Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (26)

1

— Какво е това! Съсипана съм от мъка и на всичкото отгоре трябва да понасям такива тъпаци около себе си. Ако не си давах сметка за общественото си положение, нищо не би ме спряло да скоча оттук, за да сложа край на подобно глупаво съществуване!

Тези горчиви думи, изречени сърцераздирателно и на висок глас, накараха Анжелик бързо да излезе на балкона на стаята си. На съседната тераса тя видя едра жена, все още по нощница, заровила лице в носната си кърпичка.

Една дама приближи до въпросната персона, но тя се разфуча като вятърна мелница.

— Глупачка! Глупачка! Оставете ме на мира! Благодарение на вас никога няма да съм готова. Всъщност, това е без значение. Аз съм в траур и не ми остава нищо друго, освен да се погреба в мъката си. Много важно, че приличам на плашило.

Тя разроши гъстите си коси и откри лицето си, обляно в сълзи. Беше на около тридесет години, с хубави, но леко състарени аристократични черти.

— Щом мадам дьо Валбон е болна, кой ще ми направи прическата? — продължи драматично тя. — Знам ви аз вас, ръцете ви са груби като лапите на мечката от панаира в Сен–Жермен.

— Госпожо… — намеси се Анжелик.

Двата балкона почти се допираха. Тясната уличка на Сен–Жан–дьо–Люз бе от край до край в малки хотели, претъпкани с придворни.

Всеки участваше в това, което ставаше у съседите. Зазоряваше се, небето бе белезникаво, с цвят на анасон, а градът вече жужеше като кошер.

— Госпожо — повтори настойчиво Анжелик, — мога ли с нещо да ви бъда полезна? Разбирам, че се тревожите за прическата си. Имам сръчен коафьор с необходимите маши и пудри. Той е на ваше разположение.

Дамата избърса дългия си, зачервен нос и дълбоко въздъхна.

— Много сте любезна, скъпа. Бога ми, приемам предложението. Тази сутрин моите хора не ги бива за нищо. Пристигането на испанците ги подлудява, сякаш се намират на бойното поле във Фландрия. А аз ви питам, кой е в крайна сметка кралят на Испания?

— Той е крал на Испания — със смях отвърна Анжелик.

— Пфу! Цялата му фамилия не може да се сравнява с нашата по благородство. Разбира се, пълни са със злато, но са само едни лапачи на ряпа, по-скучни и от гарвани.

— О, госпожо, не охлаждайте ентусиазма ми. Толкова съм щастлива да видя всички тези принцове. Чух, че днес Филип IV и дъщеря му, инфантата, ще пристигнат на испанския бряг.

— Възможно е. Във всеки случай, не ще мога да ги поздравя, защото както вървят нещата, тоалетът ми няма да бъде готов никога.

— Имайте търпение, госпожо, само да се облека, и ще ви доведа своя коафьор.

Анжелик се върна в стаята, където цареше неописуем безпорядък. Марго и прислужничките довършваха пищната рокля на господарката си. Куфарите зееха, кутиите с бижута също, а Флоримон лазеше с оголено дупе и възторжено се наслаждаваше на това великолепно безредие.

„Жофре трябва да ме посъветва какви накити да сложа към роклята от златно сукно“, помисли Анжелик, като свали домашната си роба и облече скромен тоалет с наметало.

Тя завари Франсоа Бине на партера на жилището, където цяла нощ бе правил прическите на тулузките дами, приятелки на Анжелик, а също и на прислужничките, които искаха да бъдат красиви. Той взе със себе си медното тасче, в случай че някои господа биха пожелали да ги избръсне, тоалетната кутия, претъпкана с гребени, маши, помади и изкуствени плитки, и придружен от момчето, което носеше мангала, последва Анжелик в съседната къща.

Този хотел бе още по-пълен и от дома, в който граф дьо Пейрак бе приет от една възрастна дама, негова далечна роднина.

Анжелик забеляза красивите ливреи на прислужниците и си помисли, че разплаканата дама вероятно е от висшето общество. За всеки случай тя направи дълбок поклон.

— Вие сте прекрасна — каза печално дамата, докато коафьорът подреждаше атрибутите си на една табуретка. — Без вас щях да съсипя лицето си от плач.

— Днес не е ден за сълзи — възрази Анжелик.

— Какво да правя, скъпа, тези празненства не са за мен.

Тя съкрушено сви устни.

— Не забелязахте ли черната ми рокля? Наскоро загубих баща си.

— О, съжалявам…

— Ние с него толкова се мразехме, толкова се карахме, не това удвоява мъката ми. Но да си в траур по време на празниците — боже мой, каква досада. Познавам лукавия характер на баща си и подозирам, че той…

Тя млъкна и скри лицето си в картонената фуния, която й подаде Бине, докато обилно пръскаше фризурата й с парфюмирана пудра. Анжелик кихна.

— Подозирам, че той го е направил нарочно — продължи мисълта си дамата, като се показа отново.

— Да го е направил нарочно? Кое, госпожо?

— Да умре, по дяволите! Но какво от това? Аз забравям всичко. Колкото и да приказват хората, винаги съм била великодушна. Моят баща умря като християнин… Това е голямата ми утеха. Вбесява ме само, че закараха тялото му в Сен–Дьони, съпроводено единствено от неколцина гвардейци и няколко свещеника, без почести и блясък… Намирате ли, че е почтено?

— Не, разбира се! — отговори Анжелик, която вече се опасяваше да не обърка нещо. Този благородник, погребан в Сен–Дьони, явно принадлежеше към кралското семейство. Освен ако не бе разбрала добре.

— Ако бях там, всичко щеше да е съвсем различно, повярвайте ми! — каза дамата и високомерно вдигна брадичката си. — Обичам блясъка и държа на общественото си положение.

Тя млъкна, за да се огледа в огледалото, което Франсоа Бине постави на коленете й.

— Каква прелест! — извика тя. — Ето, това е прическа, която стои добре и ме прави привлекателна. Скъпа, вашият коафьор е истински художник. А аз си знам колко трудно се прави косата ми.

— Ваша светлост има тънък косъм, но косата ви е мека и гъста — отбеляза сериозно коафьорът. — Точно от такава коса стават най-хубавите прически.

— Наистина! Ласкаете ме! Заслужавате сто екю. Госпожи… Госпожи! Този човек трябва да се заеме с прическите на малките.

„Малките“, това бяха две съвсем млади момичета, които бяха въведени насила от съседната стая, където бъбреха придворни дами и камериерки.

— Това навярно са дъщерите ви, госпожо? — запита Анжелик.

— Не, това са по-малките ми сестри. Непоносими са. Вижте малката. Единственото хубаво у нея е тенът на лицето, но в момента е изпохапана от онези мухи, наречени „братовчеди“, и ето я сега цялата подпухнала. На всичкото отгоре плаче.

— Сигурно тъгува за баща си?

— Нищо подобно. Прекалено дълго й говориха, че ще се омъжи за краля, дори я нарекоха „малката принцеса“. Сега е отчаяна, тъй като той се жени за друга.

Докато коафьорът се занимаваше с момичетата, на тясното стълбище настъпи оживление и един млад господин застана на прага. Той беше нисък, с кукленско лице, което се показваше над богато надиплено жабо. Множество дантелени волани украсяваха ръкавите и коленете му. Въпреки ранния час, видът му беше изряден.

— Братовчедке — заговори той превзето, — разбрах, че тук има един коафьор, който прави чудеса.

— Филип, вашият нюх не ви лъже никога, но кажете ми поне как ме намирате.

Младежът присви червените си, чувствени устни и с присвити очи огледа новата прическа.

— Трябва да призная, че направеното от този майстор, надминава очакванията — каза той с кокетна усмивка.

После се върна в преддверието и се наведе над парапета.

— Дьо Гиш, скъпи. Идвайте, тук е.

След малко на вратата се появи хубав, добре сложен младеж с кестеняви коси. Анжелик позна граф дьо Гиш, големият син на херцог дьо Грамон, губернатор на Беарн. Филип хвана ръката му и нежно склони глава към него.

— Колко съм щастлив! Ние ще бъдем най-добре сресани в целия двор. Пегилен и маркиз д’Юмиер ще пожълтеят от завист. Видях ги как се суетят да търсят бръснаря, когото Вард им отне благодарение на пълната си кесия. Тези славни капитани, тези кавалери на гарваните ще се появят пред краля с тридневни бради.

Той се засмя пискливо, прокара ръка по прясно обръснатото си лице и грациозно погали бузата на граф дьо Гиш, после се притисна към него и го загледа влюбено. Граф дьо Гиш се усмихваше самодоволно и приемаше ласките без всякакво притеснение.

Анжелик никога не бе виждала двама мъже в подобна ситуация и се почувства неудобно. Това изглежда не се хареса и на домакинята, защото тя внезапно извика:

— Филип, не желая да давате израз на чувствата си у нас. Майка ви пак ще ме обвини, че насърчавам перверзните ви инстинкти. След празника в Лион, когато ние с вас и госпожица дьо Вилероа се преоблякохме като селянки, тя непрекъснато ме упреква по този повод. И не ми казвайте, че малкият Пегилен има проблеми. Веднага ще изпратя да го доведат. Я да видя дали не е някъде наоколо. Това е най-забележителният младеж, когото познавам, обожавам го.

Тя бързо стана и се втурна към балкона, където внезапно спря и притисна ръка към сърцето си.

— Боже мой, ето го!

— Пегилен? — попита младият господин.

— Не, благородникът от Тулуза, от когото толкова се страхувам.

Анжелик на свой ред отиде на балкона и видя съпруга си, граф дьо Пейрак, който вървеше по улицата, следван от Куаси–Ба.

— Но това е Хромият благородник от Лангдок — извика младият господин, който се бе присъединил към тях. — Братовчедке, защо се страхувате? Очите му са толкова добри, ръката му е нежна, а умът — блестящ.

— Говорите като жена — каза дамата с отвращение. — Изглежда всички жени са луди по него.

— С изключение на вас.

— Аз не се поддавам на сантименталности. Виждам нещата, каквито са. Мисля, че има нещо ужасяващо в този мрачен, куцащ човек и неговия мавър, черен като ада.

Граф дьо Гиш хвърляше уплашени погледи към Анжелик и на два пъти понечи да каже нещо. Тя му направи знак да мълчи. Разговорът я забавляваше.

— Очевидно, вие не гледате на мъжете с очите на жена — поде младият Филип. — Достатъчно е да си спомните, че този благородник отказа да коленичи пред господин д’Орлеан и вече настръхвате.

— Наистина, тогава той прояви изключително нахалство…

В този момент Жофре погледна към балкона. Той се спря, свали шапката си с пера и няколко пъти дълбоко се поклони.

— Вижте колко са несправедливи хората — каза младият господин. — Говорят, че този човек е самото високомерие, но… Видяхте ли с каква грация поздрави? Какво ще кажете, скъпи?

— Обноските на граф дьо Пейрак дьо Моран са били винаги на ниво — побърза да се намеси дьо Гиш, който се чудеше как да поправи нещата. — Спомняте ли си великолепния прием в Тулуза?

— Дори кралят се почувства засегнат. Това обаче не му попречи да се поинтересува дали жената на този господин е толкова хубава, колкото говорят. Изглежда невероятно, че някой може да го обича.

Анжелик се оттегли мълчешком и като дръпна настрана Франсоа Бине, му пошушна:

— Господарят ти се връща и ще те потърси. Ако позволиш на тези хора да те купят, ще заповядам да те съсипят от бой.

— Бъдете спокойна, госпожо, свършвам с младата дама и изчезвам.

Тя слезе и се прибра вкъщи. Мислеше си колко обича Бине, не само заради изтънчения му вкус и сръчността му, но и заради мъдрата му хитрост и философия на подчинен. Той казваше, че нарича „височество“ всички благородници, за да не обиди никого.

В стаята, където безредието бе още по-голямо, Анжелик откри съпруга си, който вече очакваше бръснаря със салфетка около врата си.

— Скъпа — провикна се той, — явно не си губите времето. Когато излязох да видя как вървят нещата и как ще протекат церемониите, вие сладко спяхте. Един час по-късно седите на балкона между херцогиня дьо Монпансие и брата на краля.

— Херцогиня дьо Монпансие! Голямата Дама! — възкликна Анжелик. — Боже мой, трябваше да се досетя, когато тя спомена баща си и Сен–Дьони.

Докато се събличаше, Анжелик разказа как случайно се е запознала с прочутата привърженичка на Фрондата, старата мома на кралството, която след смъртта на баща си Гастон д’Орлеан бе станала най-богатата наследница във Франция.

— Всъщност малките са й наполовина сестри — госпожица дьо Валоа и госпожица д’Алансон, които на сватбата ще носят шлейфа на кралицата. Бине им направи прическите.

Бръснарят се появи задъхан и започна да сапунисва брадата на господаря си. Анжелик беше разсъблечена, но в момента това беше без значение. Трябваше да се приготвят бързо, защото същата сутрин кралят очакваше всички благородници от двора да го поздравят. По-късно приготовленията за срещата му с испанците щяха да го погълнат и той нямаше да има време за французите.

Маргьорит, с уста, пълна с карфици, подаде на Анжелик пола от тежко, златно сукно, после още една от златни дантели, лека като паяжина и украсена със скъпоценни камъни.

— Значи този женствен младеж е брат на краля? — попита Анжелик. — Той се държеше много странно с граф дьо Гиш. Сякаш е влюбен в него. Жофре, мислите ли, че те…

— Това се нарича италианска любов — каза графът със смях. — Нашите съседи от другата страна на Алпите са толкова изтънчени, че вече не се задоволяват с нормалните удоволствия, които ни предлага природата. Ние дължим на тях възраждането на литературата и изкуствата, плюс един мошеник министър, чиято ловкост не е била безполезна за Франция, но също и проникването на тези странни нрави. Жалко, че единственият брат на краля се възползва от това.

Анжелик се намръщи.

— Принцът спомена, че имате нежна ръка. Интересно, как го е забелязал?

— Малкият господин обича да го докосват мъжки ръце. Може да ме е помолил да му помогна да си постави жабото или ръкавелите. Той не пропуска подобни случаи.

— Думите му почти събудиха ревността ми.

— Мила моя, ако обръщате внимание на подобни неща, ще затънете в интригите на двора, който е една огромна паяжина. Ще се погубите, ако не гледате отвисоко.

Франсоа Бине, бъбрив като всички свои събратя по занаят, взе думата:

— Чух, че кардинал Мазарини е поощрявал наклонностите на младия господин, за да му попречи да засенчи брат си. Заповядвал да го обличат като момиченце — и него, и приятелчетата му. Винаги има опасност братът на краля да започне да съзаклятничи, както направи покойният господин Гастон д’Орлеан, който беше непоносим.

— Много строго съдиш господарите си — каза Жофре дьо Пейрак.

— Това е единственото ми богатство — езикът ми и правото да го използвам.

— Лъжец, аз те направих по-богат от коафьора на краля.

— Вярно е, господин графе, но не се хваля с това. Непредпазливо е, могат да ми завидят.

Жофре дьо Пейрак потопи лицето си в легенче с розова вода, за да се разхлади след бръсненето. Кожата му, набраздена от белези, трудно понасяше манипулацията, и той винаги имаше нужда от търпеливата, лека ръка на Бине. Графът съблече халата си и започна да се приготвя с помощта на лакея Алфонсо.

Анжелик, облечена с корсаж от златно сукно, стоеше неподвижна, докато Маргьорит наместваше нагръдника — истинско произведение на изкуството, златен филигран, примесен с коприна. Златна дантела обгръщаше като искряща пяна голите й рамене и придаваше на плътта й блестящата бледност на прозрачен порцелан. Тя се погледна в огледалото. С розовия, мек пламък на бузите, с подчертаните си мигли и вежди, с вълнообразните си коси, блестящи като златото на роклята, с изненадващата дълбочина на зелените си очи, тя приличаше на странен идол, направен само от скъпоценни материи: злато, мрамор, изумруди.

Марго извика и се втурна към Флоримон, който се готвеше да сложи в устата си един диамант от шест карата.

— Жофре, кажете ми какви бижута да сложа. Перлите ми се струват прекалено скромни, а диамантите — много тежки.

— Изумруди — каза той. — Ще отиват на очите ви. Златото е безжизнено, със студен блясък. Очите ви го одухотворяват, дават му живот. Сложете си две висящи обици и ланец от злато и изумруди. Добавете няколко диаманта към пръстените си.

Анжелик се наведе над кутията с бижутата и започна да избира. Изобилието от накити я очароваше.

Когато вдигна глава, граф дьо Пейрак закачваше сабята си на колана, обсипан с диаманти.

Тя го изгледа продължително и по тялото й премина странна тръпка.

— Мисля, че Голямата Дама не греши като казва, че видът ви е ужасяващ.

— Излишно е да се опитвам да прикривам очевидното. Ако се облека като прилично малко момче, ще бъда смешен и жалък. Облеклото трябва да бъде в тон с лицето ми.

Анжелик погледна това лице. То й принадлежеше. Тя го бе галила, познаваше всеки белег по него. Усмихна се и промълви:

— Любов моя!

Облеклото на графа бе в черно и сребърно. Наметалото му от черно моаре беше покрито със сребриста плетеница, изпъстрена с диаманти. Отдолу бе сложил къса дреха от сребърен брокат, поръбена с красива дантела. Три волана от същата черна дантела украсяваха колената на тъмните панталони. Обувките му имаха диамантени закопчалки. Към връзката му, която не бе във форма на жабо, а представляваше красива панделка, също бяха пришити диаманти. С множество диаманти и един голям рубин бяха украсени и ръцете му.

Графът сложи шапката си с бели пера и попита Куаси–Ба дали е взел подаръците за краля по случай годежа.

Навън, пред вратата, негърът бе посрещнат от всеобщо възхищение. Бе облечен с къса дреха от червено кадифе, широки шалвари и тюрбан от бял сатен. Всички сочеха извитата му сабя. Върху възглавничката в ръцете му лежеше кутия от красив червен марокен, обкована със злато.

* * *

Два паланкина очакваха графа и съпругата му. До хотела, където бяха отседнали кралят, майка му и кардиналът, стигнаха бързо. Както всички хотели на Сен–Жан–дьо–Люз, това бе тясна къща испански тип, претрупана с перила и извити парапети от позлатено дърво. Благородниците бяха изпълнили площада, вятърът разклащаше перата на шапките и довяваше соления дъх на океана.

Когато прекрачи прага, Анжелик усети, че сърцето й заби по-силно.

„Ще видя краля, кралицата майка и кардинала“ — помисли си тя.

Колко близък й беше този млад крал, за когото й бе разказвала дойката; този млад крал, обсаден от злата тълпа на Париж, гонен из опропастената от Фрондата Франция, скитащ от град на град, от замък в замък, изоставен от обединилите се принцове, предаден, отхвърлен и най-накрая победител. Сега той триумфираше. В дъното на залата Анжелик забеляза и кралицата майка, с черен воал, едновременно приветлива и студена, с малки, изящни ръце, почиващи върху тъмната й рокля. Тя също се наслаждаваше на триумфа.

Анжелик и съпругът й се приближиха по лъснатия паркет. Две негърчета придържаха нейната мантия, изработена от златно сукно, с релефни орнаменти, контрастираща с блестящото ламе на полата и корсажа. Големият Куаси–Ба ги следваше. Залата бе претъпкана, беше много топло.

Първият придворен от свитата на краля обяви:

— Граф дьо Пейрак дьо Моран д’Иристрю.

Анжелик направи дълбок поклон. Сърцето й биеше до пръсване. Пред нея бяха кралицата майка в черно и кардиналът в червено.

Мина й през ума:

„Жофре трябваше да се поклони по-ниско. Преди малко така добре поздрави Голямата Дама. Сега, когато е пред най-големия, той само прикляка. Бине е прав… Бине е прав…“.

Глупаво бе да мисли в този момент за Бине и да си повтаря, че той е прав. Защо го правеше наистина?

Чу се глас:

— Щастливи сме да ви видим отново, графе, и да приветстваме… да изкажем възхищението си от дамата, за която сме чували такива хубави неща. Но обратно на обичайното, ние констатираме, че този път действителността далеч надминава казаното.

Анжелик вдигна глава. Погледът й срещна две кафяви, блестящи очи, които я гледаха внимателно. Това бяха очите на краля.

Пищно облечен, кралят бе среден на ръст, но стоеше така изправен, че изглеждаше по-висок от всички останали. Лицето му бе сипаничаво, тъй като в детството си бе прекарал дребна шарка. Имаше доста дълъг нос, големи, чувствени устни и едва наболи тъмни мустачки. Буклите на естествената му гъста коса с цвят на кестен падаха свободно. Луи бе добре сложен, със съразмерна фигура. Под дантелите и панделките се очертаваше гъвкавото му, силно тяло, закалено от лова и академичните упражнения.

„Дойката би казала: хубав мъжкар, трябва да го оженят“ — помисли си Анжелик.

И бързо се укори за вулгарните си мисли в такъв тържествен момент.

Кралицата майка поиска да види съдържанието на кутийката, която Куаси–Ба държеше коленичил, с лице, опряно в земята, подобен на крал Маж.

Всеобщо възхищение посрещна изящния несесер с кутийки и гребени, ножици, кукички, печати — всичко от масивно злато и скъпоценни камъни, донесени от островите. Но миниатюрният параклис очарова набожните дами от свитата на кралицата — майка. Самата тя се усмихна и се прекръсти. Разпятието, двете фигурки на испански светци, кандилото и малката кандилница бяха от злато и позлатено сребро. Жофре дьо Пейрак бе поръчал на един италиански художник триптих от позлатено дърво, изобразяващ сцени от страданията на Исус. Миниатюрите бяха изящни, със свежи цветове. Анна Австрийска каза, че инфантата е известна със своята набожност и ще бъде очарована от подобен подарък.

Тя се обърна към кардинала, за да му покаже разпятието. Но той продължаваше да разглежда несесера, пръстите му докосваха и побутваха малките инструменти, които проблясваха като огледалца.

— Човек би казал, че златото блика от ръцете ви като ручей от скала, господин дьо Пейрак.

— Добре го казахте, Ваше Високопреосвещенство — отговори кротко графът. — Като ручей от скала… Но от скала, в която са напъхани огромно количество фитили и барут, която е прокопана до неподозирана дълбочина, която е натрошена, съборена, заравнена. От такава скала, с много труд, пот и мъка, златото наистина може да бликне, и то в голямо количество.

— Ето една хубава притча за труда, който дава своите плодове. Не сме свикнали хората от вашето обществено положение да говорят по подобен начин, но признаваме, че това не ни е неприятно.

Мазарини продължаваше да се усмихва, после доближи до лицето си малко огледалце от несесера и се огледа. Въпреки мазилата и пудрата, с които се опитваше да скрие жълтеникавия си тен, капчици пот издаваха слабостта му, блестяха по слепоочията, навлажняваха косите под червената кардиналска шапка.

От дълги месеци болестта го изтощаваше — той не бе излъгал, когато под предлог, че е болен, не се яви пръв пред испанския министър дон Луис де Харо. Анжелик улови погледа на кралицата майка към кардинала. Това бе поглед на уплашена жена, която се тревожи. Тя сякаш изгаряше от нетърпение да му каже: „Не говорете, изморявате се. Време е да изпиете отварата си от лайка“.

Тази кралица, тъй дълго презирана от целомъдрения си съпруг, беше ли обичала тя своя италианец? Всички го твърдяха, но никой не бе сигурен.

Скритите ходове на Лувъра ревниво пазеха тази тайна. Може би само един човек бе посветен и това бе кралят, горещо защитаваният син. В писмата, които кардиналът и кралицата си разменяха, не го ли наричаха „довереник“? Довереник на кого и защо?

— Бих искал да поговорим някой път за вашите работи — каза кардиналът.

Младият крал допълни с известно оживление:

— Аз също бих желал. Това, което чух, събуди любопитството ми.

— Винаги съм на разположение на Негово Величество и на Негово Високопреосвещенство.

Аудиенцията завърши.

Анжелик и съпругът й отидоха да поздравят магистър дьо Фонтеняк, когото забелязаха в обкръжението на кардинала.

После обиколиха останалите си високопоставени познати. Анжелик усещаше вече болка в кръста от поклоните, но бе в такова състояние на прекрасна възбуда, че не чувстваше никаква умора. Комплиментите, които й отправяха, бяха гаранция за несъмнения й успех. Очевидно тяхната двойка привличаше вниманието.

Докато съпругът й разговаряше с маршал дьо Грамон, един нисък млад мъж с приятно лице застана пред Анжелик.

— Познахте ли ме, богиньо, слязла от колесницата на слънцето?

— Разбира се! — радостно възкликна тя. — Вие сте Пегилен!

После се извини:

— Извинете, господин дьо Лозюн, че се обърнах така към вас, но навсякъде говорят само за Пегилен. Пегилен така, Пегилен инак. Вие сте толкова симпатичен на всички, че и аз не можах да устоя.

— Прекрасна сте, госпожо, изпълвате с радост не само очите, но и сърцето ми. Знаете ли, че сте най-необикновената жена тук. Познавам дами, които си чупят ветрилата и си късат кърпичките от яд. До такава степен вашият тоалет ги е подразнил. Как ще се облечете в деня на сватбата, щом като започвате така?

— О, тогава ще остана незабелязана. Но днес се явих пред краля и още съм развълнувана.

— Любезен ли беше?

— Как може кралят да не е любезен! — отговори през смях Анжелик.

— Виждам, че сте наясно какво може и какво не може да се говори в двора. Аз самият не знам какво правя все още там. Впрочем, получих званието капитан от гвардията, наречена „Благородници на човката на гарвана“.

— Униформата ви е прекрасна.

— Не ми стои съвсем лошо… Да, кралят е наистина добър приятел, но внимавайте! Не го драскайте, когато си играете с него.

Той се наклони към ухото й.

— Знаете ли, за малко да ме затворят в Бастилията.

— Какво сте направили?

— Не си спомням вече. Мисля, че попритиснах малко повече Мари Манчини, в която кралят бе лудо влюбен. Кралското писмо беше готово, но ме предупредиха навреме. Хвърлих се облян в сълзи в краката на краля и така го разсмях, че той ми прости, и вместо да ме изпрати в Бастилията, ме направи капитан. Както виждате, той е добър приятел, стига да не е неприятел.

— Защо ми казвате това? — попита Анжелик.

Пегилен дьо Лозюн я изгледа с широко отворените си светли очи и отвърна:

— Няма нищо, скъпа, така си приказвам.

Той я хвана за ръка и я поведе.

— Елате, трябва да ви представя на свои приятели, които изгарят от нетърпение да се запознаят с вас.

Това бяха младежи от свитата на краля. Анжелик бе очарована. Тя се почувства равнопоставена с първите хора в двора. Сен–Тиери, Бриен, Квоа, Ондедей, маркиз д’Юмиер, когото Лозюн й представи като признат свой враг, Лувини, вторият син на херцог дьо Грамон — всички изглеждаха много весели и галантни и бяха облечени великолепно. Видя също и дьо Гиш. Край него отново бе братът на краля, който я изгледа враждебно.

— Ние се познаваме — заяви той.

И веднага й обърна гръб.

— Не се засягайте, скъпа! — прошепна Пегилен. — За Малкия господин всички жени са противници, а и дьо Гиш сбърка, като ви погледна приятелски.

— Вие много добре знаете, че той не желае повече да го наричат „Малкия господин“ — предупреди маркиз д’Юмиер. — След смъртта на чичо му Гастон д’Орлеан, трябва да се казва просто „Господинът“.

Тълпата се раздвижи, настана блъсканица, няколко души бързо протегнаха ръце да задържат Анжелик.

— Господа, внимавайте! — провикна се Лозюн и назидателно вдигна пръст. — Спомнете си прочутата сабя от Лангдок!

Блъсканицата стана още по-голяма. Анжелик се смееше смутено, притисната от украсени с панделки скъпи мъжки дрехи, ухаещи на ирис и амбър.

Офицери от кралската кухня пробиваха път на процесия от лакеи, които носеха подноси и сребърни блюда. Чу се, че Техни Височества и кардиналът са се оттеглили преди малко, за да хапнат и поотдъхнат.

Лозюн и приятелите му се отдалечиха, повикани по служба.

Анжелик потърси с очи свои познати от Тулуза. Беше се страхувала да не се окаже лице в лице с необузданата Карменчита, но бе научила, че господин дьо Меркур, нещастен както обикновено, след като изпил горчивата чаша до дъно, изведнъж в изблик на гордост се бе решил да изпрати жена си в манастир. За което плащаше с жестока немилост.

Анжелик започна да си пробива път между групите. Беше много задушно. Във въздуха се усещаше миризма на печено и на парфюм. Заболя я главата.

Беше много гладна. Каза си, че времето доста е напреднало и че ако не намери скоро съпруга си, ще се върне сама в хотела и ще поръча да й донесат шунка и вино.

Хората от провинцията навярно вече се бяха събрали някъде, за да обядват. Около себе си виждаше само непознати лица. Чуваше гласове, говорещи без диалект, което й се струваше необичайно. Може би през годините, прекарани в Лангдок, тя също бе започнала да говори по онзи напевен и бърз начин. Това я накара да се почувства малко засрамена.

Най-после се добра до един ъгъл под стълбата и седна да си поеме дъх. Наистина бе трудно да се излезе от тази къща испански тип, с всички нейни тайни коридори и фалшиви врати.

На няколко крачки от Анжелик, в стената, покрита с тапицерия, се виждаше открехната врата. Едно куче, което дойде с пилешка кост между зъбите, разшири отвора.

Анжелик надникна и видя кралското семейство, събрано около масата заедно с кардинала, архиепископите на Байона и на Тулуза, маршал дьо Грамон и господин дьо Лион. Офицерите, които сервираха, влизаха и излизаха през друга врата.

Кралят няколко пъти отметна назад косата си и си повя със салфетката.

— Жегата в тази страна проваля най-хубавите празници.

— На Острова на фазаните времето е по-хубаво. От морето духа вятър — каза господин дьо Лион.

— Това не ме засяга много, защото според испанския етикет не бива да виждам годеницата си преди сватбата.

— Вие ще отидете на Острова на фазаните, за да се срещнете с чичо си, кралят на Испания, който ще стане ваш тъст — каза кралицата. — Тогава ще се сключи мирът.

Тя се обърна към госпожа дьо Мотевил, нейната придворна:

— Много се вълнувам. Толкова обичах брат си и толкова често му пишех. Но като си помисля, че бях на дванадесет години, когато го напуснах на същия този бряг, и оттогава не съм го виждала!

Чуха се разнежени възклицания. Изглежда никой не си спомняше, че споменатият брат, Филип IV, бе някога най-големият враг на Франция и кореспонденцията му с Анна Австрийска бе причина кардинал дьо Ришельо да я заподозре в заговор и предателство. Сега тези събития бяха далече. Новият съюз пораждаше надежди, както и преди петдесет години, когато на същата река Бидасоа размениха две малки принцеси с големи бузки и с широки, колосани яки: Анна Австрийска, която се омъжваше за младия Луи XIII, и французойката Елизабет, бъдеща съпруга на малкия тогава Филип IV. Инфантата Мари–Терез, която очакваха днес, бе дъщеря на Елизабет.

Анжелик наблюдаваше със страстно любопитство тези величия, които сега бяха „по пантофи“. Кралят си похапваше добре, но с достойнство. Пиеше малко и на няколко пъти поиска да му сложат вода във виното.

— Бога ми! — провикна се той внезапно. — Най-странното нещо, което видях тази сутрин, бе необикновената двойка в черно и златно от Тулуза. Каква жена! Божествена! Бяха ми казали, но не вярвах. Изглежда тя действително е влюбена в него. Наистина този куц човек ме озадачава.

— Той озадачава всекиго, който се приближи до него — каза презрително архиепископът на Тулуза. — Аз го познавам от години, но не мога да го разбера. Тук има пръст сатаната.

„Пак започна с глупостите си“ — помисли си Анжелик.

Тя бе поласкана от това, което каза кралят, но думите на архиепископа я разтревожиха. Прелатът не се предаваше.

Един благородник от свитата на монарха каза с лека усмивка:

— Да се влюби в съпруга си! Каква смехория! Добре би било младата персона да дойде в двора. Ще я лишим бързо от този предразсъдък.

— Господине, изглежда вие смятате, че дворът е място, в което прелюбодеянието е единствен закон — възнегодува строго Анна Австрийска. — Любовта между съпрузите е нещо естествено и много хубаво. Не виждам нищо смешно.

— Но пък се случва толкова рядко! — въздъхна госпожа дьо Мотевил.

— Защото хората рядко се женят по любов — допълни кралят.

Настъпи неловко мълчание. Кралицата — майка и кардиналът се спогледаха с покруса. Магистър дьо Фонтеняк вдигна ръка, сякаш миросваше.

— Неведоми са пътищата на провидението, а също и на бога Ерос. След като това, за което говорим, явно ви вълнува, мога да ви кажа, че този господин и жена му не бяха се виждали никога преди сватбата, която аз благослових в Тулуза. Сега, след дълги години брачен съюз, увенчан с раждането на едно дете, любовта им е повече от очевидна.

Анна Австрийска го погледна признателно и архиепископът се изпъчи.

„Дали е искрен?“ — запита се Анжелик.

Чу се леко съскащият глас на кардинала:

— Тази сутрин имах чувството, че присъствам на представление. Този мъж е грозен, обезобразен, недъгав, но когато се появи до блестящата си съпруга, придружен от големия мавър в бял сатен, аз си помислих: „Колко са красиви!“.

— Това ни разведрява след поредицата досадни физиономии — каза кралят. — Вярно ли е, че гласът му е великолепен?

— Така твърдят всички.

Благородникът, който се бе обадил преди малко, каза с ирония:

— Ето една изключително вълнуваща история, почти приказка. Само на юг могат да се чуят подобни неща.

— Не мога да понасям подигравките ви, господине! — изпротестира още веднъж кралицата майка. — Не ми харесва цинизмът ви.

Господинът наведе глава и тъй като разговорът продължи, той се загледа в кучето, което глозгаше един кокал зад отвора на вратата.

Когато го видя, че се приближава към нея, Анжелик скочи. Бързо направи няколко крачки, но тежкото й наметало се закачи на дръжката на една конзола. Докато се опитваше да се откачи, младият мъж избута с крак кучето, излезе и затвори малката врата, скрита в тапицерията. Беше успял да разсърди кралицата и счете за благоразумно да се оттегли.

Той пристъпи нехайно, мина покрай Анжелик, после се обърна:

— О, но това е дамата в златно!

Тя го изгледа високомерно и понечи да го отмине, но той й препречи пътя.

— Не бързайте толкова! Оставете ме да ви се полюбувам. Значи вие сте тази, която е влюбена в собствения си съпруг. И то какъв съпруг! Истински Адонис!

Анжелик го изгледа презрително. Бе по-висок от нея и много добре сложен. Лицето му не бе лишено от красота, но тънките устни му придаваха злобно изражение, а бадемовите му очи бяха жълти, с кафеникави точки. Този неопределен цвят го загрозяваше. Беше облечен изискано, с вкус. Русата му, почти бяла перука контрастираше предизвикателно с младежките му черти.

Анжелик не можеше да отрече, че той изглежда много добре, но каза студено:

— Не бихте могли да се сравнявате с него. В моя край наричат „надупчени ябълки“ очи като вашите. Разбирате ли ме? А що се отнася до прическата, косите на мъжа ми са естествени.

Явно засегнат, благородникът се намръщи.

— Не е вярно! — почти извика той. — Мъжът ви носи перука!

— Ако не ви е страх, можете да го дръпнете за косите.

Бе засегнала слабото му място. Очевидно той бе започнал да оплешивява и носеше перука. Господинът бързо възвърна самообладанието си. Очите му се присвиха и се превърнаха в две блестящи цепки.

— Опитвате се да хапете, а? Но това е прекалено за една дребна провинциалистка като вас.

Той се огледа, после я сграбчи за китките и я тласна в ъгъла под стълбата.

— Пуснете ме!

— Ей сега, красавице, но най-напред ще си уредим сметките.

Преди тя да разбере какво става, той дръпна главата й назад и жестоко впи устни в нейните. Анжелик се опита да извика. Ръката й бързо намери бузата на нападателя. Годините, през които се бе придържала строго към изисканите обноски, не бяха унищожили здравото, първично начало у нея. Ако някой предизвикаше гнева й, тя се нахвърляше с всички сили върху него, както някога, когато се бранеше от малките си селски приятелчета. Шамарът изплющя и господинът изглежда видя звезди посред бял ден, защото бързо отскочи с ръка върху бузата си.

— И ако това не е ръка на перачка!

— Пуснете ме да мина — повтори Анжелик — или така ще ви наредя, че няма да можете да се появите при краля!

Той усети, че тя ще изпълни заканата си, и отстъпи.

— Искам да бъдете моя цяла една нощ! — прошепна през зъби. — Обещавам ви, че на сутринта ще бъдете смазана, истинска пачавра.

Анжелик се засмя:

— Мислете си как ще се реванширате и дръжте здраво бузата си.

Тя се отдалечи и бързо стигна до изхода. Тълпата бе оредяла, защото много хора бяха отишли да обядват.

Обидена и унизена, Анжелик попиваше с кърпичка наранените си устни.

„Дано не си личи! Какво ще кажа на Жофре, ако ме попита? Ще поиска да убие този мръсник. Не бива да го допускам. А може и да не му направи впечатление. Той не храни никакви илюзии относно нравите на тези хубавци от Север. Започвам да разбирам какво иска да каже, когато говори за облагородяване на двора… Но това е задача, с която не бих искала да се заеме“.

Тя се опитваше да различи сред тълпата на площада своя паланкин и лакеите.

Някой я хвана под ръка.

— Миличка, търсих ви! — каза Голямата Дама, чиято висока фигура се появи отстрани. — Измъчвам се при мисълта за всички глупости, които ви наговорих, без да зная коя сте. Уви! Когато не се чувстваш добре на някой празник, нервите ти се опъват и не се чуваш какво говориш.

— Не се притеснявайте, Ваше Височество, не сте казали нищо невярно, дори ме поласкахте. Помня само тези последни ваши думи.

— Вие сте самата прелест. Радвам се, че сме съседи. Ще ми услужвате пак с вашия коафьор, нали? Имате ли време? Да отидем на сянка да хапнем малко грозде. Съгласна ли сте? Тези испанци непрекъснато прииждат.

— На вашите заповеди, Ваше Височество — отговори Анжелик, като се поклони.

 

 

На другата сутрин благородниците трябваше да отидат на Острова на фазаните, за да наблюдават как се храни кралят на Испания. Целият двор се блъскаше в лодките, мокреше хубавите си обувки.

Пегилен придружи Анжелик, която бе облечена в зелено и в бял, украсен със сребро сатен, и я настани между една принцеса с одухотворено лице и маркиз д’Юмиер. Малкият господин също бе там. Той се заливаше от смях и разказваше колко ядосан бил брат му, че трябва да остане на френския бряг. Луи XIV не трябваше да вижда инфантата, преди церемонията с пълномощника да я направи кралица. Едва тогава самият той щеше да отиде на Острова на фазаните, за да подпише мира и да я отведе. Истинската сватба щеше да бъде отпразнувана в Сен–Жан–дьо–Люз, в присъствието на епископа на Байона.

Натоварени с пъстър екипаж, лодките се плъзгаха по тихата вода. Скоро акостираха. Анжелик чакаше реда си, за да слезе на сушата, когато един господин се качи на скамейката, на която тя седеше, и с високия си дървен ток жестоко я настъпи по пръстите. Тя едва не извика от болка и когато вдигна поглед, позна благородника, който й бе досаждал предишния ден.

— Това е маркиз дьо Вард — каза принцесата до нея. — Разбира се, направи го нарочно.

— Какъв звяр! — оплака се Анжелик. — Как могат да търпят подобен грубиян в свитата на краля?

— Той забавлява краля с нахалството си и никога не вади ноктите си за Негово Величество. Но в двора всички знаят какъв е. Дори съчиниха песничка за него.

И тя затананика:

Няма нужда от волски кожи

за да имаш маниерите на дивака.

Нито дрехата, нито блясъкът може

да прикрие глупака.

Който говори за Вард, спокойно може

да казва само: Простака.

— Млъкнете, Анриет! — извика братът на краля. — Ако ви чуе госпожа дьо Соасон, ще побеснее и ще се оплаче пред Негово Величество, че се подиграват с нейния любимец.

— Госпожа дьо Соасон не преде вече пред Негово Величество. Сега, когато кралят се жени…

— Откъде знаете, че една съпруга, била тя и инфанта, има по-голямо влияние върху мъжа си от бившата му любовница? — попита Лозюн.

— Господа! Дами! — намеси се госпожа дьо Мотевил. — Имайте милост! Не говорете подобни неща, когато испанците вече идват.

Черна, суха, с лице, набраздено от бръчки, тя странно се вместваше с тъмните си дрехи и целомъдрения си вид сред множеството шарени женски папагали и красиви кудкудякащи господа. Може би присъствието на придворната дама на Анна Австрийска не бе съвсем случайно. Вероятно кралицата — майка я бе натоварила да възпира тази луда младеж, която бе свикнала да злепоставя и която не би пощадила чувствителните испанци.

Анжелик започна да се изморява от тези повърхностни хора, които злословеха и чиито пороци се криеха зад една особена куртоазия.

Тя чу как графиня дьо Соасон казва на една своя приятелка:

— Скъпа, открих двама вестоносци, с които съм много горда. Бяха ми казали, че баските са по-бързи от вятъра. Тичайки, те могат да изминат повече от двадесет левги на ден. Не намирате ли, че е много изискано да бъдеш предшестван от вестоносци, които да обявяват пристигането ти, и от лаещи кучета, които да разгонват простолюдието?

Думите й напомниха на Анжелик, че Жофре, толкова голям привърженик на блясъка, не обичаше този обичай — да се използват вестоносци преди пристигането на каретите.

Но къде беше Жофре?

Тя не го бе виждала от предишната вечер. Той се бе отбил в хотела, за да се преоблече и да го избръснат, но през това време тя беше при Голямата Дама. Наложи й се да се облича три–четири пъти бързешком. Беше спала едва няколко часа, но хубавото вино, което бе изпила, я държеше будна. Тя не се безпокоеше за Флоримон. След няколко дни щеше да има време да се осведоми дали прислужничките са му давали да яде, вместо да зяпат екипажите и да се закачат с лакеите от къщата на краля. Впрочем Марго бдеше. Хугенотският й темперамент не одобряваше празниците и тя изпълняваше всички капризи на господарката си, като същевременно държеше строго прислужниците, които бяха на нейните заповеди.

Най-накрая Анжелик забеляза Жофре сред тълпата, във вътрешността на разположената в центъра на острова къща.

Тя се добра до него и го докосна с ветрилото си. Той я погледна разсеяно.

— А, това сте вие.

— Ужасно ми липсвате, Жофре. Но вие не изглеждате доволен, че ме виждате. Нима страдате от предразсъдъци и намирате смешни съпрузите, които се обичат? Срамувате ли се от мен?

Той й се усмихна и я хвана през кръста.

— Не, любов моя. Но вие бяхте сред такава разкошна и приятна компания…

— О, много приятна! — отговори Анжелик и погали грубата му ръка. — Чувствам се като пребита. А вие какво правихте днес?

— Срещнах се с приятели. Поприказвахме. Видяхте ли краля на Испания?

— Още не.

— Да влезем в тази зала. Приготвят масата. Според испанския етикет кралят се храни сам, като съблюдава много сложна процедура.

По всички стени имаше огромни гоблени, които в тъмни златистожълти цветове, омекотени с червено и сиво–синьо, разказваха историята на кралство Испания. Залата беше претъпкана.

Двата двора си съперничеха по лукс и великолепие. Испанците имаха повече злато и скъпоценни камъни, но французите печелеха с моделите и елегантността на тоалетите. Този ден младите хора от свитата на Луи XIV носеха наметала от сиво моаре, целите в златна дантела, която бе пришита с огненочервени нишки. Хастарът бе от златно платно, късите дрехи — от златен брокат. Шапките, украсени с бели пера, бяха леко подгънати отстрани и прихванати с диамантени игли.

Младежите се присмиваха на испанските първенци — на дългите им мустаци, на тоалетите им, натруфени с масивни, отдавна излезли от мода бродерии.

— Видяхте ли какви плоски шапки, при това с малки пера? — избухна в смях Пегилен.

— Ами дамите? Върлини, чиито кокали стърчат под наметалата!

— В тази страна хубавите съпруги си стоят вкъщи.

— Изглежда инфантата все още носи фуста с толкова широки железни обръчи, че се обръща настрани, за да мине през вратата.

— Корсетът й е съвсем стегнат и я прави плоска, но се говори, че гърдите й са много хубави — добави госпожа дьо Мотевил и подръпна дантелите около мършавото си тяло.

Жофре дьо Пейрак я измери с най-острия си поглед.

— Изглежда, че шивачите в Мадрид са много неопитни. Те прикриват красотата, докато парижките им колеги ни карат да я видим там, където тя не съществува.

Анжелик го ощипа. Той се засмя съзаклятнически и целуна ръката й. Мина й през ума, че Жофре крие нещо от нея, но после се разсея и забрави. Настъпи тишина. Влезе кралят на Испания. Анжелик, която не бе много висока, се покачи на една табуретка.

— Прилича на мумия — пошушна Пегилен.

И наистина лицето на Филип IV имаше цвят на пергамент. Немощна, прозрачна кръв едва оцветяваше в розово бузите му. Големите му уморени очи не трепваха. Острата брадичка, изпъкналата челюст, червените устни и рядката меденоруса коса му придаваха подчертано болнав вид.

Излъчващ почти божествено владетелско величие, той не правеше нито жест в разрез с точните изисквания на етикета. Притиснат от оковите на своето могъщество, самотен на малката масичка, той се хранеше като офицер.

Тълпата непрекъснато нарастваше и изтласка първите напред. Малко остана да съборят масата на краля.

Вече не можеше да се диша. Филип IV се почувства зле. В един момент не му достигна въздух и той разхлаби плисираната си дантелена яка. Но много бързо се съвзе и възвърна величествената си поза на актьор мъченик.

— Кой би помислил, че този призрак има оплодителните способности на петел? — поде отново непоправимият Пегилен дьо Лозюн, когато церемонията завърши и всички излязоха. — Незаконните му деца врещят по коридорите на двореца, а втората му жена непрекъснато ражда недоносени, мършави деца, които от люлката отиват директно в гробището на Ескориал.

— Последното умря по време на мисията на баща ми в Мадрид, когато ходи да поиска ръката на инфантата — каза Лувини, по-малкият син на херцог дьо Грамон. — След това се роди още едно, но и то едва диша.

Маркиз д’Юмиер извика ентусиазирано:

— То ще умре и кой тогава ще наследи трона? Инфантата, нашата кралица.

— Гледате твърде надалеч, маркизе — възрази херцог дьо Буйон.

— Откъде знаете, че всичко това не е предвидено от Негово Светейшество кардинала и Негово Величество краля?

— Няма съмнение, но големите амбиции с нищо не допринасят за мира.

С дългия си тънък нос, обърнат към вятъра, херцог дьо Буйон сякаш надушваше нещо съмнително.

— Мирът! Мирът! Достатъчно е съвсем малко, за да бъде разклатен! — изръмжа той.

Достатъчни бяха два часа и всичко изглеждаше загубено. Хората започнаха да шушукат, че сватба няма да има.

Дон Луис де Харо и кардинал Мазарини бяха чакали последния момент, за да уредят в детайли подписването на мира, да гарантират уязвимите точки на населените места, на пътищата, на границите. Всеки от тях се надяваше да наложи своето в бъркотията около празниците. Никой не искаше да отстъпи. Войната продължаваше. Половин ден измина под знака на безпокойството. Намесиха бога на любовта между годениците, които никога не бяха се виждали. Ондедей успя да предаде на инфантата едно послание, в което се изразяваше нетърпението на краля да я опознае. Една дъщеря държи в своята власт сърцето на баща си. Колкото и покорна да бе, инфантата нямаше никакво желание да се завърне в Мадрид, след като веднъж се бе озовала толкова близо до слънцето. Тя накара Филип IV да разбере, че желае съпруга си, и прекъснатите за малко церемонии продължиха своя ход.

Сватбата чрез пълномощник се състоя на испанския бряг в Сан Себастиян. Голямата Дама заведе Анжелик там. Дъщерята на Гастон д’Орлеан, която бе в траур заради баща си, не биваше да присъства. Затова тя реши да се появи инкогнито — върза си сатенено шалче на главата и не си сложи пудра.

Процесията по улиците на града изглеждаше на французите като странна вакханалия. Стотина танцьори, облечени в бял сатен, със звънчета на краката, жонглираха със саби. След тях вървяха петдесет маскирани момчета и звучно удряха дайрета. Следваха трима великани, направени от ракита и облечени като мавритански крале, които достигаха до първите етажи на къщите; гигантски свети Кристоф; ужасяващ дракон, по-голям от шест кита, и накрая, под балдахин — светото причастие в ковчеже от злато, пред което тълпата коленичи.

Тези барокови пантомими, тази мистична екстравагантност изумиха французите.

В църквата, зад дарохранителницата, се издигаше висока до свода стълба, на която горяха безброй свещи.

Анжелик гледаше смаяна този блестящ, гигантски силует. Наситената миризма на тамян допринасяше за необичайната, мавританска атмосфера в катедралата. В мрака на сводовете и ниските части светеха позлатените, усукани колони на три балкона, разположени един над друг, където се бяха скупчили от едната страна мъже, от другата — жени.

Всички чакаха. Свещениците разговаряха с французите, а госпожа дьо Мотевил, скрита в тъмнината, за кой ли път се ужаси от думите, които чуваше.

— Perdone. Dejeme pasar!^[1] — каза изведнъж някой с дрезгав глас близо до Анжелик.

Тя се озърна и като погледна надолу, забеляза странно създание. Това беше една жена–джудже, колкото висока, толкова и широка, с много грозно лице. Пухкавата й ръка се опираше на шията на голяма, черна хрътка. Зад нея вървеше мъж–джудже, облечен също с пъстри дрехи с плисирана яка. Гледаше с такова лукаво изражение, че човек го досмешаваше.

Тълпата се раздели, за да направи път на малките човечета и кучето.

— Това са джуджето на инфантата и лудият Томазини — каза някой. — Изглежда, че тя ще ги отведе във Франция.

— За какво са й тези джуджета? Във Франция ще може да се забавлява с други неща.

— Тя казва, че единствено жената джудже може да приготвя любимото й какао с канела.

Анжелик погледна нагоре и видя блед, величествен силует. Магистър дьо Фонтеняк в светлолилава сатенена дреха и къса наметка от хермелин се качваше на един балкон от позлатено дърво. Той се наведе над парапета. В очите му светеше разрушителен огън. Разговаряше с някого, когото Анжелик не виждаше.

Обзета от внезапна тревога, тя си проби път. От подножието на стълбата Жофре дьо Пейрак гледаше иронично архиепископа.

— Спомнете си за „златото на Тулуза“ — шепнеше магистърът. — Когато Сервилиус Сепион ограби храмовете на Тулуза, за наказание за безбожието си бе победен. Ето защо пословичният израз „златото на Тулуза“ намеква за нещастието, което носи придобитото по нечестен път богатство.

Граф дьо Пейрак продължаваше да се усмихва.

— Обичам ви — прошепна той. — Възхищавам се от вас. Вие притежавате невинността и жестокостта на чистите хора. Виждам в очите ви пламъците на инквизицията. Значи няма да ме пощадите?

— Сбогом, господине! — каза архиепископът през зъби.

— Сбогом, Фулк дьо Ньой.

Свещите хвърляха отблясъци върху лицето на Жофре дьо Пейрак. Той гледаше някъде далече.

— Какво става пак? — тихо попита Анжелик.

— Нищо, мила, нашият вечен спор.

Блед като мъртвец, кралят на Испания се появи в центъра, като държеше лявата ръка на инфантата.

Бялата й кожа носеше отпечатъка на дните, прекарани в мрачните мадридски дворци. Тя изглеждаше покорна и спокойна. Приличаше повече на фламандка, отколкото на испанка.

Дрехата й от бяла вълна, с едва забележима бродерия, беше ужасна.

Кралят заведе дъщеря си до олтара и тя коленичи. Дон Луис де Харо, пълномощникът за сватбата на краля на Франция — защо пък точно той? — беше до нея, но на доста голямо разстояние.

Когато настъпи моментът на клетвата, инфантата и дон Луис протегнаха ръце един към друг, без да се докосват. Със същото движение инфантата хвана ръката на баща си и го целуна. Сълзи потекоха по бледите бузи на владетеля. Голямата Дама шумно се изсекна.