- Серия
- Анжелик (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Angelique, Marquise des Anges, 1956 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- , 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Издание:
Автор: Ан Голон; Серж Голон
Заглавие: Анжелик, Маркизата на ангелите
Преводач: Бояна Петрова; Лилия Сталева; Магдалена Станкова
Година на превод: 1993
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Свят“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1993
Тип: роман
Националност: френска
Печатница: ДФ „Балкан Прес“, София
ISBN: 954-415-035-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4460
- — Добавяне
11
Двете жени откриха адвоката в двора на Съдебната палата или по-точно в малката пивница, чиито съдържатели бяха зетят и дъщерята на палача.
С нахлупена накриво перука, Дегре бе видимо силно възбуден и много нервен.
— Видяхте ли как ме изведоха от залата, възползвайки се от отсъствието на съда… Уверявам ви, че ако бях останал там още малко, щях да накарам тази луда жена да изплюе парчето сапун, което пъхна в устата си! Но нищо. Двамата последни свидетели така преиграха в показанията си, че това е добре дошло за защитната ми реч!… Ох, щях да бъда много по-спокоен, ако отец Кирше не се бавеше толкова. А сега, госпожи, елате да седнем на масата, която е близо до огъня. Поръчах вече на малката хубавица яйца и наденички. Нали не си ги забъркала с бульон от главите на мъртъвци, красавице моя?
— О не, господине! — отвърна мило младата жена. — От него слагаме само в супата на бедняците.
Опряла лакти на масата, Анжелик бе закрила лицето си с ръце. Дегре смутено я поглеждаше, като си мислеше, че плаче. Но скоро забеляза, че всъщност тя потръпва от нервен смях.
— Тази Карменчита! — промълви младата жена с блеснали от едва сдържани сълзи очи. — Каква комедиантка! Никога не съм виждала по-смешно нещо! Мислите ли, че го направи нарочно?
— Знае ли човек на какво са способни жените! — избоботи адвокатът.
На една съседна маса стар писар разговаряше с колегите си на същата тема:
— Ако послушницата ни разигра комедия, тя го направи много сполучливо. На младини присъствах на процеса срещу абат Гранден, който бе изгорен за това, че бил омагьосал монахините в Лудюнския манастир. На онова дело наблюдавах съвсем същата сцена. Само че тогава в залата не се намериха достатъчно плащове и тоги, за да покрият всички красиви девици, които се разсъбличаха веднага щом зърнеха Гранден. Публиката не можеше да си поеме дъх! Това, днешното, не беше нищо. На заседанията в Лудюн имаше монахини, които лягаха съвсем голи на земята и…
Той се приближи до събеседниците си, за да им доразкаже шепнешком най-непристойните подробности.
Междувременно Анжелик се посъвзе.
— Извинете ме за смеха ми. Нервите ми не издържат вече.
— Смейте се, бедничката ми, смейте се! — мрачно промълви Дегре. — Винаги има време да си поплачете… Само ако отец Кирше беше тук! Какво, по дяволите, може да му се е случило?
Като дочу виковете на един търговец на мастило, който бродеше из двора със снопче пачи пера в ръка и бъчвичка през рамо, адвокатът прати да го повикат. Той зае от него перо, отдръпна се в края на масата и надраска кратка бележка. После помоли някакъв писар да я отнесе незабавно на началника на полицията господин д’Обре.
— Този д’Обре е приятел на баща ми. Написах му, че ще му платим колкото е нужно, само и само да вдигне на крак всичките си хора, за да ми доведат отец Кирше в Съдебната палата — доброволно или насила.
— Не го ли потърсихте вече в Тампл?
— Два пъти му изпращах бележка по малкия Кордо, но все без отговор. Йезуитите, към които момчето се обърнало, му казали, че отецът тръгнал още сутринта за Съдебната палата.
— От какво се опасявате? — попита разтревожена Анжелик.
— От нищо. Но бих предпочел да е тук, това е всичко. Научната демонстрация на извличане на злато би трябвало да убеди съдиите, колкото и ограничени да са те. Но не е достатъчно само да ги убедим, налага се и да разобличим лъжците. А единствен отец Кирше има необходимия авторитет и пълномощия, за да ги накара да престъпят указанията на краля. А сега да тръгваме, защото заседанието ще започне и вие можете да се озовете пред затворените врати на съда.
* * *
Следобедната сесия бе открита със заявление на председателя Масно. Той каза, че след разпита на няколкото свидетели по обвинението съдиите са си съставили достатъчно ясно мнение както за различните аспекти на този сложен процес, така и за своеобразния характер на подсъдимия. А сега щели да бъдат изслушани свидетелите на защитата.
Дегре направи знак на един от пазачите и в залата бодро влезе нахакан парижки хлапак.
Той каза, че се нарича Робер Давен и че е чирак на майстор шлосера Дарон, чиято работилница „Медният ключ“ се намира на улица Феронри. С ясен глас, призовавайки за свидетел Свети Елоа, покровител на еснафа на шлосерите и ключарите, младежът се закле да говори само истината. После се приближи до председателя Масно и му подаде малък предмет, който магистратът заразглежда с почуда и недоверие.
— Какво е това?
— Игла на пружина, гос’дине — без капка смущение отговори момчето. — Тъй като съм много сръчен, майсторът ми нареди да изработя точно копие на иглата, която му бе поръчал един монах.
— Какво означава цялата тази история? — попита Масно, обръщайки се към Дегре.
— Господин председателю, в обвинението се говореше за реакциите на моя клиент при процедурата по прогонването на бесовете, която изглежда е била проведена в Бастилията под ръководството на Конан Беше, когото, от уважение към Църквата, отказвам да назовавам монах. Този Конан Беше заяви пред съда, че обвиняемият реагирал на изпитанието, наречено „дяволски петна“, по начин, не оставящ никакво съмнение относно връзките му със сатаната. При докосване на всяка от невралгичните точки, посочени изрично в църковния правилник на този ритуал, моят клиент издавал такива сърцераздирателни викове, от които се разтрепервали дори тъмничните надзиратели. Ето защо искам да обърна вниманието ви на следния факт: използваното при въпросната процедура шило е било точно такова, каквото държите сега в ръцете си. Господа, измамното „прогонване на бесовете“, въз основа на което съдът може да произнесе присъдата си, е било проведено с подправено шило. Напълно безобидният на пръв поглед инструмент е бил съоръжен всъщност с игла на пружина, която, задействана само с леко докосване, се забивала в желания момент дълбоко в плътта. Кълна се, че няма да се намери на света човек, колкото и хладнокръвен да е той, който да може да издържи това изпитание, без да надава неистови викове. Ще прояви ли някой от вас, господа съдебни заседатели, достатъчно мъжество, за да изпита върху себе си префиненото мъчение, на което е бил подложен клиентът ми и на чиито резултати сега се позовава съдът, за да го обвини в неоспоримо сношение със сатаната?…
Побледнял и много напрегнат, Фало дьо Сансе стана и с готовност протегна ръка.
Масно обаче нетърпеливо се намеси:
— Стига комедии! Това шило ли е било използвано при процедурата с прогонването на бесовете?
— То е негово точно копие. Преди около три седмици оригиналът е бил занесен от това момче в Бастилията и е бил предаден на Беше. Чиракът може да потвърди думите ми.
В този момент хлапакът лукаво натисна пружинката и иглата изскочи под самия нос на Масно, който рязко се дръпна назад.
— Като председател на съда отхвърлям този призован в последния момент свидетел, който при това не фигурира в първоначалния списък на секретаря на съда. А и той е още дете и показанията му могат да се приемат по-скоро за користни, отколкото за достоверни. Какво ти платиха, за да дойдеш тук, момче?
— Още нищо, гос’дине. Но ми обещаха двадесет ливри, което е двойно повече, отколкото получих от монаха.
Побеснял, Масно се обърна към адвоката.
— Предупреждавам ви, че ако настоявате това показание да се запише в протокола, ще бъда принуден да отхвърля изслушването на останалите свидетели и защитата.
Дегре наведе глава в знак на подчинение, а хлапето бързо се измъкна през малката врата, водеща към канцеларията.
* * *
— Въведете останалите свидетели — сухо нареди председателят.
Разнесе се невероятен шум, сякаш голяма група носачи местеше тежки мебели. Предшествано от двама пристави, в залата се появи странно шествие. Най-напред няколко потни и разгърдени хамали от Халите мъкнеха сандъци с необикновена форма, от които стърчаха железни тръби, ковашки мехове и други прелюбопитни предмети. След тях крачеха две савойчета, помъкнали кошници с дървени въглища и глинени гърнета с някакви надписи.
Накрая, охранявани от двама стражи, влязоха гърбавият Фриц Хауер и чернокожият гигант Куаси–Ба. Разголен до кръста, мавърът бе нашарил гърдите си с каолин. Анжелик си спомни, че в Тулуза той се разкрасяваше по този начин за всеки празник. Появата му, както впрочем и видът на това прелюбопитно шествие, изтръгнаха от залата нещо като хрип, в който удивлението се смесваше с ужас.
Анжелик обаче въздъхна с облекчение и очите й се насълзиха.
„Храбреци!“, помисли си с умиление тя, гледайки Фриц Хауер и Куаси–Ба. „Те много добре знаят какво рискуват, като се притичват на помощ на своя господар“.
Щом оставиха сандъците, носачите излязоха. В залата останаха само старият саксонец и мавърът. Те разопаковаха и монтираха преносимото огнище, крачните мехове, две съоръжения за топене на метал, както и голяма пота с костна пепел. После саксонецът развърза два чувала. От единия той с усилие измъкна тежка черна буца, която приличаше на отломък от застинала лава, а от другия — слитък метал, напомнящ олово.
Тогава заговори Дегре:
— За да удовлетворя единодушно изразеното от съда желание да види и чуе всичко, отнасящо се до обвинението към моя довереник в производство на злато по магьоснически начин, аз си позволих да призова свидетелите или, казано на нашия юридически език, „съучастниците“ при получаването на благородния метал, за което се твърди, че било черна магия. Моля да отбележите, че свидетелите дойдоха тук напълно доброволно, само за да помогнат на своя бивш господар, а не защото имената им са били изтръгнати с изтезания от моя клиент, граф дьо Пейрак… А сега, господин председателю, ще разрешите ли на подсъдимия да ви демонстрира заедно с помощниците си опита, който в обвинителния акт е наречен „черна магия“, докато, по думите на довереника ми, той представлява само извличане на злато от неблагородни метали чрез научни способи?
Господин Галеман прошепна на съседа си:
— Тези господа се разкъсват между любопитството си, желанието да вкусят забранения плод и строгите инструкции, получени от най-високо място. Ако бяха малко по-хитри, щяха да откажат да се прави този опит, който би могъл да обори обвинението и да ги постави натясно.
Анжелик се разтрепери от страх да не би единственото нагледно доказателство за невинността на съпруга й да бъде отхвърлено в последния момент. Но любопитството на магистратите, а може би и чувството им за справедливост взе връх. Масно покани Жофре дьо Пейрак да ръководи демонстрацията, с условието да отговаря на всички полезни за съда въпроси.
— Но преди това, графе, можете ли да се закълнете, че при всички ваши опити с гърмящото злато няма да изложите и на най-малката опасност нито Съдебната палата, нито намиращите се в нея хора?
Вродената склонност да иронизира винаги и всичко и този път не измени на Анжелик, и тя веднага си помисли, че тези непогрешими съдии толкова се боят от тайнствения опит, че незабавно върнаха на съпруга й титлата, отнета му без каквато и да било процедура.
Жофре увери съда, че предстоящата демонстрация не крие никакви опасности.
Тогава съдията Бурие поиска в залата отново да бъде повикан отец Беше, за да наблюдава така наречения опит и да предотврати всякаква възможна измама.
Масно важно наклони перуката си в знак на съгласие, а Анжелик отново почувства нервната тръпка, разтърсваща я всеки път, когато зърнеше този монах. Именно той бе истински прокълнатият в процеса срещу Жофре, но също и изобретателят на иглата на мъченията му, а вероятно и подстрекателят, внушил на Карменчита да разиграе своята комедия. Дали с чудовищната си прозорливост той не опитваше просто да оправдае позорния си провал като алхимик? Или бе злобен маниак и фантазьор, който, подобно на някои луди, има понякога и проблясъци на съзнание? Всъщност, нямаше значение. Това беше монахът Беше.
Той бе олицетворение на всичко, против което се бе борил Жофре дьо Пейрак — боклукът, мръсната утайка на стария свят, на това средновековие, което като безкраен океан се бе разляло из цяла Европа и сега, отдръпвайки се, оставяше да се застоява в кухините на новия век безплодната пяна на софистиката и схоластиката.
Пъхнал ръце в широките ръкави на плащаницата си, Беше с напрегнато внимание наблюдаваше как саксонецът и Куаси–Ба, след като сглобиха ковашкото огнище и замазаха с огнеупорна глина връзките на тръбите, започнаха да разпалват огъня.
Анжелик чу седящият зад нея свещеник да казва на събратята си:
— Едно е сигурно: подобно сборище на чудовища в човешки образи, и в частност присъствието на този нацапан като за някаква магьосническа церемония мавър, само внася още по-голям смут в душите на колебаещите се. За щастие, нашият Господ Бог винаги съумява да разпознае преданите Нему. Чух, че при повторна процедура за прогонване на бесовете, проведена тайно, но по всички правила и по нареждане на парижката епархия, било доказано, че този благородник е бил без всякакво основание обвинен в магьосничество и че по-скоро го наказват за недостатъчната му набожност…
Отчаянието и надеждата си разделяха изпълненото с болка сърце на Анжелик. Естествено, свещеникът имаше право. Защо наистина този добряк Фриц Хауер трябваше да бъде толкова гърбав и с посиняло лице, а Куаси–Ба да изглежда като истинско страшилище?
Картината стана още по-злокобна, когато Жофре дьо Пейрак изправи дългото си, смазано от мъченията тяло и, куцайки, се отправи към разпалената пещ.
Подсъдимият помоли един пристав да вземе черната пореста, подобна на шлака буца и да я покаже най-напред на председателя, а после и на всички съдии и заседатели. В същото време друг пристав им поднасяше увеличително стъкло, за да могат да я разгледат добре.
— Господа, това е руден концентрат от златоносен разтопен пирит, добит в моята мина в Салсин — обясни дьо Пейрак.
Беше потвърди:
— Вярно е, аз раздробих и промих точно такава черна материя, но без да получа от нея никакво злато.
— Е, добре, отче — рече обвиняемият с такъв почтителен тон, че направо възхити Анжелик. — Сега ще ни покажете още веднъж своето умение да промивате рудата. Куаси–Ба, дай му едно чукало.
Монахът засука широките ръкави на плащаницата си и започна усърдно да раздробява и стрива черния скален отломък, който бързо се превърна в прах.
— А сега, господин председателю, бъдете така любезен да наредите да донесат голямо ведро с вода и съвсем чист и изтъркан с пясък калаен тас.
Докато чакаше двамата швейцарски гвардейци да донесат всичко необходимо, затворникът, отново с посредничеството на приставите, представи на съдиите по същия начин и слитък метал.
— Това е олово, от което се изработват куршуми и водопроводни тръби, и наречено от специалистите „бедно“, защото на практика не съдържа нито злато, нито сребро.
— Но как можем да се уверим, че говорите истината? — съвсем на място попита протестантът Делма.
— Мога да ви го докажа чрез купелация[1].
Саксонецът подаде на бившия си господар голяма лоена свещ и два бели куба с височина на стената три–четири палеца. С малко ножче Жофре издълба неголяма дупка в един от кубовете.
— Какво е това вещество? Бяла пръст за порцелан? — заинтересува се Масно.
— Това е костна пепел — точно онази, която вече толкова ви впечатли в началото на заседанието. Всъщност, както ще видите сега, тази бяла материя или, ако щете, вещество, служи само за поглъщане на сгурията и нечистотиите, когато топим оловото с лоена свещ…
Запалиха свещта и Фриц Хауер донесе малка, огъната под прав ъгъл тръба, през която графът започна да духа така, че пламъкът на свещта да попада точно върху вмъкнатото в дупката на куба от костна пепел парче олово.
Изкривеният език на пламъка заоблизва оловото и всички видяха как то започна да се топи и да изпуска сиво-синкав дим.
Конан Беше назидателно вдигна пръст.
— Авторитетните учени наричат това, което става пред очите ни, „духане на философския камък“ — със скърцащ глас поясни той.
Графът прекъсна за миг работата си и рече:
— Ако слушаме този глупак, скоро всички пещи ще бъдат смятани за дихание на сатаната.
На лицето на монаха се изписа мъченическо изражение и председателят отново призова подсъдимия да спазва ред и благоприличие.
Жофре дьо Пейрак отново задуха в тръбата. На фона на сгъстяващия се вечерен сумрак в залата, ясно се виждаше как разтопеното до яркочервено олово започна да кипи, после се успокои и накрая, щом обвиняемият престана да духа в горелката, потъмня. Миг след това облачето остър дим се разсея и всички забелязаха, че разтопеното олово бе напълно изчезнало.
— Това е някакъв фокус, който не доказва абсолютно нищо — забеляза Масно.
— Той доказва само, че костната пепел е абсорбирала или, ако искате, е „изпила“ цялото окислено „бедно“ олово. А това означава, че то не съдържа благородни метали. Всъщност, чрез току-що проведената демонстрация, която саксонските металурзи наричат „опит нахалост“, исках да ви докажа точно това обстоятелство. А сега ще помоля отец Беше да приключи с промиването на черния, златоносен според мен прах, и ще се заемем с добиването на златото.
Междувременно швейцарските гвардейци бяха донесли ведрото и калаения тас.
След като добре разбърка във водата получения от рудата прах, монахът тържествуващо показа на съдиите съвсем малък слой тежки елементи, които се бяха утаили на дъното на съда.
— Стана точно така, както твърдях — рече той. — Няма никакво злато, няма дори прашинка от него. То може да изникне от това тук само с помощта на магия.
— Златото е невидимо — повтори Жофре. — Помощниците ми ще го извлекат от „това тук“, като си послужат единствено с олово и огън. Аз няма да вземам участие в работата им. По такъв начин вие ще се уверите, че няма да внеса в действията им никакъв нов елемент, нито ще изрека някакво кабалистично заклинание или формула, а само ще ви докажа, че става дума за почти занаятчийски способ, прилаган от прости работници, които са толкова магьосници, колкото всеки обикновен ковач или казанджия.
Господин Галеман прошепна:
— Говори съвсем просто и много добре. Скоро ще го обвинят, че се опитва да омагьоса съда и цялата публика.
Куаси–Ба и Фриц Хауер отново започнаха работа. Видимо разтревожен, но горд от „мисията“ си и от съзнанието, че започва да играе все по-значителна роля в процеса, на който, по свое дълбоко убеждение, той бе защитник на Църквата, Беше, без да се намесва, наблюдаваше пълненето на пещта с дървени въглища.
Саксонецът взе много голяма глинена пота, сложи в нея оловото, а после и черния прах от разтрошената шлака и покри сместа с някаква бяла сол, която трябва да беше боракс. Накрая засипа всичко с дървени въглища и Куаси–Ба започна да раздухва двата меха.
Анжелик се възхищаваше от смиреността, с която съпругът й, толкова горд и надменен допреди няколко минути, разиграваше тази комедия.
Той наистина стоеше доста далеч от пещта, близо до скамейката на подсъдимите, но отблясъците от огъня осветяваха бледото му и слабо лице, което сякаш се губеше в гъстите коси.
Имаше нещо зловещо и потискащо в цялата тази сцена.
Под влиянието на силния огън в пещта, сместа започна да се топи. Въздухът се изпълни с дим и с остър мирис на сяра. Седящите на първите редове започнаха да кашлят и кихат.
От време на време целият съдебен състав се губеше зад облаци тъмен дим.
Анжелик дори си помисли, че магистратите все пак заслужават известно уважение заради съгласието си да се изложат на този, ако не магьоснически, то поне много неприятен опит.
Бурие стана и поиска разрешение да се приближи. Масно се съгласи. Но славещият се като ненадминат майстор на фалшификациите съдия, комуто, според думите на адвоката, кралят бил обещал три абатства, ако процесът приключи със строга присъда, застана всъщност между пещта, на която бе обърнал гръб, и подсъдимия, когото не преставаше да дебне.
На моменти пушекът обгръщаше Бурие и го залавяше, но той продължаваше упорито да стои на своя неудобен и опасен пост, без да сваля очи от графа.
Съдията Фало, наречен дьо Сансе, изглежда също се чувстваше като седнал на горещи въглени. Той отбягваше погледите на колегите си и нервно се местеше в своето иначе удобно, тапицирано с червено кадифе кресло.
„Бедният Гастон!“, помисли си Анжелик и веднага забрави за него.
Под въздействието на силния огън в пещта, подхранван постоянно с дървени въглища, потата стана червена, после почти побеля.
— Спри! — изкомандва саксонският миньор. Целият в сажди, пот и костна пепел, той все повече заприличваше на изскочило от преизподнята чудовище.
Фриц Хауер се приближи до един от чувалите и измъкна от него големи извити клещи, с които извади от огъня тежката пота. Отметнал глава назад и стъпил здраво на кривите си крака, той я повдигна без видимо усилие.
Тогава Куаси–Ба му подаде натъпкан с пясък калъп. Бликна блестяща като сребро струя и сред искрящ бял дим се изсипа в леярската форма.
Граф дьо Пейрак сякаш излезе от вцепенението си и обясни с отпаднал глас:
— Това е изливане на обработеното олово, което вече е погълнало ценните метали от златоносния руден концентрат. Сега ще строшим калъпа и веднага ще пристъпим към купелацията на това олово върху хоризонталната „поставка“ от костна пепел, намираща се в дъното на пещта.
Фриц Хауер показа тази „поставка“, която представляваше голяма бяла тухла с дупка в средата. Той я сложи на огъня, после започна да избива слитъка от формата, като си послужи с чук и наковалня. В продължение на няколко минути величественото здание кънтеше и се тресеше от силните удари на чука. Накрая оловото бе сложено много внимателно в дупката на поставката, а огънят бе отново засилен. Когато тухлата и оловото се загряха до червено, Фриц даде знак на Куаси–Ба да спре духалата, а после и да изгребе от пещта остатъците от дървените въглища.
В пещта бе останала само червенеещата се тухла, в която разтопеното олово кипеше и ставаше все по-светло.
Куаси–Ба взе малко ръчно духало и го насочи към оловото.
Вместо да охлади, студеният въздух нажежи още повече метала, който стана ослепително ярък.
— Ето го и магьосничеството! — изкрещя Беше. — Въглища няма, но от адския огън се ражда философският камък! Вижте, появяват се и трите цвята!
Мавърът и саксонецът продължаваха да духат един след друг по разтопения метал, който като блуждаещ огън се извиваше, потрепваше, чезнеше и отново се завихряше. В центъра на масата се образува огнено яйце, а когато Куаси–Ба отстрани духалото си, то се изправи по дължина, завъртя се като пумпал и започна да губи от блясъка си, докато съвсем потъмня.
Но после изведнъж отново ярко заблестя, изскочи от дупката, тупна глухо на земята и се изтърколи чак до краката на графа.
— Яйцето на сатаната отиде при своя създател! — закрещя Беше. — Това е мълнията! Това е гърмящото злато! Сега ще избухне сред нас!
Публиката зави от ужас. В полумрака, в който изведнъж потъна залата, Масно се провикна да донесат свещи. А сред цялата тази олелия монахът Беше продължаваше невъзмутимо да крещи за „философското яйце“ и за „пилето на мъдреца“, докато накрая един писар шегаджия не издържа, скочи на пейката и силно изкукурига.
„О, боже, те нищо не разбират!“, мислеше си Анжелик и чупеше пръсти.
След известно време се появиха пазачи с тройни факли в ръце и шумотевицата поутихна.
Графът, който не бе помръднал от мястото си, побутна с бастуна си парчето метал.
— Куаси–Ба, вземи слитъка и го занеси на съдията.
Без да се колебае, мавърът скочи, улови металното яйце, което изглеждаше особено блестящо в черната му ръка, и го поднесе на съдията.
— Това е злато! — задъхано рече Бурие, който смаян продължаваше да стои на мястото си.
Той понечи да го хване, но щом го докосна, изкрещя от болка и отдръпна изгорената си ръка.
— Адският огън!
— Как е възможно, графе — попита Масно, опитвайки се да говори с твърд глас, — топлината на това злато да не гори чернокожия ви слуга?
— Всекиму е известно, че подобно на въглищарите от Оверн, маврите могат да държат разгорена жар в ръцете си.
Без никой да го е молил за това, Беше извади стъкленица със светена вода и я изля върху злощастния метал.
— Господа съдии, вие всички видяхте как пред очите ви бе създадено дяволското злато. И то въпреки проведения ритуал на изгонване на бесовете от подсъдимия. Съдете сами колко могъща е магьосническата му сила!
— Мислите ли, че това злато е истинско? — попита Масно.
Монахът направи силна гримаса, после измъкна от бездънния си джоб друга стъкленица, която много внимателно отпуши.
— Това е азотна киселина, която разяжда не само месинга и бронза, но и сплави от злато със сребро. Аз обаче предварително мога да кажа, че това тук е чисто злато.
— В действителност, полученото пред очите ви злато не е съвършено чисто — намеси се графът. — Иначе към края на купелацията металът не би пробляснал със светкавицата, съпътстваща рязко изменение на състоянието, което от своя страна предизвика друго явление, заставило слитъка да подскочи. Берцелиус е първият учен, описал този странен ефект.
Съдията Бурие запита с мрачен глас:
— Католик ли е поне този ваш Берцелиус?
— Разбира се — спокойно му отговори Пейрак, — защото е швед, живял през средновековието.
Бурие саркастично се засмя.
— Съдът ще оцени по достойнство едно толкова отдалечено по време свидетелство.
После настъпи кратка пауза, тъй като, склонили глави един към друг, съдиите обсъждаха дали да се продължи заседанието, или да се отложи за следващия ден.
Часът бе доста напреднал. Присъстващите бяха несъмнено уморени, но в същото време превъзбудени. Всъщност, никой не искаше да си тръгва.
И Анжелик не чувстваше никаква умора. Сякаш собственото й тяло не й принадлежеше. В главата й се въртяха трескави мисли, чиито криволици тя само следеше, без да може да ги овладее. Не беше възможно демонстрацията с извличането на златото да бъде изтълкувана във вреда на подсъдимия… Дали видимото престараване на монаха Беше не бе отблъснало съдиите? Този Масно можеше колкото си иска да твърди, че е безпристрастен, но на всички бе ясно, че е доброжелателно настроен към своя гасконски земляк. Но, от друга страна, нима целият съд не бе съставен от груби и сковани северняци? А от публиката единствено дръзкият господин Галеман се осмеляваше да изразява своето недотам добро отношение към решенията на краля. Колкото до съпровождащата Анжелик монахиня, тя наистина бе готова да й се притече на помощ, но съчувствието й приличаше по-скоро на къс лед, който се слага на парещото чело на тежко болен човек.
Ех, ако делото беше гледано в Тулуза!…
Пък и този адвокат, също дете на Париж, съвсем неизвестен и на всичкото отгоре много беден. Кога ли щяха да му дадат думата?… Дали нямаше да се измъкне в последния момент? Защо вече не се намесваше? И къде беше отец Кирше? Анжелик напразно се мъчеше да различи сред публиката, насядала на първия ред, простодушното селско лице на Великия заклинател на Франция.
Враждебни шушукания обграждаха Анжелик като дяволско хоро.
— Казват, че са обещали на Бурие три епархии, ако успее да изкопчи осъждането на този човек. Вината на Пейрак е само в това, че е изпреварил века си. Ще видите, че ще го осъдят…
Председателят Масно се покашля.
— Господа — рече той, — заседанието продължава. Имате ли нещо да добавите към това, което видяхте и чухте?
Хромият благородник от Лангдок се изправи, подпрян на бастуните си, и гласът му се извиси силен, звучен, изпълнен с неподправена искреност, която накара всички присъстващи в залата да потръпнат.
— Кълна се пред Бога и върху свещените за мен глави на жена ми и на моя син, че не познавам нито дявола, нито магиите му, че сатаната никога не ми е помагал, за да създавам злато или живи същества, че нито веднъж не съм се опитал да причиня зло, комуто и да било чрез омайване или урочасване.
За първи път през цялото безкрайно заседание, Анжелик усети, че тези думи предизвикаха чувства на симпатия към Жофре у публиката.
Някакъв чист юношески глас прозвуча от тълпата:
— Вярваме ти!
Съдията Бурие обаче веднага скочи и размаха ръкави.
— Пазете се! Ето го действието на омайването, за което не сме казали още всичко. Не забравяйте, той е Златният глас на кралството… Същият опасен глас, който е съблазнявал жените…
Юношата пак се провикна:
— Нека да пее! Да пее…
Този път горещата южняшка кръв на председателя Масно заговори и той заудря с юмрук по катедрата.
— Тишина! Ще наредя да се опразни залата! Стражи, изведете нарушителите!… Господин Бурие, седнете! Достатъчно ни прекъсвахте. Край на безредието! Адвокат Дегре, къде сте?
— Тук съм, господин председателю! — отговори Дегре.
Масно си пое дъх и направи усилие да се овладее. Сетне продължи с по-спокоен глас:
— Господа, кралското правосъдие е длъжно да се застрахова срещу всякакви случайности. Ето защо, въпреки че делото се води при закрити врати, като проява на своето великодушие, кралят пожела да не лиши обвиняемия от възможността да се защити с всички средства. Воден от тази мисъл, сметнах, че трябва да уважа желанието на подсъдимия да извърши този опасен опит, за да хвърли светлина върху магьосническите способи, към които съгласно обвинението прибягва. И накрая, Негово Величество прояви височайше милосърдие, като разреши на господин дьо Пейрак да си вземе защитник, на когото сега давам думата.