Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (10)

10

Пътуването до Поатие остави у Анжелик по-скоро неприятен спомен. Постегнали бяха за случая тяхната разнебитена карета, в която се настаниха трите сестри: Анжелик, Мадлон и Ортанс. Един от слугите управляваше впряга от мулета. Реймон и Гонтран яздеха два расови коня, подарък от баща им. Говореше се, че в новите си колежи йезуитите имали специални обори за ездитните животни на младите благородници.

Керванът се допълваше от два товарни коня. Единият бе възседнат от стария Гийом, който изпълняваше ролята на телохранител на младите господари. Бяха плъзнали зловещи слухове за размирици и военни стълкновения. Говореше се, че господин дьо Ларошфуко е разбунтувал Поату в подкрепа на господин дьо Конде. Събирал войска и за да я изхранва, изземвал част от реколтата. Кажат ли ти войска — разбирай глад и нищета, разбойници и скитници на път и кръстопът.

И така, старият Гийом ги придружаваше, с опряна на стремето пика и със старата си сабя на хълбока.

Ала пътуването мина спокойно. Когато прекосяваха една гора, забелязаха някакви подозрителни силуети, които се пръснаха сред дърветата. Явно пиката на стария наемник или най-вече бедната карета бяха обезсърчили разбойниците.

Прекараха нощта в някаква странноприемница на зловещ кръстопът, където се чуваше само заплашителното свистене на вятъра в оголената гора.

Гостилничарят склони да сервира на окъснелите пътници бистра водица, прекръстена на бульон, и няколко парчета сирене, което те изядоха на жалката светлина на мизерна лоена свещ.

— Всички гостилничари са съучастници на разбойниците — каза поверително Реймон на уплашените до смърт сестри. — Именно в странноприемниците се извършват най-много убийства. При последното ни пътуване преспахме в една, където преди около месец бяха кръцнали гръкляна на богат финансист, който имал само тази вина — пътувал съвсем сам.

И тутакси съжалил за глупавите си разсъждения, Реймон добави:

— Тези престъпления, извършвани от хората от простолюдието, са последица от покварата на висшестоящите. Целият свят е загубил страх от Бога.

Измина още един ден в път. Разтърсвани като чували с орехи по заледените дълбоки коловози, трите сестри се чувстваха направо разнебитени. Съвсем рядко минаваха по покрити с големи нащърбени плочи римски пътища, а най-често по глинести, издълбани от колелетата и съсипани от неспирния поток конници и селски каруци. Понякога се налагаше да чакат с часове при мостовете, тъй като служителите, които събираха пътните такси, най-често бяха мудни и бъбриви и не пропускаха нито един пътник, без да се наприказват на воля. Само високопоставените особи ги подминаваха, без да се спират, като през прозорчето на каретата пренебрежително запокитваха в краката на служителя кесията с парите. Премръзнала и вкопчена в Анжелик, Мадлон плачеше, а Ортанс, присвила устни, мърмореше:

— Недопустимо!

И трите бяха смазани от умора и неволно въздъхнаха с облекчение, когато вечерта на втория ден зърнаха Поатие с неговите амфитеатрално наредени бледорозови покриви по хълма, в чието подножие лъкатушеше бистрата река Клен.

Зимният ден беше ясен. Сякаш се бяха озовали в Южна Франция (впрочем Поатие се намираше в нейното преддверие), толкова бе приветливо небето над керемидените покриви. Камбаните, които биеха за вечерната служба, като че ли разговаряха помежду си.

Същите тези камбани щяха занапред да отмерват часовете на Анжелик почти цели пет години. Поатие бе град на църквите, манастирите и колежите. Камбаните въвеждаха ред в живота на всички тези хора в расо, на цялата тази армия колежани, толкова шумливи, колкото техните наставници не смееха да повишат глас. Свещеници и бакалаври се срещаха и разминаваха из стръмните улици, по сенчестите дворове и площадите, които се редуваха стъпаловидно и временно предлагаха отмора на поклонниците.

Братята и сестрите дьо Сансе се разделиха пред катедралата: манастирът на урсулинките бе малко вляво, над самата река. Колежът на отците йезуити бе кацнал съвсем нависоко. С обичайната за възрастта си непохватност, децата се разделиха почти безмълвно и само Мадлон, обляна в сълзи, прегърна двамата си братя.

И така, вратите на манастира се затвориха зад Анжелик. Още много време й трябваше, за да разбере, че дължи потискащото усещане, което я задушаваше на внезапната раздяла с простора. Стени, все стени и решетки по прозорците. Не изпита особена симпатия и към съученичките си: досега бе играла само с момчета, селянчета, които й се възхищаваха и подчиняваха безпрекословно. А тук, сред тези госпожици, някои от които със знатно потекло и солидно богатство, Анжелик дьо Сансе неизбежно заемаше място в последните редици.

В манастира бяха задължителни изтезаващите специални корсети, връзвани тъй стегнато, че принуждаваха всяко момиче да стои идеално изправено и за цял живот, независимо от обстоятелствата, го възнаграждаваха със стойката на високомерна кралица. Здрава и гъвкава, грациозна по природа, Анжелик спокойно би могла да мине без това мъчение. Ала в случая ставаше дума за феномен, който далеч надхвърляше рамките на обителта. Разговорите между големите момичета все повече убеждаваха Анжелик, че този вид корсет заема важно място във всичко, което касае модата. Те споменаваха също така и за нещо като пластрон с богата бродерия, панделки или бижута. Това съоръжение имаше задачата да подкрепя гърдите, като ги повдига толкова високо, че да са готови всеки миг да изхвръкнат навън от дантелите. То се знае, тези подробности се обсъждаха тайно, макар че манастирът бе натоварен с мисията да школува девойките тъкмо за битките на женитбата и на светския живот.

Учеха ги да танцуват, да се кланят, да свирят на клавесин и на лютня, да беседват помежду си по две, по три на зададена тема и нещо повече, дори да овладяват тънкостите на играта с ветрилото и на изкуството да се гримират. На второ място по важност бяха грижите за дома. Като се имаха предвид всички превратности, които би могло да им изпрати Небето, пансионерките бяха обучавани да навикнат и към най-черната домакинска работа. Трудеха се на смени в кухнята или пералнята, палеха и почистваха лампите, метяха, миеха плочника. И на последно място получаваха някои елементарни познания: по история и география, поднесени сухо и безинтересно, по митология, смятане, латински и теология. Повече се наблягаше на стилистичната школовка, понеже епистоларното изкуство е предимно женско занимание и размяната на писма между приятели и любими поглъща огромна част от времето на една светска жена.

Без да проявява непокорство в учението, Анжелик не радваше особено наставниците си. Изпълняваше всичките им нареждания, но сякаш не разбираше защо я принуждават да върши толкова безсмислени неща. Понякога изчезваше от часовете. След дълги издирвания най-после я намираха в самия край на зеленчуковата градина, която граничеше с жарките и обезлюдени улички. На най-строгите укори Анжелик неизменно отвръщаше с думите, че не вярва да върши нещо лошо като наблюдава растежа на зелките.

 

 

През следващото лято в града избухна страшна епидемия, която хората нарекоха чума, тъй като множество плъхове излизаха от своите скривалища и умираха по улиците и вътре в къщите.

Фрондата на принцовете, начело с господата Конде и Тюрен, причини мизерия и глад в Западна Франция, която досега бе пощадена от войните с другите държави. Вече не се знаеше кой е за и кой е против краля, но селяните от опожарените села се стичаха в градовете. Така се образува цяла армия от нещастници, които стояха пред всички манастирски порти с протегната ръка. Скоро те надминаха по брой светите отци и учениците. В определени часове и дни малките пансионерки раздаваха милостиня на бедните пред манастира на урсулинките. Беше им обяснено, че и това влиза в задълженията на всяка бъдеща истинска аристократка.

Анжелик за пръв път се сблъска с безнадеждната нищета, нищетата в дрипи, истинската нищета с порочни и пълни с омраза очи. Нито се трогна, нито се разстрои от тази гледка, за разлика от съученичките си, които или плачеха, или присвиваха устни от погнуса. Имаше чувството, че вижда някаква картина, открай време запечатана в съзнанието й, която сякаш бе смътно предчувствие за онова, дето щеше да й отреди нейната необикновена съдба.

Чумата пламна лесно от тинята, стичаща се надолу по стръмните улички през този огнен юли, който пресуши чешмите.

Имаше няколко случая и сред ученичките. Една сутрин в двора, където излизаха през междучасията, Анжелик забеляза, че Мадлон я няма. Попита къде е и разбра, че са пренесли сестричето й в болницата. След няколко дни Мадлон почина. Анжелик не заплака над дребното восъчнобледо и сякаш изсъхнало телце. Дори я доядя на Ортанс, че плаче пред останалите. Защо ли ревеше тази седемнадесетгодишна върлина? Ортанс никога не бе обичала Мадлон. Обичаше само себе си.

— Уви, чеда мои — кротко рече на сестрите Сансе една стара монахиня, — такъв е Божият закон. Много деца умират. Казаха ми, че майка ви има десет рожби, а е загубила само една. С тази стават две. Не е много. Познавам дама, родила петнадесет деца, седем, от които вече не са между живите. Какво да се прави, така е. Бог дава децата и Бог си ги прибира обратно. Много деца умират. Такъв е Божият закон!…

След смъртта на сестра си Анжелик стана още по-саможива и дори недисциплинирана. Правеше всичко на своя глава. Губеше се с часове из потулени кътчета на обширната обител. Забраниха й да ходи в градината, ала тя намираше начин да се промъкне там. Стана дума дори да я отпратят, ала барон дьо Сансе въпреки материалните затруднения, причинени от гражданската война, плащаше редовно пансиона на двете си дъщери, а с другите пансионерки съвсем не бе така. Нещо повече, Ортанс обещаваше да стане една от най-съвършените девойки на своя випуск. От уважение към голямата сестра не прокудиха малката, ала се отказаха от всякакви занимания с нея.

И така, през един януарски ден на 1652 година Анжелик, току-що навършила петнадесет години, пак бе горе на високото, опряна на зида, който опасваше зеленчуковата градина. Грееше се на слабото зимно слънце и се забавляваше, като гледаше как по улицата суетливо сноват минувачите.

В началото на тази година в Поатие цареше голямо оживление, защото кралицата, кралят и техните поддръжници неотдавна се бяха установили в града. Горката кралица, горкият млад крал, люшкани от бунт на бунт! Малко преди това бяха отишли до Гиен, за да се сражават срещу принц дьо Конде. На връщане се поспряха в Поату, за да направят опит да преговарят с господин дьо Тюрен, който държеше в свои ръце цялата тази провинция, от Фонтне Льоконт до океана. Шателро и Люсон, двете бивши протестантски крепости, се бяха присъединили към генерала хугенот, ала Поатие, градът, който още помнеше, че преди сто години църквите му бяха разграбени, а кметът обесен от еретиците, отвори вратите си за монарха. Сега до августейшия младеж стоеше само испанката с черната рокля. Народът, цяла Франция толкова дълго бяха крещели „Вън Мазарини! Вън Мазарини!“, че накрая мъжът с червените одежди се подчини. Напусна кралицата, която обичаше, и потърси убежище в Германия. Обаче заминаването му не бе достатъчно, за да уталожи страстите…

 

 

Облегната на стената на манастира, Анжелик се вслушваше в ропота на развълнувания град, възбудата на който се долавяше чак в този отдалечен квартал.

Ругатните на кочияшите, чиито карети се заклещваха из криволичещите улички, се смесваха със смеховете и виковете на пажовете и слугините, както и с цвиленето на конете. Звънът на църковните камбани се извисяваше над тази врява. Анжелик вече ги разпознаваше по гласовете, всички до една: това е Сент–Илер, това е Сен–Радьогонд, а ето и бученето на Нотр–Дам–Лагранд, към което се присъедини и Сен–Поршер с мощния си бас. Внезапно в подножието на манастирския зид се появиха досущ като рояк птички от далечните екзотични острови, хванати за ръце, танцуващи пажове с дрехи от сатен и коприна.

Един от тях се спря, за да завърже панделката на обувката си. Когато се изправи, той вдигна глава и срещна погледа на Анжелик, която го наблюдаваше от високото.

Пажът галантно свали шапка и помете уличния прахоляк.

— Моите почитания, госпожице! Май не ви е много забавно там горе?

Приличаше на пажовете, които Анжелик бе видяла в замъка Плеси — също като тях носеше къси буфан панталони, „наследство“ от шестнадесети век, и те правеха краката му дълги като на чапла.

Независимо от това, младежът бе симпатичен, със засмяно, поруменяло от студа лице и красиви кестеняви къдрици. Анжелик го попита на колко е години. Той отговори, че е на шестнадесет.

— Но не се безпокойте, госпожице, аз умея да ухажвам дамите. — Гледаше я гальовно и изведнъж протегна към нея ръце. — Елате при мен!

Анжелик изпита приятно вълнение. Сивият безрадостен затвор, в който сърцето й линееше, сякаш разтвори вратите си. Вдигнатото към нея красиво, засмяно лице й обещаваше приятни и сладостни мигове, за които бе зажадняла като след дълги пости.

— Елате — прошепна той. — Ако искате, ще ви заведа до двореца на Аквитанските херцози, където е отседнал дворът, и ще ви покажа краля.

Анжелик се поколеба, после запретна полите на черната си качулата наметка.

— Внимание, скачам! — извика тя.

Той почти успя да я хване в прегръдките си. Двамата избухнаха в смях. Пажът умело я хвана през кръста и я поведе със себе си.

— Какво ли ще кажат сестрите урсулинки?

— Свикнали са с прищевките ми.

— А как ще се върнете?

— Ще позвъня на вратата, за да поискам милостиня.

Той прихна.

Анжелик бе опиянена от водовъртежа, в който се озова изневиделица. Всред пъстрата навалица от дами и господа, които смайваха провинциалистите с фрапантните си дрехи, чевръсто си проправяха път улични търговци. Пажът купи от един печени жабешки бутчета, набучени на дървени пръчици. Потомствен парижанин, той ги оцени като голям деликатес. Много се усладиха и на двамата. Пажът се представи като Анри дьо Ружие от кралската свита. Самият монарх бил добър компаньон, понякога зарязвал важните членове на Кралския съвет, за да посвири на китара с приятелите си. Постоянно присъствие в двора били прелестните италиански кукли, племенничките на кардинала, независимо от принудителното отпътуване на техния чичо.

Докато бъбреше, младежът коварно водеше Анжелик към по-глухите квартали. Тя забеляза това, но нищо не каза. Тялото й, внезапно разбудено, очакваше нещо, което обещаваше ръката на пажа, обгърнала талията й.

Той се спря и лекичко я побутна към нишата на една входна врата. После я обсипа с бурни целувки. Говореше й банални, ала забавни неща.

— Красива си… Страните ти са червени като великденчета, а очите ти са зелени като жабки. Жабките от твоя край… Не мърдай, искам да разкопчая блузата ти… Остави на мен. Знам как да се справя… Ах, никога не съм виждал по-бели и сладки гърди… И твърди като ябълки… Харесваш ми, миличка…

Тя го остави да бръщолеви несвързано и да я гали. Отметнала назад глава, подпряна на обраслия с мъх каменен зид, Анжелик се взираше в синьото небе през пролуките на надвисналата стреха, ала всъщност не го виждаше.

Пажът мълчеше и дишаше на пресекулки. После на няколко пъти раздразнено се огледа наоколо. Улицата бе доста тиха, ала и по нея сновяха минувачи. Отнякъде изникна шумен орляк студенти, които подигравателно се развикаха, щом зърнаха младата двойка в нишата.

Младежът се отдръпна от Анжелик и тропна с крак.

— О, ще се пръсна от яд! Всички къщи в този провинциален град са претъпкани. Навярно и най-високопоставените сеньори приемат метресите си в преддверията! Къде тогава, питам се аз, ще бъдем на спокойствие?

— Добре сме си тук — прошепна тя.

Той обаче не беше доволен. Погледът му попадна върху малката кесийка, закачена на колана, и тутакси се разведри.

— Ела! Хрумна ми нещо! Ще намерим местенце, тъкмо за нас.

Улови я за ръка и тичешком я помъкна по улиците чак до площада пред Нотр–Дам–Лагранд. След повече от две години в Поатие, Анжелик почти не познаваше града. С възхищение огледа фасадата на църквата, цялата в скулптури като индуско ковчеже, с двете камбанарии, приличащи на шишарки, кацнали от двете й страни. Човек би казал, че самият камък е разцъфнал под вълшебното длето на ваятелите.

Анри помоли спътничката си да го почака до входа. След малко се върна предоволен, с ключ в ръка.

— Клисарят ми даде за малко под наем амвона.

— Амвона? — слиса се Анжелик.

— Чудо голямо! Не за пръв път услужва на горките влюбени.

Отново я прегърна през талията и двамата заслизаха по стълбите, които водеха към светилището. Анжелик се изненада от тъмнината и от бликащия от сводовете хлад. Най-мрачните френски църкви се намират в Поату. Всички тези солидни постройки крият в дълбините си забулени в мрак фрески, чиито ярки багри полека изплуват пред смаяния взор. Двамата млади пристъпваха безмълвно.

— Студено ми е — прошепна Анжелик, като се сгуши в наметката си.

Пажът я прегърна покровителствено през раменете, но възбудата му беше стихнала и сега изглеждаше притеснен.

Той отвори вратичката на монументалния амвон, после изкачи стъпалата и влезе в ротондата, предназначена за проповеди. Анжелик го последва.

Седнаха на кадифения килим. Църквата и мракът, пропит с мирис на тамян, като че ли обуздаха предприемчивостта на момчето. Пажът обгърна отново с ръка раменете на Анжелик и я целуна по слепоочието.

— Колко си красива, моя малка приятелко — с въздишка каза той. — Колко те предпочитам пред всички ония грандами, които ми отправят закачки и се забавляват с мен. Невинаги ми е приятно, но трябва да им угаждам. Ако знаеш само…

Той пак въздъхна. Лицето му си възвърна момчешкото изражение.

— Ще ти покажа нещо прекрасно, нещо изключително! — възкликна той и бръкна в кесийката си.

Извади квадратно парченце плат, обшито с дантела и леко замърсено.

— Носна кърпичка! — учуди се Анжелик.

— Да, кърпичката на краля. Тази сутрин я изпусна. Аз я прибрах и ще я запазя като талисман.

Той я загледа продължително, замислен за нещо.

— Да ти я дам ли като залог за любов?

— О, да! — отвърна Анжелик и живо протегна ръка.

Рамото й се блъсна в масивния дървен парапет, под сводовете на храма се разнесе почти гръмовно ехо.

Те се вкамениха, смаяни и леко разтревожени.

— Струва ми се, че някой идва — прошепна момичето.

Момчето призна засрамено:

— Забравих да заключа вратата на амвона.

После и двамата се умълчаха, заслушани в приближаващите стъпки. Някой се заизкачва по стъпалата към тяхното убежище и накрая се появи един стар абат с черна шапчица.

— Какво дирите тук, чада мои?

Пажът, който умееше да се оправя в трудни ситуации, беше приготвил вече своята версия.

— Исках да видя сестра си, която е пансионерка в Поатие. Не знаех къде да се срещнем. Родителите ни…

— Не говори толкова високо в Божия дом! Ти и сестра ти станете и ме последвайте.

Той ги заведе в ризницата и седна на едно столче. После, с ръце на коленете, изгледа проницателно и единия, и другия. Бели коси се подаваха под свещеническата шапчица и ограждаха лицето му, което въпреки старостта бе запазило свежата селска руменина. Имаше голям нос, живи и проницателни очи и къса бяла брада. Анри дьо Ружие изглеждаше направо сащисан и мълчеше с непресторено смущение.

— Любовник ли ти е? — попита ненадейно духовникът Анжелик, като кимна към момчето.

Лицето на девойката пламна, а пажът тутакси извика съвсем искрено:

— Бих желал да е така, монсеньор, но тя не е такова момиче!

— Толкова по-добре, чадо мое. Ако имаш безценна бисерна огърлица, ще ти бъде ли приятно да я захвърлиш на бунището в двора, където ще дойдат да се ровят прасетата с лигавите си зурли? Отговори ми, девойче, ще го сториш ли?

— Не, няма да го сторя.

— Не хвърляй бисерите си на свинете. Не пропилявай съкровището на своята невинност, което трябва да бъде запазено непокътнато за брака. А ти, грубо създание — обърна се той кротко към юношата, — как ти хрумна светотатствената мисъл да доведеш приятелката си в амвона, за да флиртуваш с нея?

— А къде да я заведа? — заоправдава се пажът начумерено. — Човек не може да разговаря спокойно по улиците на този град, които са по-тесни от кухненски долапи. Знаех, че клисарят на Нотр–Дам–Лагранд понякога дава под наем амвона и изповедалните, където може да пошушнеш нещо тайно, далеч от недискретните уши. Нали ги знаете тези провинциални градове с многото госпожици, прекалено строго надзиравани от баща мърморко и от свадлива майка, които никога не биха имали случай да чуят нежна дума, ако…

— Чудесно ме осведомяваш, синко!

— Амвонът струва тридесет ливри, а изповедалните — по двадесет. Скъпо е за моята кесия, повярвайте ми, монсеньор Венсан.

— Много лесно ми е да ти повярвам, ала още по-скъпо ще ти излезе онова, което вършиш върху самите везни, с които Сатаната и ангелът мерят греховете в преддверието на този храм.

Лицето му, досега невъзмутимо, придоби сурово изражение. Той протегна ръка.

— Дай ми ключа, който са ти поверили.

Момчето му го подаде и свещеникът попита:

— Ще дойдеш да се изповядаш, нали? Утре вечер те чакам отново тук. За да ти дам опрощение. Зная отлично в каква среда живееш, клети младежо! И по-добре е за теб да се правиш на мъж с това дете на твоите години, отколкото да служиш за играчка в леглото на зрели жени, които те развращават… Да, виждам, че се изчервяваш. Срамуваш се от момичето, което е толкова свежо и неопетнено, за разлика от твоите гримирани любовници.

Момчето наведе глава, самоувереността му се бе стопила. Накрая то прошепна, като се запъваше:

— Монсеньор Венсан дьо Пол, умолявам ви, не споделяйте случилото се с Нейно Величество кралицата. Ако ме върне при баща ми, той не ще може вече да ме настани никъде. Имам седем сестри, на които трябва да даде зестра, и съм третият, най-малкият син в семейството. Постъпих на служба при краля само поради благоволението на господин дьо Лорен, който ме… комуто се харесвах — завърши той смутено. — Той ми купи тази длъжност. Ако ме изгонят, сигурно ще си поиска обратно от баща ми парите, а той няма как да ги върне.

Старият духовник го гледаше сериозно.

— Няма да назова името ти. Ала добре ще е още отново да напомня на кралицата за мерзостите, с които е заобиколена. Уви! Тази жена е благочестива и предано се занимава с добри дела, но какво може да стори срещу толкова мръсотия? Човек не може с декрети да промени душите…

Някой отвори вратата на ризницата и отчето млъкна. Влезе млад мъж с дълги къдрави коси, облечен в изискани черни дрехи. Монсеньор Венсан се изправи и го изгледа осъдително.

— Господин викарий, ще ми се да вярвам, че не сте в течение на сделките, които сключва вашият клисар. Току-що е взел тридесет ливри от този млад благородник, за да му разреши да се срещне с приятелката си в амвона на вашата църква. Крайно време е да надзиравате по-зорко подчинените си.

Викарият затвори прекалено бавно вратата, за да има време да се окопити, после се обърна, ала полумракът в стаята не можа да прикрие смущението му. Тъй като той не каза нищо, монсеньор Венсан продължи:

— Виждам, освен това, че носите перука и светско облекло. Това е забранено на свещениците. Ще бъда принуден да сигнализирам на лицето, което отговаря за вашата енория, за тези пропуски и за търговийката с ключове.

Абатът с мъка прикри неволния си пренебрежителен жест.

— Ето нещо, с което изобщо няма да го трогнете, монсеньор Венсан. Той е парижки каноник. Купи сана си преди три години от своя предшественик, който се оттегли в земите си. Никога не е идвал тук и тъй като живее до самата Нотр–Дам–дю–Пари, бас държа, че нашата скъпа Нотр–Дам–Лагранд в Поатие никак не му се вижда грандиозна.

— Ах, страхувам се — възкликна внезапно монсеньор Венсан, — че тази прокълната търговия със свещенически санове и енории, които се продават като магарета и коне на пазара, ще тласне църквата към нейната гибел! И какви хора назначават сега в нашето кралство за епископи? Високопоставени велможи, образец за разпуснат морал, служили в кралските войски, като на всичкото отгоре не са ръкоположени за духовната си мисия, но тъй като са достатъчно богати, за да купят някоя епархия, си позволяват да облекат одеждите на Божии служители!… Ах, дано Всевишният ни помогне да се преборим с тази гибелна практика!^[1]

Щастлив, че други са станали прицел на гневните упреци, викарият се осмели да забележи:

— Аз не пренебрегвам своята енория. Занимавам се съвестно с нея и полагам всички възможни грижи. Окажете ни тази голяма чест, монсеньор Венсан, да присъствате днес вечерта на службата на Светото Причастие. Сам ще видите, че църквата е претъпкана с богомолци. Поатие е бил запазен от ереста благодарение на усърдието на неговите свещеници. За разлика от Ниор, Шателро и…

— Пороците на свещениците са първопричината за ересите! — извика назидателно монсеньор Венсан.

После стана, прегърна двете деца през раменете и ги изведе навън. Въпреки напредналата възраст и приведените си рамене, той изглеждаше пълен със сила и жизненост.

На площада пред църквата на Поатие, чиито каменни цветя сякаш оживяха под бледата зимна светлина, вече се свечеряваше.

— Агънца мои — каза монсеньор Венсан, — Божии чеда, — вие се опитахте да вкусите от зеления плод на любовта. Ето защо устните ви са изтръпнали, а сърцата ви са изпълнени със съжаление. Оставете да узрее под слънчевия светлик на живота онова, което е предназначено да цъфне. Ако се заблудите, търсейки любовта, има опасност никога да не я намерите. Какво по-голямо наказание за нетърпението и слабостта от това — да си обречен цял живот да вкусваш само плодове, които са горчиви или блудкави. Сега всеки да върви по пътя си. Ти, момче, се захващай със задълженията си, които трябва да изпълняваш добросъвестно. А ти, момиче, се връщай при монахините и заниманията си. И когато слънцето изгрее, не забравяйте да се помолите на Бога, който е наш общ отец.

Той ги остави. Проследи с поглед изящните им силуети, докато те се разделиха в дъното на площада.

Анжелик извърна глава едва когато стигна до вратата на манастира. Безбрежен мир се бе вселил в душата й. Още усещаше върху рамото си топлата старческа ръка.

„Монсеньор Венсан — помисли си тя. — Да не би това да е онзи прочут монсеньор Венсан? Онзи, когото маркиз дьо Плеси нарича Съвестта на кралството? Онзи, който принуждава благородниците да прислужват на бедните? Човекът, който всеки ден се вижда с кралицата и краля насаме? Колко естествено и мило се държи!“

Преди да удари с чукчето, тя още веднъж хвърли поглед към града, който потъваше в здрач. „Благословете ме, монсеньор Венсан“ — прошепна тя.

Анжелик понесе без ни най-малко да се бунтува наказанието, което й бе наложено заради бягството. След този ден вироглавото й държание се промени. Тя залягаше усърдно над уроците си, бе добре настроена към съученичките си. Изглежда най-сетне се беше приспособила към строгия режим в светата обител.

През септември същата година сестра й Ортанс напусна манастира. Една далечна роднина я повика в Ниор за своя компаньонка. Въпросната дама, потомка на дребни аристократи, съпруга на магистрат с невзрачен произход, държеше синът й да се свърже с някое прочуто благородническо семейство, за да придаде малко блясък на парите им. Бащата наскоро му бе купил от краля длъжността парижки прокурор, за да се чувства комфортно сред знатните гербове. Неочакван късмет и за двете страни. Наскоро след това стана и сватбата.

Пак през септември младият крал се върна като победител в добрата си стара столица.

Франция излизаше обезкървена от гражданската война, по време на която шест армии бяха тъпкали земята й, като вечно се търсеха и вечно не се намираха: армията на принц дьо Конде; армията на краля, командвана от Тюрен, който най-неочаквано бе предпочел да не му измени; войската на Гастон д’Орлеан, съюзник на англичаните и скаран до смърт с френските принцове; войската на херцог дьо Бофор, скаран с всички, ала подпомаган от испанците; войнството на херцог дьо Лорен, който се биеше за своя сметка; и най-сетне армията на Мазарини, опитал се от Германия да изпрати подкрепления на кралицата. Насмалко не назначиха госпожица дьо Монпансие за армейски генерал заради инициативата й да заповяда да стрелят с топ от Бастилията по войските на собствения й братовчед — кралят. Жест, за който височайшата госпожица плати прекалено скъпо, защото той изплаши доста претенденти за ръката й сред кралските синове в Европа.

— Госпожицата току-що застреля съпруга си — прошепнал с мекия си италиански акцент от Абруците кардинал Мазарини, когато му съобщили тази вест.

Именно той излезе големият победител в тази жестока и налудничава криза. След по-малко от година отново видяха червените му одежди в коридорите на Лувъра. Всички бяха на края на силите си.

 

 

Анжелик бе на седемнадесет години, когато узна за смъртта на майка си. Тя с часове се молеше в църквата, но отново не се разплака. Мъчно си представяше, че никога вече няма да я види да минава покрай нея, облечена в сивата си рокля и забрадена с черна кърпа, върху която надяваше лете демодирана сламена шапка. Жрица на цветната и овощната градина, госпожа дьо Сансе като че ли бе дарявала с повече грижи и ласки крушите и зелките си, отколкото многото си деца.

Именно по случай смъртта на майка си Анжелик се видя отново с братята си Реймон и Дьони, които дойдоха да й съобщят скръбната вест. Младото момиче ги прие в специалното помещение за посетители, зад студените решетки — така, както изискваше уставът на урсулинките.

Дьони сега също учеше в колежа. Откакто бе пораснал, той толкова бе заприличал на Жослен, че в първия миг тя изпита чувството, че вижда по-големия си брат такъв, какъвто го помнеше, с черната му ученическа униформа и рога на колана, наместо мастилница. Тя така бе заслепена от тази невероятна прилика, че само кимна на духовника, който придружаваше Дьони, и повече не му обърна капка внимание, така че се наложи той да се представи.

— Аз съм, Реймон. Не ме ли позна, Анжелик?

Тя се държеше като подплашена. В нейния манастир, прекалено строг в сравнение с много други, монахините се отнасяха към свещениците с благочестиво покорство, примесено с инстинктивно женско подчинение спрямо мъжете. Анжелик бе обзета от смущение, когато чу, че един мъж се обръща към нея на „ти“. И сведе очи, когато Реймон й се усмихна. Той тактично я осведоми за нещастието, което бе сполетяло семейството и простичко й заговори за подчинението, което дължим на Бога. Имаше някаква промяна в длъгнестото му лице с матов тен и светлите пламенни очи.

Реймон каза също, че баща им бил много разочарован от него, загдето продължавал да се счита за религиозно призван през последните години, прекарани при йезуитите. След заминаването на Жослен семейството навярно се беше надявало, че Реймон ще наследи благородническата титла. Ала младежът се бе отказал от наследството в полза на другите си братя и бе дал обет пред Всевишния. И Гонтран бил разочаровал горкия барон Арман. Изобщо не пожелал да постъпи в армията и заминал за Париж да учи неизвестно какво. Тъй че се налагало да чакат да порасне Дьони, едва тринадесетгодишен, за да възвърне на името дьо Сансе традиционния армейски блясък на родовете със старинно и знатно потекло.

Докато говореше, отецът йезуит не откъсваше поглед от сестра си: за да го чува, младата девойка бе допряла лицето си до леденостудената решетка, загледана в странните му очи, които изглеждаха бистри като морска вода в полутъмната стаичка. В гласа на младежа прозвуча известно съжаление, когато той попита:

— А ти, Анжелик, какво смяташ да правиш?

Тя разтърси тежките си коси със златни отблясъци и кротко отговори, че още не знае.

Година по-късно отново извикаха Анжелик дьо Сансе в стаята за посетители.

Този път там я чакаше старият Гийом, който не беше кой знае колко побелял в сравнение с по-рано и който грижливо бе подпрял неразделната си пика на стената на килията.

Каза й, че е дошъл да я вземе и отведе в Монтлу. Тя бе завършила вече образованието си, беше станала благовъзпитана госпожица и бяха й намерили съпруг.