Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (38)

3

Когато стигнаха до високите зъбчати, заграждащи Тампл стени, зад които стърчаха множество готически кули и извисяващата се над целия квартал мрачна кула на Тамплиерите, Анжелик изобщо не подозираше, че навлиза в единственото място в Париж, където човек може да живее свободно и в пълна безопасност.

Тази укрепена крепост, представляваща в миналото истинско феодално владение на войнстващите монаси, наричани тамплиери, а впоследствие на рицарите от Малтийския орден, се ползваше от стародавни привилегии, признати и спазвани дори от самия крал: тук не се плащаха данъци, не важаха никакви административни и полицейски разпоредби и неплатежоспособните длъжници намираха убежище от приставите и затворническите килии. От няколко поколения Тампл осигуряваше издръжката на незаконородените деца на най-знатните френски аристократи. Даже настоящият му главен игумен, Вандомският херцог, бе пряк потомък на Анри IV и на най-знаменитата му любовница Габриел д’Естре.

Анжелик не познаваше специалното законодателство по отношение на това изолирано, макар и разположено в самото сърце на големия град селище, и когато премина по подвижния мост, изпита особено чувство на угнетеност. Но щом се озова от другата страна на сводестата врата, инстинктивно усети, че там цари удивително спокойствие.

Тампл отдавна бе загубил бойния си дух и традиции и вече представляваше само нещо като мирно убежище, предлагащо на щастливите си обитатели най-разнообразни възможности за уединен и в същото време светски живот. В квартала на аристократите Анжелик дори забеляза спрели карети пред разкошните домове на дьо Гиз, дьо Буфлер и дьо Боабудран.

В сянката на масивната Цезарова кула се гушеше иначе много уютната къща на йезуитите, където живееха или идваха да си отдъхнат от светската суета най-вече онези членове на ордена, които служеха като духовни настойници на знатните особи в кралския двор.

В преддверието на дома младата жена и адвокатът срещнаха свещеник с типично испански черти на лицето, който се стори познат на Анжелик. Не след дълго тя се сети, че това бе изповедникът на младата кралица Мари–Терез, когото тя бе довела от бреговете на Бидасоа, заедно с двамата си шута джуджета, старшата камериерка Молина и малката Филипа.

Дегре помоли въвелия ги в йезуитския дом семинарист да предаде на преподобния отец дьо Сансе, че един човек на закона желае да говори с него във връзка с делото на граф дьо Пейрак.

— Ако брат ви не знае за случилото се, това ще означава, че на йезуитите не им остава вече нищо друго, освен да закрият ордена си — заяви Дегре на Анжелик, докато чакаха в малката приемна. — Често съм си мислил, че ако по някакво стечение на обстоятелствата ми възложат да реорганизирам дейността в полицията, непременно ще се възползвам от прилаганите от тях методи.

Още недовършил мисълта си и в помещението с пъргава стъпка влезе отец дьо Сансе. Той от пръв поглед позна Анжелик.

— Скъпа сестро! — рече той.

И като се доближи до нея, я целуна сърдечно.

— О, Реймон! — прошепна тя, ободрена от радушния прием.

Без излишни приказки, отецът ги покани да седнат и веднага попита:

— Докъде сте стигнали в това мъчително дело?

Вместо Анжелик, която бе толкова развълнувана от срещата с брат си, измъчена от всичко преживяно през последните три дни и така безсилна от енергичното лечение на бръснаря Жорж, че не можеше изобщо да събере мислите си, думата взе Дегре.

С няколко думи той обобщи ясно и точно положението. Граф дьо Пейрак се намира в Бастилията, обвинен — негласно — в магьосничество. Утежняващ в случая бил фактът, че графът си бил навлякъл неприязънта на краля и недоверието или по-скоро подозренията на някои влиятелни особи.

— Зная, зная! — клатеше глава и сякаш потвърждаваше собствените си мисли йезуитът.

Той, разбира се, не каза кой го бе осведомил така добре за развоя на събитията, но след като огледа внимателно Дегре, го запита направо:

— Какъв път трябва да изберем според вас, господин адвокат, за да спасим нещастния ми зет?

— Мисля, че в дадения случай най-благоприятните доводи само биха му навредили. Граф дьо Пейрак е безспорно жертва на дворцова интрига, за която не подозира дори самият крал, но която се подклажда и ръководи от една много високопоставена особа. Няма да назовавам имена.

— Правилно! — отсече рязко отец дьо Сансе, а Анжелик сякаш видя как пред очите й се мярна лукавият профил на опасната катеричка, която всъщност бе емблемата на главния финансов надзорник Никола Фуке.

— Но би било глупаво да се опитваме да объркваме замислите на хора, които разполагат с пари и огромно влияние. Графиня дьо Пейрак едва не загина при трите им опита да я убият. Трябва да си извлечем поука от това горчиво изпитание. Налага се да се примирим с очевидното и да намерим средствата, които биха ни позволили да действаме открито. Граф дьо Пейрак е обвинен в магьосничество. Е, добре, нека тогава да бъде предаден на църковен съд. В този случай, отче, вашата помощ ще се окаже особено ценна, тъй като не желая да крия от вас, че съм почти неизвестен в адвокатските среди и намесата ми не би дала никакъв резултат. За да бъдат взети под внимание доводите ми като защитник на граф дьо Пейрак, би трябвало поне да бъде образуван съдебен процес срещу него и той да получи правото да си наеме адвокат. Смятам, че първоначално никой дори и не е помислял за подобно нещо. Но след като графиня дьо Пейрак потърси помощта на няколко високопоставени особи в двора, съвестта на краля заговори. Затова вече нямам никакви съмнения, че ще има съдебен процес. Сега зависи само от вас, отче, дали той ще получи единствената приемлива форма, която ще ни избави от злоупотребите и подлостите на господата от гражданския съд.

— Виждам, господин адвокат, че не храните илюзии по отношение на собствената ви корпорация.

— Нямам илюзии по отношение на никого, отче.

— И добре правите — одобри Реймон дьо Сансе.

Сетне той обеща да се срещне с някои лица, без да споменава имената им, и да държи адвоката и сестра си в течение на предприетите от него стъпки.

— Ти, струва ми се, си отседнала при Ортанс?

— Да — отвърна с въздишка Анжелик.

— Впрочем, хрумна ми една мисъл — прекъсна ги Дегре. — Не бихте ли могли, отче, да се възползвате от връзките си, за да издействате за госпожа графинята, ваша сестра и моя клиентка, някое скромно жилище в чертите на крепостта? Наясно сте, че животът й продължава да е в опасност, но в Тампл никой не би се решил да извърши престъпление. Всички знаят, че Вандомският херцог, главен приор на Франция, не допуска крадците и разбойниците да влизат в крепостта и че винаги се застъпва за тези, които го помолят за убежище. Покушение, извършено на територия, където властват законите му, би имало нежелателен за никого отглас. И накрая, графиня дьо Пейрак би могла да се настани под чуждо име, за да се загубят следите й. Ще добавя още, че тук тя ще може да си поотдъхне малко, а това е крайно необходимо за здравето й.

— Планът ви ми се струва извънредно разумен — съгласи се Реймон, позамисли се, излезе и скоро се върна с лист хартия, на който бе написал следния адрес: „Госпожа Кордо, вдовица, даваща под наем мебелирани стаи на Каро дьо Тампл“.

— Домът й е скромен и бих казал даже доста беден. Но ти ще разполагаш с просторна стая и ще можеш да се храниш при самата госпожа Кордо, която е натоварена да поддържа къщичката и да дава под наем три–четири стаи. Зная, че си привикнала към по-голям разкош, но мисля, че това жилище отговаря на изискванията за неизвестност, в която господин Дегре желае да се намираш.

— Добре, Реймон — отвърна смирено Анжелик. И даже намери сили да добави малко по-бодро: — Благодаря ти, че вярваш в невинността на мъжа ми и че ни помагаш да се борим с несправедливостта, на която той стана жертва.

Лицето на йезуита прие сурово изражение.

— Анжелик, не исках да те укорявам, защото измъченият ти вид и бедното ти облекло искрено ме натъжиха. Но не мисли, че мога да проявя и най-малкото снизхождение към скандалния начин на живот на твоя мъж, в който той те въвлече и който ти изкупваш с такава мъка днес. Съвсем естествено е обаче да се притека на помощ на човек от семейството ми.

Младата жена отвори уста, за да му възрази, но след миг размисъл се отказа. Почувства се напълно съкрушена.

И все пак не можа да се сдържи докрай. Докато изпращаше двамата си посетители, Реймон каза на Анжелик, че най-малката им сестра, Мари–Анес, получила благодарение на намесата му длъжност, към която всички девойки толкова се стремят — придворна дама на кралицата.

— Отлично! — възкликна младата жена. — Мари–Анес в Лувъра! Сигурна съм, че там тя ще се развие бързо и всестранно.

— Госпожа дьо Навай се занимава специално с възпитанието на придворните дами. Тя е мила жена, мъдра и предпазлива. Току-що разговарях с изповедника на кралицата, който ми каза, че Нейно Величество държи извънредно много на безупречното поведение на своите придворни дами.

— Ти наивник ли си?

— О, това е недостатък, който според нашите настоятели е непростим.

— Тогава не бъди лицемер — заключи Анжелик.

Реймон продължаваше приветливо да се усмихва.

— С радост на душата установявам, че си си останала все същата, мила сестрице. Пожелавам ти да намериш покой в жилището, което ти посочих. Върви, а аз ще се моля за теб.

— Тези йезуити са наистина знаменити хора — заяви Дегре, след като останаха насаме. — Защо и аз не станах йезуит?

И той се потопи в изучаването на този въпрос чак докато стигнаха до улица Сен–Ландри.

Ортанс посрещна сестра си и адвоката с неприкрита враждебност.

— Така! Така! — рече тя, преструвайки се, че се опитва да сдържа гнева си. — Забелязвам, че след всяко от твоите бягства се връщаш във все по-плачевен вид. И винаги придружавана от мъж, естествено.

— Ортанс, та това е адвокатът Дегре.

Но Ортанс му обърна демонстративно гръб, тъй като не можеше да го понася заради износените му дрехи и славата му на голям гуляйджия.

— Гастон! — провикна се тя. — Елате да видите снаха си. Надявам се, че видът й ще изцери мераците ви за цял живот!

Макар и доста недоволен от повикването на жена си, Фало дьо Сансе все пак се появи, но като видя Анжелик, направо зяпна от удивление.

— Бедното ми дете, в какво състояние сте само!…

Междувременно на вратата се позвъни и Барб въведе Гонтран.

Видът му разгневи до крайност Ортанс и тя започна да сипе хули след хули:

— Какво съм сторила на Бога, за да ме наказва с такъв брат и такава сестра? Кой ще повярва сега, че семейството ми действително произхожда от старинен знатен род? Сестра ми се връща, облечена като истинска дрипла! Брат ми изпадна дотам, че се превърна в прост занаятчия, когото благородниците и буржоата могат да назовават на малко име и да бият с бастуните си… Трябваше да затворят в Бастилията не само този ужасен хром магьосник, но да пъхнат и всички вас при него!…

Безразлична към крясъците на сестра си, Анжелик започна да вика малката си прислужница, за да й помогне да стегне багажа си.

Ортанс млъкна, за да си поеме дъх.

— Можеш да си викаш, колкото си щеш! Тя си тръгна.

— Как така тръгна?

— Много просто! Каквато стопанката, такава и прислужницата! Тя си тръгна вчера с някакъв дангалак с ужасен акцент, който дойде да я търси.

Смазана, понеже се чувстваше отговорна за девойката, която бе откъснала от родния край, Анжелик се обърна към Барб.

— Не биваше да я пускате никъде, Барб.

— Какво можех да сторя, госпожо? — приплака дебелата мома. — Сякаш дяволът се бе вселил в това девойче. Тя ми се закле върху кръста, че мъжът, който я търси, е неин брат.

— Ами! Брат по гасконски. Там казват „брат ми“ на всеки човек, който живее в същата провинция. Както и да е, всяко зло за добро. Поне няма да харча повече пари за издръжката й…

 

 

Още същата вечер Анжелик и малкият й син се нанесоха в скромното жилище на вдовицата Кордо на Каро дьо Тампл. Така наричаха пазарния площад, където се стичаха продавачи на птици, на риба, на прясно месо, чесън, мед и на мокриш, тъй като всеки, който заплатеше дребна сума на бирника, получаваше правото да се настани там и да продава стоката си на определена от самия него цена, без допълнителни такси, без какъвто и да е друг контрол.

Мястото беше оживено и всеизвестно. Вдовицата Кордо бе всъщност старица, по-скоро селянка, отколкото гражданка, която предеше вълна пред едва тлеещото огнище, и сама приличаше малко на магьосница.

Но стаята, в която се настани Анжелик, бе чиста, приятно ухаеща на прани чаршафи, леглото бе удобно, а по настлания с плочи под бе нахвърляна доста слама, за да не прониква от него още повече студ през и без това хладните първи дни на зимата.

Госпожа Кордо бе наредила да качат в стаята люлка за Флоримон, няколко наръча дърва и една тенджера с бульон.

Щом Дегре и Гонтран си отидоха, младата жена нахрани детето си и го сложи да спи. Флоримон роптаеше, искаше да се върне при Барб и братовчедчетата си. За да го поразсее, Анжелик му изтананика любимата му песничка: „Зелената мелница“. Раната на рамото почти не я болеше, а и грижите по малкия отвличаха до известна степен вниманието й. Макар че през последните години бе свикнала около нея да се въртят много слуги, детството й бе достатъчно сурово, за да се смущава от напускането и на последната си прислужница.

Впрочем, нима и монахините, които я бяха възпитавали, не я бяха приучили също към тежкия труд, повтаряйки й, че „трябва да е готова за всяко изпитание, пратено от Небето?“.

Ето защо, щом детето заспа и самата тя се мушна между грубите, но чисти чаршафи, когато чу как нощният пазач минава под прозорците и вика: „Десет часът е. Вратата е затворена. Добри хора от Тампл, спете спокойно…“, Анжелик изпита за миг чувство на облекчение и блаженство.

 

 

Вратата беше затворена. Докато големият град наоколо се събуждаше за ужасите на нощта с нейните шумни кръчми, дебнещи крадци, стаени зад ъглите убийци и обирачи, чиито шперцове отваряха всяка ключалка, малкото жители на Тампл заспиваха спокойно, защитени от високите му стени. Златарите, изработващи фалшиви бижута, несъстоятелните длъжници и нелегалните печатари затваряха очи, уверени, че ще дочакат утрото необезпокоявани от никого. Откъм палата на главния игумен, извисяващ се самотно сред обкръжаващите го градини, се носеха звуци на клавесин, а откъм параклиса и манастира — молитви на латински. В същото време няколко рицари на Малтийския орден в дългополи власеници с апликиран бял кръст се затваряха отново в килиите си.

Валеше дъжд. Анжелик заспа спокойно.

Младата жена се бе записала в регистрите като госпожа Мартен, широко разпространено и съвсем безобидно име. Никой не я бе питал за нищо. Следващите дни преживя с непознатото дотогава за нея, но приятно чувство на млада майка от простолюдието, която по нищо не се отличава от своите съседи и е заета само с отглеждането на детето си. Хранеше се при госпожа Кордо на една маса с вдовицата, петнадесетгодишния й син, който чиракуваше някъде в града, и стар разорен търговец, криещ се в Тампл от кредиторите си.

— Нещастието на моя живот е — казваше често той, — че баща ми и майка ми ме възпитаха зле. Да, госпожо, те ме научиха да бъда честен. А това е най-големият недостатък, когато си решил да се посветиш на търговията.

Всички галеха и хвалеха Флоримон и Анжелик бе много горда с него. Щом грейнеше малко слънце, тя бързаше да го изведе навън, за да го разходи из пазара, където застаналите пред сергиите си търговки се надпреварваха да го сравняват с младенеца Исус в яслата.

Един златар, чието дюкянче се намираше точно срещу къщата на госпожа Кордо, му подари кръстче с червени, наподобяващи рубини камъни.

Докато го слагаше на шията на малкия, Анжелик с горчивина си помисли: „Къде е сега шесткаратовият диамант, който синьор Флоримон едва не нагълта в деня на сватбата на краля в Сен–Жан–дьо–Люз?“.

Изработващите фалшиви украшения бижутери бяха част от всевъзможните занаятчии, установили се в Тампл, за да избегнат тираничните закони на своите гилдии, и тъй като имитациите бяха изрично забранени от Гилдията на златарите в Париж, единствено в крепостта човек можеше да си купи онези евтини дрънкулки, които доставяха толкова радост на девойките от простолюдието. Те идваха на тълпи от всички краища на столицата, свежи и красиви, макар и бедно облечени в тъмните си, най-често сиви дрехи, заради които ги наричаха „гризетки“ (сивушки).

При разходките си Анжелик избягваше да ходи в тази част на Тампл, където бяха разположени разкошните къщи на богатите и знатни особи, едни от които живееха в крепостта, защото им харесваше, а други — за икономии. Опасяваше се да не би да я разпознаят пристигащите тук дами и господа, чиито карети преминаваха шумно през тайната врата на укреплението, но най-вече — не искаше да буди в душата си съжаление по изгубеното. За предпочитане бе да скъса напълно с предишния си начин на живот, пък и всъщност не бе ли вече съпруга на беден, изоставен от всички затворник…