Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (48)

13

Навън, в още дълбоката, но вече наближаваща утрото нощ, валеше силен сняг и вятърът разнасяше огромните снежинки. Залитайки по дебелия бял килим, съдии и публика напускаха Съдебната палата. Фенерите се полюшваха на вратичките на каляските.

* * *

Анжелик си тръгна. Самотният й силует се отдалечи по мрачните улици на Париж. При настаналата голяма блъсканица на излизане от съда, тълпата я бе откъснала от монахинята.

Машинално тя пое към Тампл. Не мислеше за нищо, искаше само да се добере до стаичката си и да се наведе над люлката на Флоримон.

Колко дълго се скита така… Улиците бяха пусти. В това ужасно време дори разбойниците се изпокриваха в бърлогите си. Кръчмите не бяха много шумни, наближаваше краят на нощта и пияниците, които не бяха се прибирали вкъщи, хъркаха под масите или споделяха неволите си с някое полузаспало момиче. Снегът покриваше града с унила тишина.

Когато наближи здравите стени на Тампл, Анжелик си спомни, че вратите би трябвало да са затворени. Но се чуха приглушените удари на часовника на Нотр–Дам-дьо-Назарет и тя преброи пет. Още един час и входът към убежището й щеше да бъде открит. Затова прекоси подвижния мост и се сгуши под свода на портите. Разтопени снежинки се стичаха по лицето й. За щастие, удобната монашеска роба с многобройните фусти, голямата забрадка и наметалото с качулка я бяха защитили добре от студа. Но краката й бяха ледени.

Детето в утробата й се раздвижи. Тя постави ръце на корема си и го притисна с внезапно бликнал в душата й гняв. Защо това същество искаше да живее, след като Жофре щеше да умре?…

В този момент гъстата снежна завеса пропусна някакъв тъмен силует, който скочи към портите.

Щом се съвзе от силната уплаха, Анжелик разпозна кучето Сорбон. То сложи лапите си на раменете й и с грапавия си език започна да ближе лицето й.

Младата жена го погали, взирайки се в тъмнината, където многобройните снежинки продължаваха вихрения си танц. Сорбон, това беше Дегре. Той щеше да дойде, а заедно с него и надеждата. Беше толкова умен, не можеше да не измисли нещо. Щеше да й каже какво още трябва да се направи, за да се спаси Жофре.

Тя чу стъпките на младия мъж по дървения мост. Долови, че той се движи много предпазливо.

— Тук ли сте? — прошепна адвокатът.

— Да.

Дегре се приближи. Анжелик не го виждаше, но той й говореше толкова отблизо, че тя чувстваше пропития му с мирис на тютюн дъх, който мъчително й напомняше целувките на Жофре.

— Опитаха се да ме заловят на излизане от Съдебната палата. Сорбон прегриза гърлото на един от стражите и така успях да избягам. Кучето проследи дирята ви и ме доведе дотук. Сега трябва да изчезнете. Разбрахте ли? Забравете името си, прекратете всякакви постъпки, не правете повече нищо. Иначе една сутрин ще се озовете в Сена и синът ви ще остане кръгъл сирак. Колкото до мен, аз бях предвидил ужасната развръзка. До вратите Сен-Мартен ме чака кон. След няколко часа ще бъда далеч оттук.

Анжелик се вкопчи в мокрия плащ на адвоката. Зъбите й тракаха.

— Няма да заминете, нали?… Нима ще ме изоставите?

Той улови тънките китки на младата жена и внимателно разтвори измръзналите й пръсти.

— Заради вас заложих всичко и загубих всичко, освен собствената си кожа.

— Кажете ми… Кажете ми какво още мога да направя за моя мъж?

Дегре се поколеба, после забързано продължи:

— Идете да намерите палача и му дайте тридесет екю, за да го удуши… преди огъня. Така съпругът ви поне няма да страда. Ето, вземете тридесет екю.

Той мушна кесията в ръката й и без да каже нито дума повече, се отдалечи. Кучето се поколеба дали да последва господаря си. Приближи се до Анжелик и, вдигна към нея добрите си приятелски очи. Дегре подсвирна. Сорбон наостри уши, затича се и се изгуби в нощта.