всички краища на Франция, а дори и на света, за да се състезават под егидата на Клеманс Изор, сияйната вдъхновителка на някогашните трубадури. Затова не се плашете от всички тези непознати, които сноват из двореца. Ако те ви досаждат, можете да се оттеглите в къщичката на брега на Гарона.

Но Анжелик нямаше желание да се усамотява. Лека–полека тя се поддаваше на чара на този пеещ живот. След като я бяха пренебрегвали, някои от дамите откриха, че е остроумна, и започнаха да я канят. Като виждаше колко успешни са приемите, устройвани от графа в този дом, който все пак беше и неин, младата жена с удоволствие започна да взема участие в подготовката им. Сновеше неуморно между кухните и градините, между мазето и тавана, сподиряна от трите негърчета, които я следваха по петите.

Тя свикна със забавните им кръгли и черни личица. В Тулуза имаше много роби маври, тъй като пристанищата Ег–Морт и Нарбона се намираха на брега на Средиземно море, което по онова време представляваше просто едно голямо езеро за пиратски набези. Да отидеш по море от Нарбона до Марсилия беше истинска експедиция! Цяла Тулуза се смя на патилата на един гасконски благородник, който по време на воаяжа си бе пленен от арабските галери. Френският крал го бе откупил незабавно от султана на варварите, ала след завръщането в отечеството гасконецът бил доста изпосталял и не криел, че му е било твърде горещо при маврите.

Единствен Куаси–Ба все още стряскаше Анжелик. Щом този мрачен колос с очи от бял емайл изникнеше пред нея, тя само дето не се отдръпваше назад. А всъщност Куаси–Ба изглеждаше добродушен. Не се отделяше от графа и именно той бе пазителят на дверите, водещи към разположените в дъното на двореца покои, където Жофре дьо Пейрак се оттегляше всяка вечер, а понякога и през деня.

Анжелик не се съмняваше, че в тази недостъпна част от замъка се съхраняват стъклениците и ретортите, за които дойката бе разбрала от Енрико. Тя гореше от любопитство, ала не смееше дори да припари там. Един от посетителите на Ге Савоар бе този, който й даде възможност да открие в нова светлина загадъчната личност на своя съпруг.