Серия
Анжелик (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Angelique, Marquise des Anges, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)
Сканиране
strahotna (2017)
Разпознаване и корекция
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Ан Голон; Серж Голон

Заглавие: Анжелик, Маркизата на ангелите

Преводач: Бояна Петрова; Лилия Сталева; Магдалена Станкова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Свят“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: ДФ „Балкан Прес“, София

ISBN: 954-415-035-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4460

  1. — Добавяне

7

Накрая, уморена и отегчена Анжелик вече се накани да се прибере в стаята си, когато под прозорците се чуха звуци на китара. Тя се наведе, но не успя да различи никого в черната сянка на дърветата.

„Дали не е Енрико. Толкова е мил! Решил е да ме поразсее…“

Но ето че невидимият музикант запя. Ниският му мъжествен глас не беше гласът на пажа.

Още при първите звуци сърцето на младата жена замря. Този ту звучен, ту плътен тембър със съвършена дикция се отличаваше с красота, каквато рядко притежаваха гласовете на галантните любители певци, изпълващи Тулуза с идването на нощта. В Лангдок не липсваха красиви гласове. Мелодията се раждаше спонтанно от устните, навикнали да се смеят и да декламират. Ала този път майсторството на изпълнението беше безспорно. Градината бе завладяна от магическите звуци, от чиято сила сякаш потрепваше луната. Мъжът пееше някаква тъжна песен на старинния местен език, чиято изтънченост граф дьо Пейрак тъй често бе възхвалявал. Певецът подчертаваше всеки нюанс. Анжелик не разбираше всички думи, но една се повтаряше непрекъснато: аморе, аморе!

Любов!

Изпълнена с внезапна увереност, Анжелик си каза: „Това е той, последният трубадур. Златният глас на кралството!“

За пръв път чуваше нещо подобно. Някои й бяха казвали:

— О, да бяхте чули Златния глас на кралството. Той вече не пее. Кога ли ще пропее отново?

И я поглеждаха лукаво, окайвайки я, че не познава тази местна знаменитост.

„На човек му стига да го чуе веднъж и вече спокойно може да умре!“ — казваше госпожа Обертре, съпругата на главния капитул на града, твърде екзалтирана за своите петдесет години.

„Той е! Той е! — рече си отново Анжелик. — Как ли се е озовал тук? Нима е дошъл заради мен?“

Тя зърна отражението си в голямото огледало в спалнята. Сложила бе ръка на гърдите си, в очите й се четеше вълнение. Присмя се на самата себе си: „Ама че съм смешна! Сигурно Андихос или някой друг обожател ми е изпратил певец, комуто е платил, за да ми направи серенада“.

Ала въпреки това тя отвори вратата. Притисна ръце към гърдите си, за да успокои биенето на сърцето си, после безшумно прекоси преддверието и по бялата мраморна стълба слезе в градината. Дали най-после щеше да започне животът на Анжелик дьо Сансе дьо Монтлу, графиня дьо Пейрак? Защото любовта е животът.

Гласът идваше от беседката до брега, където бе статуята на богинята Помона. Когато младата жена се приближи, певецът замълча, но продължи леко да докосва струните на своята китара.

Тази вечер луната не бе пълна. Приличаше на златен кестен. Ала светлината й бе достатъчна, за да озари градината, и Анжелик различи в беседката черния силует на мъж, който бе седнал пред статуята.

Непознатият също я видя, но не се помръдна.

„Негър е“ — помисли си с разочарование Анжелик.

Скоро обаче забеляза, че се е излъгала. Непознатият носеше маска от кадифе, но ръцете му бяха тъй бели, че не оставяха капка съмнение към коя раса принадлежи. Шалче от черен сатен, вързано по италианската мода на тила, скриваше косите му. Доколкото можеше да се прецени в тъмнината, леко износеният му костюм бе някаква странна смесица между облеклото на комедиант и на прислужник. Големите му обувки от боброва кожа бяха от онези, които предпочитат да носят каруцарите и амбулантните търговци — хората, прекарващи дълго време на крак. Ала под ръкавите на горната му дреха надничаха дантели.

— Чудесно пеете — каза Анжелик, като видя, че той продължава да стои неподвижно, — ала съм любопитна да узная името на човека, който ви е изпратил.

— Никой не ме е изпращал, госпожо. Дойдох тук, защото знаех, че тази малка къща е подслонила една от най-красивите жени на Тулуза.

Мъжът говореше прекалено бавно и ниско, сякаш се боеше да не го чуят.

— Пристигнах в Тулуза тази вечер и отидох в двореца Ге Савоар, където се бяха събрали весели хора, за да чуят песните ми. Ала когато узнах, че не сте там, реших аз да дойда при вас, защото в нашата провинция се носят легенди за вашата красота и отдавна жадувам да ви срещна.

— Вие също се радвате на голяма известност. Нали вас наричат Златния глас на кралството?

— Да, госпожо. Аз съм ваш покорен слуга.

Анжелик седна на мраморната пейка, която опасваше вътрешността на беседката. Цветчетата на увивните растения пръскаха наоколо упойващ аромат.

— Изпейте ми още нещо — помоли тя.

Топлият глас се извиси отново, този път обаче по-нежен и сякаш приглушен. Не беше вече песен, изпълнена с призив, а песен нежност, близост, признание.

— Госпожо — промълви певецът, който прекъсна изпълнението си, — простете ми за дързостта. Бих искал да преведа на френски един рефрен, вдъхновен от очарованието на вашите очи.

Анжелик кимна.

Загубила бе представа за времето. Вече нищо нямаше значение. Нощта им принадлежеше.

Прелюдията бе доста дълга, той сякаш налучкваше мелодията, после въздъхна дълбоко и запя:

Очите й зелени имат

цвета на океана.

Вълните им огромни

се сключиха над мен.

И ето — след това

крушение на любовта

аз лутам се из дълбините

на нейното сърце.

Анжелик бе затворила очи. Не толкова пламенните слова, колкото самият глас пораждаше у нея една неизпитана досега наслада.

Отвори ли очи,

звездите се оглеждат в тях

като в бистрите води

на пролетните езера.

„Сега би трябвало да дойде любовта, защото този миг никога вече няма да се повтори. Не е възможно два пъти да се изживее. Пък и е досущ като в любовните истории, които си разказвахме в манастира.“

Гласът бе замлъкнал. Непознатият седна до Анжелик. По това колко уверено той я привлече към себе си, по властната нежност, с която повдигна брадичката й, Анжелик инстинктивно разпозна опитния любовник, пленил навярно доста женски сърца. Тя изпита леко съжаление, ала щом устните на певеца докоснаха нейните, светът наоколо шеметно се завъртя. Нямаше представа, че мъжките устни могат да имат свежестта на разцъфнали листенца, да бъдат толкова омайващо нежни. Те сякаш още тръпнеха от чаровните думи на песента и тази вълшебна сила завъртя Анжелик като вихрушка, в която мислите й се губеха.

„Не бива да правя това… Не е хубаво!… Ако Жофре ме изненада…“

После всичко изчезна. Устните на мъжа открехнаха нейните. Жарката целувка я изпълни с неземно блаженство, което се разля по вените й. Затворила очи, Анжелик й се отдаде изцяло, а това безкрайно и сладостно обсебване вече подсказваше за другото и го призоваваше. Прииждащите вълни на насладата се отдръпнаха — изживяването бе прекалено ново за девическото й тяло и Анжелик, внезапно изпитала странно раздразнение и болка, разтреперана се отстрани.

Имаше чувството, че ще загуби съзнание или ще се разридае. Мъжът милваше гърдите й, които неусетно бе освободил от пластрона по време на прегръдката.

Тя леко се отдръпна и оправи дрехите си.

— Простете — прошепна, — сигурно ме намирате доста изнервена, ала не знаех… не знаех…

— Какво не знаехте, сърце мое?

И понеже тя не отвърна нищо, той едва чуто добави:

— Това, че една целувка може да бъде толкова сладка?

Анжелик се изправи и се облегна на една от колоните на беседката. Луната залязваше и позлатяваше реката, към която се спускаше. Навярно бяха минали часове откакто Анжелик бе дошла в градината. Чувстваше се щастлива, неземно щастлива. Нищо вече нямаше значение, освен копнежа да изживее отново подобни мигове.

— Вие сте създадена за любов — прошепна трубадурът. — Това се отгатва само от едно докосване до кожата ви. Онзи, който съумее да пробуди вашата пленителна плът, ще ви извиси до върховни наслади!

— Мълчете! Не бива да говорите така! Омъжена съм, вие го знаете, а прелюбодеянието е грях.

— Още по-голям грях е красавица да приеме за съпруг сакат мъж.

— Не съм приемала: той ме купи.

И тутакси съжали за тези думи, защото те хвърлиха сянка върху безметежните мигове.

— Пейте ми още — помоли тя. — Още малко и ще се разделим.

Той се надигна, за да вземе китарата си, ала в това движение имаше нещо необичайно, което смути Анжелик. Тя се взря по-внимателно и кой знае защо, се уплаши.

Докато мъжът тихичко пееше някакъв необичайно тъжен припев, тя зорко го огледа. Преди малко, когато я целуна, за миг й се стори, че долавя нечие познато присъствие, и сега се досети: уханието на теменужки, примесено с лек аромат на тютюн… И граф дьо Пейрак обичаше бонбони с мирис на теменужки… Освен това пушеше. Страшно подозрение се прокрадна в душата на Анжелик… Току-що, когато се надигна, за да вземе китарата си, трубадурът странно залитна…

Анжелик нададе вик на ужас, последван от вик на гняв, и започна да скубе виещите се около беседката цветя, като тропаше с крака.

— О, това е прекалено!… Чудовищно… Свалете маската си, Жофре дьо Пейрак… Престанете с този маскарад или ще ви издера очите, ще ви убия, ще…

Песента рязко секна, спря. Китарата издаде гробовно декресчендо. Под кадифената маска блеснаха снежнобелите зъби на граф дьо Пейрак, който избухна в смях.

Той пристъпи към нея с неравните си крачки. Анжелик бе ужасена, ала най-вече бе извън кожата си от яд.

— Ще ви издера очите! — повтори тя през зъби.

Той я улови за китките, без да спира да се смее.

— И какво ще остане от този отвратителен хром граф, ако му издерете очите?

— Ама че неописуема наглост! Накарахте ме да повярвам, че вие… вие сте Златният глас на кралството.

— Но аз съм Златният глас на кралството!

И понеже тя го гледаше съвсем объркана, той добави:

— Какво толкова необичайно има? Роден съм с някои заложби. Учил съм в Италия при най-големите музиканти. Пеенето е светско изкуство, което днес се практикува от мнозина. Кажете ми откровено, скъпа моя, нима гласът ми не ви се нрави?

Анжелик се извърна и побърза да изтрие сълзите на безсилен гняв, които се стичаха по страните й.

— Как е възможно да не отгатна дарбата ви, нищо да не заподозра досега?

— Помолих да не ви казват, а и вие май не държахте особено да откриете дарованията ми.

Ала след първия изблик на ярост, тя внезапно изпита изкушението да се разсмее.

Като си помисли, че той бе стигнал в цинизма си дотам, че да я насърчава да му „изневери“ със самия себе си. Наистина в него се е вселил дяволът! Не, той самият е Сатана!

— Никога не ще ви простя тази комедия! — каза ядосано тя, като се мъчеше да запази остатъците от достойнството си.

— Обожавам да играя комедии. Виждате ли, скъпа моя, животът рядко е бил снизходителен към мен и тъй често са ме обсипвали с подигравки, че на свой ред изпитвам безкрайно удоволствие да се подигравам с другите.

Тя неволно вдигна сериозния си поглед към маскираното му лице.

— Нима наистина ми се подиграхте?

— Съвсем не, и вие отлично го знаете — отвърна той.

Без нито дума за сбогуване, Анжелик му обърна гръб и си тръгна.

— Анжелик, Анжелик! — повика я тихичко той.

Застанал на прага на беседката в загадъчната поза на италиански Арлекин, графът сложи пръст на устните си.

— За бога, госпожо, не споделяйте случилото се с никого, дори с най-доверената си слугиня. Ще стана за смях, ако се разчуе, че съм зарязал гостите си, за да открадна, дегизиран и маскиран, една целувка от собствената си съпруга.

— Вие сте непоносим! — извика тя.

После повдигна полите си и се затича по пясъчната алея. Вече на стълбите си даде сметка, че се смее с глас. Съблече се, като във възбудата си изтръгна няколко телени копчета и се изпободе с фибите. Не можеше място да си намери сред завивките, сън не я ловеше. Виждаше ту маскираното му лице, ту обезобразеното лице, ту профила с чисти черти. Каква бе тайната на този загадъчен мъж? И в мига, в който тя се разбунтуваше, споменът за насладата, изпитана в прегръдките му, тутакси отново я разнежваше.

„Вие сте създадена за любов, госпожо…“

Най-сетне успя да заспи. Сънува очите на Жофре дьо Пейрак, които изплуваха, „озарени от огъня на камината“, и в тях танцуваха пламъци.