Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (37)

2

На улица Сен-Никола Дегре спря пред къща с огромна табела, на чийто яркосин фон бе изобразен меден тас. От прозорците на първия етаж излизаха облаци пара.

Анжелик разбра, че адвокатът я е довел при бръснар, държащ и баня, и предварително почувства облекчение при мисълта, че ще се потопи в чебър с гореща вода.

Собственикът на заведението, господин Жорж, им каза да седнат и да го почакат няколко минути. С голям, чисто театрален замах той бръснеше някакъв мускетар и в същото време шумно изразяваше мнението, че мирът е едно от най-големите бедствия, които могат да съсипят всеки храбър воин.

Накрая, предавайки „храбрия воин“ на своя чирак, за да му измие главата, което видимо не беше никак лесна работа, господин Жорж изтри бръснача в престилката си и с услужлива усмивка се обърна към Анжелик.

— Хе, хе! Всичко ми е ясно. Още една жертва на любовните страсти, която би искал да пречистя напълно, преди да я пъхнеш в леглото си. Нали така, непоправими женкарю?

— В случая не става дума за това — отвърна много спокойно адвокатът. — Тази млада особа е ранена и бих искал да облекчите страданията й. А после нека я изкъпят.

Анжелик, която, въпреки восъчната си бледност, цялата почервеня от думите на бръснаря, се почувства ужасно неловко при мисълта, че ще трябва да се разсъблече пред двамата мъже. Обслужвана винаги от жени и тъй като изобщо не бе боледувала, тя нито веднъж не бе преглеждана от лекар, а камо ли от такъв самозван хирург–бръснар.

Но преди да успее да направи и най-малкия жест на протест, Дегре съвсем естествено и със сръчността на мъж, за когото женските дрехи нямат никакви тайни, развърза елека й, после откопча блузата й и внимателно я смъкна надолу до кръста.

Господин Жорж се наведе и бавно сне напоената с мехлем превръзка, която Марике бе сложила на дългата прорезна рана на рамото на Анжелик, нанесена от сабята на дьо Лорен.

— Хм! Хм! Всичко е ясно! — измърмори бръснарят. — Някой галантен рицар е сметнал, че му искат прекалено много за услугата, и е решил да се разплати с „желязна монета“, както казваме ние. Нима не знаеш, миличка, че трябва да пъхаш шпагата на такива господа под леглото, докато не се бръкнат в кесията?

— А какво ще кажете за раната? — попита все така невъзмутимо Дегре, сякаш не забелязваше ужасното притеснение на Анжелик.

— Хм! Хм! Тя не е нито добра, нито лоша. Виждам, че някакъв невеж аптекар я е намазал с възсолена мас. Затова първо ще почистим нея, а после ще я заменим с мехлем, който освежава и възстановява тъканта.

И той отиде до един шкаф, откъдето взе голяма кутия.

Анжелик истински се измъчваше от това, че седи полугола в една бръснарница, където подозрителният аромат на непознати билки се смесваше с мириса на сапуните.

Някакъв клиент влезе, за да се обръсне, и като видя Анжелик, възкликна:

— Ах, каква хубавица! Защо не ми е под ръка, за да я погаля когато изгрее луната!

Дегре направи едва забележим знак и Сорбон, който дотогава дремеше в краката му, се надигна и с един скок заби зъбите си в късите панталони на новодошлия.

— Ох, ох, ох! Загубен съм! — завайка се клиентът. — Та това е мъжът с кучето. Значи ти, Дегре, дяволски скитнико, си бил собственикът на тези божествени ябълки на любовта?

— Мислете каквото щете, господине — отвърна невъзмутимо Дегре.

— В такъв случай, нищо не съм казал и нищо не съм видял. О, господине, извинете ме и кажете на кучето си да пусне жалките ми износени панталони.

С леко подсвирване Дегре привика кучето.

— Ох, искам да се махна оттук — с треперещи устни рече Анжелик и в същото време с несръчни движения се опита да се облече.

Младият мъж обаче я застави с твърда ръка да седне на мястото си и й каза грубо, макар и шепнешком:

— Престанете да се държите като целомъдрена дева, малка глупачке. Трябва ли да ви напомням войнишката поговорка: „На война като на война“? Повели сте битка, от която зависи животът на мъжа ви и вашето собствено съществувание. Затова трябва да сторите всичко възможно, за да победите, а не да проявявате разни глезотии.

В това време към тях се приближи бръснарят с малък блестящ нож в ръка.

— Изглежда ще ми се наложи да резна плътта — рече той. — Забелязах, че под кожата се е насъбрала гной, която трябва да изтече навън. Не се бой, миличката ми — добави ласкаво той, сякаш говореше на дете, — никой няма по-лека ръка от бръснаря Жорж.

Въпреки страха си, Анжелик се убеди, че той казваше самата истина, защото извърши операцията много бързо и почти безболезнено. После, след като заля раната с някаква течност, от която тя подскочи от болка, но по мириса й разбра, че е само обикновена, силна ракия, той й каза да се качи в банята и че едва след процедурите там щял да я бинтова добре.

Кабинките за напарване на бръснаря Жорж бяха едни от последните бани в Париж, такива, каквито са съществували през средните векове, когато завръщащите се от Изтока кръстоносци пренесли по родните си места освен вкуса към турските бани, и навика да се мият. В онези далечни времена, така наречените „парилни“ бързо се множали из цял Париж. В тях клиентите не само се напарвали и измивали основно, но си „сваляли и козината“, както образно се изразявали тогава, което всъщност представлявало обезкосмяване на цялото тяло. Твърде скоро обаче тези заведения придобили лоша слава, защото към многобройните услуги, предлагани в тях, започнали да включват и такива, от които се интересували предимно посетителите на домовете със съмнителна слава, намиращи се на улица „Долината на любовта“. Разтревожени свещеници, сурови хугеноти и лекари, които виждали в „парилните“ основната причина за разпространението на различни кожни болести, обединили усилията си и наложили закриването им. И оттогава, като се изключат няколкото противни бани, държани от бръснари, в Париж човек нямало къде да се изкъпе. Но хората изглежда доста лесно се примирили с това положение.

„Парилнята“ на господин Жорж се състоеше от две големи, покрити с плочи помещения, разделени с дървени прегради на малки кабини. В дъното на всяка зала имаше горяща пещ, в която един слуга нагряваше кръгли камъни.

Една от прислужниците в женското отделение помогна на Анжелик да се разсъблече напълно, а после я затвори в отделна кабинка, където имаше пейка и вода, в която току-що бяха нахвърляли нажежени до червено камъни. От водата се издигаше гореща пара.

Седнала на пейката, Анжелик скоро почувства, че се задушава, че не може да си поеме въздух, докато накрая й се стори, че ще умре. Когато я изведоха, от цялото й тяло струеше пот.

Прислужницата я накара да се потопи в чебър със студена вода, после я загърна с чаршаф и я отведе в съседно помещение, където имаше няколко други, също голи жени. Прислужниците, предимно старици с доста отблъскваща външност, бръснеха клиентките или разресваха дългите им коси, без да престават да кудкудякат като кокошки. Съдейки по клиентките и по темите на разговорите им, Анжелик заключи, че и самите те, в по-голямата си част, са от простолюдието — слугини или търговки, които след като чуят службата в черквата, минават през банята, за да научат последните клюки преди да отидат на работа.

Казаха й да легне на друга пейка.

След миг дойде и господин Жорж, чиято поява ни най-малко не смути присъстващите.

Той държеше ланцет, а съпровождащото го момиченце носеше кошница, пълна с вендузи и прахан.

Анжелик ожесточено запротестира.

— Няма да ми пускате кръв! И без това загубих толкова много. Не виждате ли, че съм бременна? Ще убиете детето ми.

Но бръснарят–хирург беше непреклонен и с едно махване с ръка я застави да легне по корем.

— Стой мирно или ще накарам да повикат приятеля ти, за да те напляска по задника!

Ужасена от мисълта да види адвоката в подобна роля, Анжелик млъкна.

Бръснарят резна на три места гърба й с ланцета си и й сложи вендузи.

— Вижте каква черна кръв тече! — възкликна очарован той. — Възможно ли е едно толкова бяло момиче да има толкова черна кръв?

— Имайте милост, оставете ми поне няколко капки! — примоли му се Анжелик.

— Умирам от желание да я източа цялата от теб — отвърна й бръснарят, като въртеше свирепо очи. — А после ще те науча как да напълниш вените си със свежа и силна кръв. Рецептата е много проста: голяма чаша с червено вино и една любовна нощ.

Накрая, след като я превърза добре, той я остави на грижите на две момичета, които й помогнаха да се среши и облече. Тя им даде по няколко монети бакшиш и те ококориха очи от удивление.

— Ей, маркизо — възкликна по-младата от тях, — твоят принц с вехтото сако ли ти прави такива щедри подаръци?

Една стара прислужница я побутна и като огледа Анжелик, която с отмалели крака заслиза бавно по дървената стълба, прошушна:

— Не видя ли, че е знатна дама, дошла тук, за да си отдъхне от своите скучни благородници?

— Но те обикновено не се предрешват — възрази другата.

— Слагат си маска и господин Жорж ги вкарва през задната врата.

В дюкянчето Анжелик откри добре обръснатия и с порозовяла кожа Дегре.

— Връщам ви я чисто нова — рече му бръснарят и му смигна съучастнически. — Само не бъдете груб с нея, какъвто сте обикновено, докато раната на рамото й не се затвори напълно.

Този път, вместо да се докачи, младата жена просто се разсмя. Съзнаваше, че е неспособна да се възмущава от каквото и да било.

— Как се чувствате? — попита я Дегре, когато се озоваха отново на улицата.

— Слаба като новородено котенце — отвърна Анжелик, — но всъщност това не е чак толкова неприятно. Имам усещането, че започвам да гледам на живота много философски. Не зная дали активното лечение, на което ме подложиха, е полезно за здравето, но то несъмнено има способността да успокоява нервите. Сега можете да бъдете спокоен за мен — както и да се държи брат ми Реймон, ще види пред себе си само една покорна и смирена сестра.

— Много добре. Защото винаги се опасявам от проявите на бунтарския ви дух. Ще минете ли през парната баня, преди следващия път да се представите на краля?…

— Колко жалко, че не го сторих! — въздъхна напълно съкрушена Анжелик. — Няма да има следващ път. Вече никога няма да се представя пред краля.

— Не бива да се казва „никога вече“. Животът е толкова променлив, колелото на съдбата постоянно се върти.

Духна вятър и свали кърпата, с която Анжелик бе покрила косите си. Дегре се спря и внимателно я завърза.

Младата жена улови загорелите му и топли ръце, чиито дълги пръсти не бяха лишени от изтънченост, и ги задържа в своите.

— Вие сте много мил човек, Дегре — промълви тя и вдигна към него гальовно очи.

— Лъжете се, госпожо. Погледнете това куче.

Той посочи Сорбон, който подскачаше около тях, задържа го и като улови главата му, разтвори мощните челюсти на датския дог.

— Как ви се струват тези зъби?

— Страшни!

— Знаете ли на какво съм обучил това куче? Не? Чуйте тогава: когато в Париж настане вечер, двамата с него тръгваме на лов; аз му давам да подуши парче от стара риза или някаква друга вещ, принадлежаща на преследван от мен злосторник. После тръгваме по следата, слизаме до бреговете на Сена, скитаме се под мостовете и между пилоните, бродим из предградията и около старите крепостни стени, влизаме в дворовете, завираме се във всички дупки, където се спотайва тази паплач от просяци и крадци. И в един момент Сорбон се мята напред. Когато го настигна, то вече е стиснало моя човек за гърлото, о, много деликатно, точно толкова, колкото онзи да не може да мръдне. Тогава казвам на кучето: „Варте!“, което на немски значи „Чакай“ — купил съм го от един немски наемник. Надвесвам се над пленника, разпитвам го, после му издавам присъдата. Понякога го помилвам, понякога викам нощната стража, за да го отведе в Шатле, а понякога си казвам: „Защо да препълвам затворите и да създавам излишни главоболия на господата от правосъдието?“ Тогава казвам на Сорбон: „Занг!“, което означава „Стисни много силно“. И разбойниците в Париж стават с един по-малко.

— И… често ли правите това? — попита разтреперилата се Анжелик.

— Доста често. Така че, както виждате, не съм чак толкова мил.

Младата жена замълча, после прошепна:

— Всеки човек има толкова различни лица. Може да бъде изключително лош и в същото време много мил. Защо практикувате този страшен занаят?

— Вече ви казах, че съм крайно беден. От баща си наследих само адвокатската служба и дълговете му. Но както са потръгнали нещата, опасявам се, че накрая ще се превърна в дебелокож, ужасяващ мизантроп, в най-долнопробна кукумявка.

— Какво значи това?

— Така поданиците на негово величество Великия кесар, принцът на просяците и крадците, наричат хората от полицията.

— Те познават ли ви вече?

— Познават предимно кучето ми.

Двамата спътници тръгнаха по улица Тампл, по която имаше множество дълбоки и изпълнени с лепкава кал пукнатини, покрити тук–там с дъски. Допреди няколко години в същия този квартал се намираха само зеленчукови градини, наричани „насажденията на Тампл“, но и досега между новопостроените къщи все още се виждаха лехи със зеле и малки стада от кози.

Накрая се показа и крепостната стена, над която се извисяваше зловещата старинна кула на Тамплиерите.

Дегре помоли Анжелик да го почака малко и влезе в някакво галантерийно дюкянче. Не след дълго той излезе от него със съвършено чист околовратник, наистина без дантели, но вързан с морав шнур. Бели маншети се подаваха кокетно изпод ръкавите му. Джобът на късото му палто бе някак странно издут. Докато адвокатът вадеше от него носната си кърпа, едва не падна дълга броеница. Без да се преоблича основно и макар да бе във все същите износени къси панталони и връхна дреха с широки ръкави, той изведнъж бе придобил извънредно почтен вид. Изражението на лицето му несъмнено допринасяше за това преобразяване и Анжелик вече не посмя да му говори така свойски, както допреди малко.

— Сега имате вид на набожен магистрат — рече му леко объркана тя.

— А нима това не е видът, който трябва да има един адвокат, придружаващ млада дама, отиваща при своя брат йезуит? — попита Дегре, сваляйки почтително и смирено шапката си.