Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (25)

15

„Трябва непременно да си спомня — каза си Анжелик. — Върти ми се в главата, но е дълбоко погребано в спомените ми. Зная обаче, че е много важно. Трябва да си спомня!“

Тя притискаше лицето си с ръце, затваряше очи и се мъчеше да се съсредоточи. Бе се случило отдавна. И бе станало в замъка Плеси. В това бе сигурна, но от там нататък всичко потъваше в мъгла.

Пламъкът в огнището пареше челото й. Тя взе едно ветрило от рисувана коприна и предпази лицето си, като машинално си вееше. Навън в нощта бушуваше буря. Пролетна, планинска буря, без светкавици, но носеща със себе си едри зърна град, които от време на време трополяха по стъклата. Тъй като не можеше да заспи, Анжелик бе седнала край камината. Болеше я малко гърбът и тя се ядосваше, че не се възстановява по-бързо. Акушерката не пропускаше да намекне, че слабостта й се дължи на упоритото й желание да кърми детето си сама, ала Анжелик се правеше, че не чува. Когато взимаше бебето до себе си и го гледаше да суче, всеки път изпитваше все по-голяма радост. Тя самата бе истинско разцъфващо цвете. Чувстваше се помъдряла, разнежена. Виждаше се вече като сериозна и снизходителна матрона, заобиколена от прохождащи хлапета. Защо ли толкова често се връщаше мислено към детството си, макар че в самата нея неусетно изчезваше малката Анжелик? Впрочем, странното неприятно чувство не беше необяснимо. Постепенно й стана ясно: „Има нещо, което на всяка цена трябва да си припомня!“. Тази вечер тя очакваше съпругът й да се завърне. Беше пратил вестоносец, който да я предупреди, но по всичко изглеждаше, че бурята го е задържала и ще пристигне едва на следващия ден.

Закъснението на Жофре я разочароваше до сълзи. С такова нетърпение чакаше да чуе за посрещането на краля! Това щеше да я разсее. Говореше се, че вечерята и празненството били великолепни. Колко жалко, че не бе присъствала, вместо да седи тук и да се рови в паметта си, за да извика на повърхността й някаква дребна подробност, навярно съвсем маловажна.

„Беше в Плеси. В спалнята на принц дьо Конде. Докато гледах през прозореца. Трябва да си припомня отново всичко, едно след друго“.

Затръшна се вратата и в хола на малкия замък се чу говор.

Анжелик скочи и изтича вън от спалнята. Бе разпознала гласа на Жофре.

— О, мили, ето ви най-сетне! Колко съм щастлива!

Тя слезе тичешком по стълбата и той я пое в прегръдките си.

Седнала в краката му върху една възглавница, тя се гушеше до него. Когато слугите излязоха, изгаряща от нетърпение, Анжелик го помоли:

— Разказвайте!

— Бога ми, много добре мина! — каза Жофре дьо Пейрак, отронвайки по няколко зърна грозде. — Градът устрои хубаво посрещане, ала ми се струва, че приемът в нашия замък надмина всичко. Успях да извикам навреме от Лион един специалист по декорите и сценичните ефекти, който устрои чудесно празненство.

— Ами кралят? Кралят?

— Кралят е красив млад мъж, който изглежда доволен от почестите, които му се оказват. Има широко лице, гальовни кафяви очи и величествена осанка. Струва ми се, че сърцето му е наранено. Малката Манчини е отворила в него любовна рана, която няма скоро да зарасне, но тъй като той има възвишена представа за кралската си професия, се прекланя пред държавните интереси. Видях и кралицата майка — красива, тъжна и леко надменна. Сестрата на краля и по-малкият му брат се скараха по повод етикета. Какво друго да ви кажа? Видях прекалено много знатни имена и грозни лица… Всъщност за мен бе несравнимо удоволствие да видя отново младия Пегилен, нали си спомняте, шевалие дьо Лозюн, племенникът на херцог дьо Грамон, губернатор на Беарн? Той бе при мен в Тулуза като малък паж, преди да замине за Париж. Още си го спомням с котешката му муцунка, когато натоварих госпожа дьо Веран да го поотрака.

— Жофре!

— Той обаче оправда очакванията и приложи на практика наученото в нашия любовен кръжок. Защото можах да установя, че е любимец на всички дами. А остроумието му е спечелило обичта на краля, който не може да живее без палячовщините му.

— Ами кралят? Разкажете ми за краля. Изказа ли ви задоволството си от вашия прием?

— Много мило. И на няколко пъти съжали, че вас ви няма. Да, кралят остана доволен… прекалено доволен.

— Защо „прекалено“ доволен? Защо го казвате с почти саркастична усмивка?

— Защото ми предадоха следната негова реакция: когато се качвал в каляската си, някакъв придворен му обърнал внимание, че нашето празненство било равно по блясък с празненствата на Фуке. Тогава Негово Величество отговорил: „Да, наистина, и се питам дали няма да се наложи скоро да накарам тези хора да върнат заграбеното“. Добродушната кралица възкликнала: „Как можа да ви хрумне подобна мисъл, синко, след такова празненство, устроено във ваша чест?“. „Омръзна ми — отвърнал кралят — собствените ми поданици да ме смазват с великолепието си.“

— И таз добра! Какво завистливо момче! — извика Анжелик, безкрайно изненадана. — Не мога да повярвам. Сигурен ли сте, че е казал тези думи?

— Моят верен Алфонсо придържал вратичката и ми ги предаде.

— Кралят не може безпричинно да изпита такива долни чувства. Придворните са му развалили настроението и са го настроили против нас. Сигурен ли сте, че не сте се държали прекалено високомерно спрямо някого от тях?

— Бях най-мил, уверявам ви. Осигурих им необходимото, доколкото бе възможно. Стигнах дотам, че оставих в стаята на всеки благородник, настанен в замъка кесия злато. Кълна ви се, че нито един от тези господа не забрави да я вземе.

— Вие ги ласкаете, ала ги презирате и те го чувстват — каза Анжелик и загрижено поклати глава.

Тя се изправи, седна на коленете на мъжа си и се притисна до него. Навън бурята бушуваше с пълна сила.

— Всеки път, когато произнесат пред мен името на този Фуке, изтръпвам — прошепна Анжелик. — Пред очите ми изплува онова ковчеже с отрова, което напълно бях забравила толкова дълго време, а сега направо ме преследва.

— Много сте нервна, мила моя. Нима занапред ще имам съпруга, трепереща при най-малък полъх?

— Трябва да си спомня нещо — простена младата жена, като затвори очи. Тя опря бузата си в топлата коса с ухание на теменуги, чиито букли бяха все още влажни от дъжда. — Ако можехте да ми помогнете. Но това е невъзможно. Само да успея да си спомня, струва ми се, бих разбрала откъде идва опасността.

— Няма опасност, сладка моя. Раждането на Флоримон ви разстрои.

— Виждам стаята… — продължи Анжелик със затворени очи. — Принц дьо Конде скочи от леглото, защото някой почука на вратата… Аз не бях чула. Принцът се загърна в халата си и извика: „Аз съм с херцогиня дьо Бофор…“. Ала в дъното на стаята прислужникът отвори вратата и въведе монаха с качулката… Този монах се казваше Екзили…

Тя млъкна и се загледа внезапно пред себе си така втренчено, че графът се уплаши.

— Анжелик! — извика той.

— Сега си спомням — промълви тя с глух глас. — Спомням си, Жофре… Прислужникът на принц дьо Конде беше… Клеман Тонел.

— Полудяхте ли, мила? — засмя се той. — В продължение на толкова години този човек беше на служба при нас и вие едва сега да забележите тази прилика?

— Тогава само го зърнах бегло в полумрака. Но сипаничавото лице, коварното поведение… Да, Жофре, сигурна съм, че беше той. Сега си обяснявам защо през цялото време, когато той беше в Тулуза, не можех да го погледна без известна неприязън. Спомняте ли си какво казахте един ден? „Най-опасният шпионин е този, когото не подозираме“. И вие бяхте започнали да усещате, че някой броди около къщата. Неизвестният шпионин е бил той.

— Много сте романтична за жена, която се интересува от науките — погали я той по челото. — Нямате ли малко температура?

Тя поклати отрицателно глава.

— Не се подигравайте. Измъчва ме мисълта, че този човек ме дебне от години насам. За кого го прави? За господин дьо Конде или за Фуке?

— Никога и с никого ли не сте говорили за тази случка?

— Само с вас… веднъж… И той ни е чул.

— Всичко това е станало толкова отдавна. Успокойте се, съкровище мое. Мисля, че просто фантазирате.

Ала няколко месеца по-късно, когато тя наскоро бе отбила Флоримон, един ден мъжът й нехайно каза:

— Не бих желал да ви принуждавам, но би ми било приятно да зная, че всяка сутрин вземате това по време на закуска.

Той разтвори ръката си и тя видя върху дланта му малко, бяло, лъскаво хапче.

— Какво е това?

— Отрова… В съвсем слаба доза.

Анжелик го изгледа.

— От какво се страхувате, Жофре?

— От нищо. Ала откакто практикувам това, винаги съм се чувствал много добре. Тялото постепенно привиква с отровата.

— Мислите, че някой може да се опита да ме отрови?

— Нищо не мисля, миличка… Само че не вярвам в защитната сила на рога.

* * *

Същата година през месец май граф дьо Пейрак и съпругата му бяха поканени на кралската сватба. Тя щеше да се състои в Сен–Жан–дьо–Люз, на бреговете на река Бидасоа. Крал Филип IV Испански сам щеше да доведе дъщеря си, инфантата Мари–Терез, при младия крал Луи XIV. Мирът бе подписан… или кажи–речи. Задръствайки пътищата, френската аристокрация отиваше към градчето на баските.

Анжелик и Жофре напуснаха Тулуза в ранните часове, преди да стане горещо. Естествено, и Флоримон замина с тях заедно с дойката, бавачката и негърчето, натоварено да го разсмива. Сега той беше вече много здраво бебе, макар и не пълно, с пленително лице на испански малък Исус: черни очи и коси.

Прислужницата Маргьорит бдеше в една от каруците за гардероба на господарката си. Куаси–Ба, комуто бяха ушили три ливреи, една от друга по-ослепителни, яздеше в поза на велик везир своя жребец, черен също като кожата му. С тях беше и Алфонсо; и трима музиканти плюс малкият цигулар Джовани, към когото Анжелик бе много привързана; а също и Франсоа Бине, бръснар–перукер, без когото Жофре дьо Пейрак не пътуваше никъде. Слуги, слугини и лакеи допълваха малката свита, пред която яздеха Бернар д’Андихос и Сербало.

Цяла погълната от възбудата и грижите около заминаването, Анжелик късно забеляза, че вече напускат предградията на Тулуза.

Когато каретата мина по един мост над Гарона, тя тихо извика и долепи лице до стъклото.

— Какво ви е, мила? — попита Жофре дьо Пейрак.

— Искам да зърна още веднъж Тулуза — отвърна Анжелик.

И тя се загледа в розовия град, разпрострян по бреговете на реката, в острите стрели на неговите църкви и строгите му кули. Сърцето й се сви, обзето от внезапна тревога.

— О, Тулуза! — прошепна тя. — О, дворецът Ге Савоар!

Имаше тъжното предчувствие, че никога вече няма да ги види.