Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (49)

14

Майстор Обен, палачът, живееше на Площада на Позорния стълб, близо до рибните Хали. Той трябваше да живее там и никъде другаде. От незапомнени времена тази подробност се уговаряше в документите на всеки новоназначен главен палач на Париж. Дюкяните и сергиите на площада му принадлежаха и той ги даваше под наем на дребни търговци. Освен това имаше и правото да си взема от всяка количка на пазара пълна шепа от изложените зеленчуци и варива, по една сладководна или морска риба и даже наръч сено.

И ако продавачките на риба бяха кралиците на Халите, то палачът бе окултният им, позорен господар.

Анжелик се запъти към него на свечеряване. Водеше я малкият Кордо. Дори в този късен час кварталът бе много оживен. По Грънчарската и Сиренарската улици Анжелик навлезе в този своеобразен квартал, огласен от странните викове на продавачките в Халите — известни с червендалестите си лица и образен език, те представляваха тук особено привилегировано съсловие. Кучетата се боричкаха в канавките за по някой кокал. Каруци, натоварени със сено или дърва, препречваха улуците. А целият въздух бе пропит с мириса на море, носещ се от тезгясите в рибните Хали. Примесени с натрапчивия дъх на месо и сирене, тези силни миризми се смесваха със зловонията, лъхащи на талази от близкото гробище Сен–з–Иносан и неговите ужасни костници, където от петстотин години се трупаха тленните останки на парижани.

Позорният стълб бе издигнат насред площада и представляваше нещо като малка осмоъгълна кула с остър покрив. Имаше само приземие и един-единствен етаж с високи сводести прозорци, през които можеше да се види голямо, въртящо се желязно колело, закрепено в средата на кулата.

Тази вечер на него бе разпънат крадец, чиито глава и ръце бяха напъхани в отворите, направени по обръча на цялото колело. Един слуга на палача го завърташе от време на време. Посинялото от студ лице на крадеца и провисналите му ръце се появяваха периодично на прозорците подобно на зловеща фигурка от механичните часовници по кулите, а събралите се наоколо зяпачи се смееха на неговите гримаси.

— Това е Жактанс! — провикна се някой. — Най-големият джебчия в района на Халите.

— Е, сега всички ще го разпознаваме!

— Само да се появи отново наоколо, и прислужници и търговци ще започнат да викат: „Дръжте крадеца!“.

Край позорния стълб се бе струпал доста народ. Но хората се тълпяха тук не толкова за да съзерцават разпънатия крадец, колкото за да се споразумеят с двамата прислужници на палача и да получат от жетоните, които те раздаваха на приземния етаж.

— Вижте, госпожо — рече младият Кордо с известна гордост, — тези хора искат да си запазят места за утрешната екзекуция. Но е сигурно, че жетоните няма да стигнат за всички желаещи.

С присъщата за професията си безчувственост, която щеше да му позволи да стане чудесен „изпълнител“, той й показа съобщението, което глашатаите бяха разгласили от сутринта по всички кръстовища:

„Господин Обен, главен палач на знатните и простосмъртни престъпници в Париж и околностите му, известява, че ще продава на разумна цена места на ешафода, откъдето утре ще може да се наблюдава огъня, който ще бъде запален на Гревския площад заради един магьосник. Билети за церемонията могат да се купят при позорния стълб от господа помощниците на господин Обен. Местата ще бъдат обозначени с хералдическата лилия, а жетоните — с кръста на Свети Андре“.

— Искате ли да ви купя един жетон, ако имате с какво да платите? — любезно предложи ученикът на палача.

— Не, не! — отказа ужасена Анжелик.

— И все пак, това е ваше право — поучително отбеляза младежът. — Защото без жетон няма да можете дори да се доближите, предупреждавам ви. За обесванията няма много народ, хората са им се нагледали. Но изгарянията на клада са по-рядко явление. Ама че тълпа ще бъде! Господин Обен казва, че предварително се безпокои. Той не обича големи групи от хора да крещят наоколо. Казва, че никога не се знае какво може да ги прихване. Ето че пристигнахме, госпожо. Заповядайте.

Стаята, в която я въведе младият Кордо, беше чиста и добре подредена. Току-що бяха запалени свещите. Около масата три русокоси, спретнато облечени момиченца с пухкави вълнени шапчици гребяха от дървени паници.

Край огнището жената на палача кърпеше яркочервената дреха на своя съпруг.

— Здравей, стопанке — рече чиракът. — Доведох тази жена, защото иска да говори с майстора.

— Той е в съда. Няма да се бави много. Седнете, хубавице.

Анжелик приседна на една пейка до стената. Съпругата на палача й хвърляше от време на време коси погледи, но не й задаваше въпроси, както би сторила всяка друга бъбрица. Колко много разстроени жени, изпълнени с мъка майки, отчаяни момичета бе виждала вече тя да седят на тази пейка, с надеждата, че ще могат да измолят от палача последна помощ, облекчение на страданията на любимо същество! Колко много нещастници се вмъкваха в този мирен дом и като предлагаха с пълни шепи злато или изричаха люти закани, се опитваха да склонят палача да им стане съучастник в невъзможното — да помогне на осъдения да избяга!

Дали от безразличие, или от състрадание, но жената мълчеше и в стаята се чуваше само тихият смях на момиченцата, които закачаха Кордо.

* * *

Дочула стъпки на прага, Анжелик се понадигна. Но вместо този, когото очакваше, дойде млад свещеник, който преди да влезе, дълго изтрива грубите си, покрити с кал обуща.

— Вкъщи ли е господин Обен?

— Не, но скоро ще се върне. Влезте, влезте, господин абат, и седнете до огъня, ако искате.

— Много сте любезна, госпожо. Свещеник съм от Мисията на Венсан дьо Пол и съм определен да придружа утре осъдения в последния му път. Господин началникът на полицията подписа упълномощаващото ме писмо и аз дойдох при майстор Обен, за да му го покажа и да го помоля да ме пусне при този нещастник. Една нощ, прекарана в молитви, често помага да посрещнеш по-спокойно смъртта.

— Разбира се — съгласи се жената на палача. И припряно добави: — Седнете, господин абат, изсушете наметката си. Кордо, я хвърли един наръч дърва в огнището.

Тя остави настрана червената дреха и взе хурката.

— Смел човек сте вие — поде домакинята. — Не се ли боите да останете насаме с един магьосник?

— Всички Божии създания, дори и най-грешните, заслужават да се отнасяме милосърдно към тях, когато настъпва последният им час. Но този човек е невинен. Не е извършил ужасното престъпление, в което го обвиняват.

— Винаги така казват! — рече философски жената на палача.

— Ако господин Венсан беше жив, утре нямаше да има клада. Часове преди смъртта му го чух да говори за ужасната несправедливост, на която щял да стане жертва един благородник в кралството ни. Ако беше жив, светецът господин дьо Пол щеше да се изкачи на кладата и да извика на народа да изгорят него, вместо един съвсем невинен човек.

— Ах, точно това измъчва бедния ми мъж! — възкликна жената. — Не можете да си представите, господин абат, колко много се тревожи той за утрешната екзекуция. Поръча да бъдат прочетени шест молитви в Сент-Йосташ и по една в страничните параклиси. А ако всичко мине добре, ще бъде отслужена и литургия в главния олтар.

— Ако господин Венсан беше жив…

— … нямаше да има повече нито крадци, нито магьосници и ние щяхме да останем без работа.

— Щяхте да продавате херинга в Халите или цветя на Пон–Ньоф и нямаше да се чувствате по-нещастна от сега.

— Бога ми, прав сте… — отвърна жената, смеейки се.

Анжелик гледаше свещеника. Когато чу защо е дошъл, тя едва се сдържа да не стане, да му се представи и да поиска милосърдната му подкрепа. Макар и млад, беше явно, че в душата му пламтеше огънят, разпален от господин Венсан: ръцете му бяха големи, а държанието — простодушно, като на човек от народа. Сигурно би се държал по същия начин и пред самия крал. Анжелик обаче не помръдна от мястото си. От два дни очите й пареха от горчивите сълзи, изплакани в самотата на малката стая, където таеше нещастието си. Сега сълзите й бяха вече пресъхнали, а сърцето й се бе вкаменило. Никакъв балсам не можеше да облекчи откритата, кървяща рана. От отчаянието й се роди едно отровно цвете: омразата. „Ще ги накарам да ми платят стократно страданията, които му причиниха“, бе взела накрая решение тя и то й вдъхваше вече желание за живот и за действие. Та може ли да се прости на такъв човек като Беше?…

Мислите бушуваха в главата й, но Анжелик продължаваше да стои неподвижна, скована, стиснала здраво под наметалото си кесията, която й бе дал Дегре.

— Ако щете ми вярвайте, господин абат, но най-големият ми грях е гордостта! — рече съпругата на палача.

— Не може да бъде! — възкликна учудено свещеникът и се плесна по коленете. — Не забравям за дължимата ни обич към ближния, но като знам, дъще, че всички ви мразят заради занаята на мъжа ви, че съседките ви отвръщат глава от вас като минавате, и се кръстят и мърморят зад гърба ви, съвсем откровено се питам откъде бихте черпили тези ваши надменност и тщеславие?

— Ех, така е! — въздъхна бедната жена. — Обаче, когато видя как моят човек, застанал здраво на краката си, вдига големия топор и храс! с един удар отсича глава, не мога да се въздържа да не се гордея с него. Защото знайте, не е никак лесно да свършиш тази работа само с един удар, господин абат.

— Стига, дъще, накарахте ме цял да се разтреперя! — прекъсна я свещеникът. Сетне добави замислено: — Човешката душа е същинска бездна.

В този момент вратата се разтвори, шумът от площада нахлу в стаята и почти заглуши тежките, отмерени стъпки на влезлия широкоплещест гигант. Той изръмжа нещо вместо поздрав и огледа гостите и домашните си с властния поглед на човек, който винаги и навсякъде е в правото си. Пълното му сипаничаво лице с груби черти бе невъзмутимо. То не изглеждаше зло, а само хладно и сурово като каменна маска. Беше лице на човек, който при определени обстоятелства не бива нито да се смее, нито да плаче — лице на гробар… или на крал, помисли си Анжелик и изведнъж й хрумна, че въпреки простоватата си занаятчийска дреха, новодошлият й прилича на Луи XIV.

А това беше палачът.

Младата жена стана, свещеникът също се изправи и мълчаливо му подаде подписаното от началника на полицията писмо.

Обен се приближи до една свещ, за да го прочете.

— Добре — рече той. — Утре на зазоряване ще ви отведа там.

— Не бих ли могъл да отида още тази вечер?

— Невъзможно е — отсече палачът. — Навсякъде е затворено. Само аз мога да ви заведа при осъдения, а, честно казано, господин свещеник, чувствам нужда и да похапна. На другите е забранено да работят след като изгаснат уличните фенери. Но за мен няма отдих нито денем, нито нощем. Скимне ли им да изтръгнат признания от някой осъден, само дето не остават да спят в затвора, толкова са бесни тези господа от висшето правосъдие. Днес, например, бе пуснато в ход всичко: и водата, и стягата за краката, та дори дървеният кон.

Свещеникът събра молитвено ръце.

— Нещастният човек! Сам в мрака на килията със страданията си и с тревогата от близката смърт! Боже, помогни му!

Палачът подозрително погледна духовника.

— Нали поне вие няма да ми създавате неприятности? Стига ми и този монах Беше, който буквално върви по петите ми и все не е доволен от това, което правя. Кълна се в Свети Ком и Свети Елоа, че ако питат мен, по-скоро той е обладаният от дявола!

Докато говореше, Обен изпразваше дълбоките си джобове. Той хвърли няколко предмета върху масата и малките момиченца ахнаха от възхищение. Последва ги нечовешки, изпълнен с ужас вик.

С разширени от ужас очи, между няколкото едри златни монети Анжелик съзря и инкрустираната с перли кутийка, в която някога Жофре подреждаше тютюневите пръчици, които пушеше. Без да се замисля, тя с рязко движение я грабна и я притисна до гърдите си.

Палачът обаче спокойно разтвори пръстите й и си взе обратно кутийката.

— По-кротко, момичето ми. Всичко, което намирам по джобовете на осъдените, по право ми принадлежи.

— Вие сте долен крадец! — рече задъхано тя. — Същински гарван, мародер!

Без да й отговаря, мъжът взе бавно от една ниша гравирано сребърно сандъче и сложи там плячката си. Жената продължаваше да преде, като поклащаше глава, сетне се обърна към свещеника и прошепна с извинителен тон:

— Знаете ли, всички жени говорят едно и също. Ние не им се сърдим. Но тази тук би трябвало да е наясно, че нямаме много облаги от един осъден на изгаряне. Няма да мога да взема даже тялото му, за да извлека малка печалба от тлъстините, които даваме на аптекарите, и костите, които…

— О, милост, дъще! — рече свещеникът и запуши ушите си с ръце.

Той гледаше Анжелик с големи, преливащи от състрадание очи. Тя обаче не го виждаше. Трепереше и хапеше устни. Беше обидила палача. Сега той щеше да я изгони и нямаше да изпълни зловещата молба, заради която бе дошла.

С все същата тежка и уравновесена крачка, Обен заобиколи масата и се доближи до нея. Втикнал палци в широкия си пояс, той я измери със спокоен поглед.

— С какво друго мога да ви услужа?

Разтреперана, неспособна да произнесе нито дума, тя му подаде кесията. Палачът я взе, претегли я на ръка и отново втренчи безизразните си очи в Анжелик.

— Искате да го удуша ли?…

Тя кимна.

Мъжът развърза кесията, изсипа няколко екю в широката си длан и каза:

— Добре, ще бъде сторено.

Но като забеляза ужасения поглед на младия свещеник, свидетел на почти безмълвната сцена, той смръщи вежди.

— Нали няма никому да кажете, отче? А? Разберете, че много рискувам. Ако ме забележат, мога да си навлека куп неприятности. Трябва да го направя в последната минута, когато димът съвсем закрие стълба от публиката. Приемам, защото искам да услужа, ясно ли е?

— Да… Няма да кажа никому нищо — с усилие отвърна абатът. — Аз… Можете да разчитате на мен.

— Плаша ви, нали? — попита палачът. — За пръв път ли ще изповядвате осъден на смърт?

— По време на военните походи, когато ходех да нося събраните от господин Венсан помощи, много често съпровождах нещастниците до дървото, на което ги бесеха. Но това беше друго време, с ужасите и треската на всяка война… Докато сега, тук… — И съкрушен, абатът посочи малките руси момиченца, седнали пред паниците си.

— Тук е правосъдието — каза с известна тържественост палачът. После се облегна удобно на масата като човек, който има желание да се поразговори с някого, и рече: — Симпатичен сте ми, отче. Напомняте ми един затворнически свещеник, с когото работих дълго време. Трябва да му отдам дължимото, като призная, че всички осъдени, които водехме заедно, преди смъртта си целуваха разпятието. А след това той винаги плачеше, сякаш бе загубил собствено дете и ставаше толкова блед, че твърде често го карах да изпива чаша вино, за да се съвземе. Всякога нося стомна с хубаво вино. Човек никога не знае какво може да се случи, особено с новаците в професията. Баща ми беше помощник на палача, когато разчекнаха на Гревския площад Раваяк, убиеца на Анри IV. Та той ми разказа… Впрочем, нищо, сега подобни истории няма да ви се харесат. Ще ви ги кажа по-късно, когато привикнете. Накратко, понякога говорех на изповедника: „Смяташ ли, че ще бъда прокълнат, отче?“. А той ми отвръщаше: „Ако ти си прокълнат, палачо, то ще помоля Бога и аз да бъда с теб…“. Вижте, господин абат, сега ще ви покажа нещо, което все пак ще ви поуспокои.

След като пак порови в многобройните си джобове, Обен извади малко шишенце.

— Рецептата за тази течност научих от баща си, който пък я узнал от свой чичо, палач по времето на Анри IV. Поръчвам си я в пълна тайна при аптекаря на мои приятели, комуто доставям в замяна човешки черепи, за да направи своя „магистърски“ прах. Той твърди, че чудодейното му творение помага при пясък в бъбреците и апоплексия, но черепът трябвало да бъде на млад мъж, умрял от насилствена смърт. Както и да е… това си е негова работа. Набавям му по един-два черепа, а той приготвя разтвора ми без дума да каже. Ако дам няколко капки на някой осъден на смърт, той изведнъж се развеселява и става съвсем безчувствен. Използвам го само при осъдените, чиито семейства могат да платят. Всъщност, все пак правя услуга, нали така, господин абат?

Анжелик слушаше със зяпнала уста. Палачът се обърна към нея.

— Искате ли да му дам малко утре сутринта?

Тя едва успя да раздвижи побелелите си устни:

— Аз… нямам повече пари.

— Това е включено в сметката — рече Обен, като си подхвърляше в ръка кесията. После отново придърпа сребърното сандъче и я скъта при другите си ценности.

Като промълви нещо за сбогом, Анжелик се запъти към вратата и излезе.

Повръщаше и се. Струваше й се, че усеща болки в кръста и че цялото й тяло е някак странно измъчено. Оживлението на площада, който продължаваше да ехти от смехове и викове, все пак се стори на младата жена по-малко мъчително от злокобната атмосфера в дома на палача.

Въпреки студа, вратите на дюкяните бяха отворени. Както винаги по това време на деня, продавачите бяха наизлезли, и от прага, по съседски, разговаряха и си подвикваха. Стрелци отвеждаха към Шатле вече сваления от позорния стълб крадец, а рояк деца тичаха подир тях и ги замеряха със снежни топки.

Анжелик чу забързани стъпки след себе си. Обърна се и съзря дребничкия абат, който се мъчеше да я настигне.

— Сестро… бедна сестро! — заговори задъхано той. — Сърце не ми даде да ви оставя да си отидете в това състояние.

Тя се отдръпна рязко назад. А свещеникът уплашено видя в полумрака, едва разкъсван от мъждукащия фенер на един дюкян, само призрачнобяло лице с две зелени очи, които светеха с почти фосфоресциращ блясък.

— Оставете ме! — остро му рече Анжелик. — С нищо не можете да ми помогнете.

— Сестро, молете се на Бога…

— Та нали в името на Бога утре ще изгорят моя невинен съпруг.

— Не усилвайте мъката си, като се бунтувате срещу Всевишния. Спомнете си, сестро, че нашият Спасител бе разпънат на кръста в името на Създателя.

— Вбесявате ме с вашите бабини деветини! — извика Анжелик с пронизителен глас, който й се стори, че идва от много далеч. — Няма да намеря покой, докато на свой ред не поваля някого от подобните вам и не го накарам да умре в същите мъки…

Тя се облегна на стената, закри лицето си с ръце и цялата се разтресе в глухо, жестоко ридание.

— Щом като ще го видите… кажете му, че го обичам, обичам го… Кажете му… че ме направи щастлива. И още… попитайте го какво име да дам на детето, което ще се роди.

— Ще го направя, сестро.

Той се опита да хване ръката й, но тя се дръпна и продължи пътя си.

Свещеникът се отказа да я следва. Прегърбен под тежестта на човешките скърби, той закрачи по уличките, където още витаеше сянката на господин Венсан.

* * *

Анжелик бързаше към Тампл. По едно време си помисли, че ушите й бучат, защото все й се счуваше наоколо да се крещи: „Пейрак! Пейрак!“.

Накрая се спря и се заслуша. Не, този път не бълнуваше.

„… Третият се казваше Пейрак. И дяволът спечели.“

Кацнало като птичка на една от колонките, които служеха на ездачите да се качват по-лесно на седлото, слабичко хлапе четеше с прегракнал глас последните строфи на отпечатана песен, снопче екземпляри от която стискаше под мишница.

Младата жена се върна и му поиска един. Грубата хартия миришеше на съвсем прясно печатарско мастило. Анжелик не можа да прочете написаното в тъмнината на уличката. Затова сгъна листа и продължи напред с бърз ход. Колкото повече се приближаваше към Тампл, толкова повече мислите й се насочваха към Флоримон. Тревожеше се, че го оставя сам точно сега, когато ставаше все по-палав. За по-сигурно, тя почти го връзваше в люлката, а това никак не се нравеше на малкия. Въобще той плачеше през цялото време докато майка му отсъстваше и тя го намираше разтреперан и задавен от непрекъснатия рев. Не смееше да помоли госпожа Скарон да го наглежда, защото откакто Жофре бе осъден, вдовицата на хромия сатирик я отбягваше и едва ли не се кръстеше, щом я срещнеше.

Още на стълбите Анжелик чу плача на детето си и полетя като стрела нагоре.

— Ето ме, съкровището ми, мой малък принце. Ех, защо не се държиш като голямо момче?

Тя бързо хвърли наръч дърва в огнището и веднага сложи да се топли тенджерката с кашата на Флоримон. Момченцето ревна още по-силно, с протегнати към нея ръце. Накрая тя го освободи от затвора му и то млъкна като по чудо, като даже благоволи мило да й се усмихне.

— Ти си един малък разбойник! — рече му гальовно Анжелик и започна да бърше мокрото му от сълзите личице.

В този миг ледът в сърцето й сякаш изведнъж се стопи. Тя вдигна Флоримон и започна да му се любува на светлината на пламъците, които хвърляха червени отблясъци в черните очи на детето.

— Моят малък крал! Малък прелестен бог! Само ти ми оставаш. Колко си ми хубав!

Флоримон като че ли разбра думите й. Той изпъчи малкото си телце и се усмихна с някаква простодушна и в същото време самоуверена гордост. С целия си вид сякаш искаше да покаже своята убеденост, че е център на света. Анжелик го погали и си поигра с него. Той чуруликаше като птиченце. Ненапразно госпожа Кордо с удоволствие повтаряше, че това детенце говори много по-добре, отколкото се полага за възрастта му. Наистина изреченията му не бяха съвършени, но мисълта му бе напълно разбираема. След като майка му го изкъпа и го сложи в леглото, малкият поиска тя да му изпее приспивна песен, тази за Зелената мелница.

Анжелик с мъка овладяваше гласа си да не трепери, да не се скърши. Песента е създадена, за да изразява радост. Човек едва успява да говори, когато сърцето му прелива от болка, но за да пее, е нужно да полага върховни усилия.

А Флоримон си искаше своето. „Още, още!“, настояваше той. После с блажен вид засмука палеца си.

Не му се сърдеше, че е толкова тираничен и несъзнателен. Страхуваше се от мига, в който щеше да остане сама в очакване на края на нощта. Когато Флоримон заспа, тя дълго го съзерцава, сетне стана и изтегна изтерзаното си до смърт тяло. Дали болката, която бе изпитала на връщане, не бе отзвук от чудовищните мъчения, с които бяха смазали Жофре? Отново си спомни пронизващите като с нож думи на палача: „Днес приложиха всички средства: и водата, и стягата на краката, та дори и дървения кон“. Тя не си представяше ясно какъв точно ужас се крие зад тези слова, но знаеше, че човекът, когото обичаше, е бил жестоко изтезаван. О, нека всичко това свърши по-бързо!

— Утре ще намерите покой, любов моя! — каза тя на глас. — Най-накрая ще се избавите от тези невежи и диви хора…

Листът с песента, която бе купила преди малко, се беше разгърнал на масата. Тя приближи свещта и прочете:

„На дъното на черната си бездна

във огледалото се взира сатаната

и намира, че не е толкоз страшна грозотата,

която му приписват глупавите хора.“

По-нататък поемата описваше с остроумни, но по-често непристойни думи недоумението на дявола, който се пита дали неговият така обруган от живописците на катедралите образ не би могъл с чест да издържи сравнението с човешките лица. В ада дори му предложили да организира конкурс за красота с участието на новопристигналите от земята.

„Точно тогава изведоха на площада

три мага и ги запалиха без пощада.

И тримата озоваха се в ада.

Единият беше със съвсем посиняло лице,

другият — черен гарван, с черно сърце,

а третият наричаше се Пейрак,

на земята бил граф жалкият кривокрак.

Ще кажа само, че от тез гнусни персони,

уж мъже, а със вид на горгони,

обитателите на ада просто обезумяха

и на всички посоки с крясък се разлетяха.

Така че наградата за красотата

без усилие спечели си сатаната.“

Очите на Анжелик пробягаха по подписа: „Клод-Льо-Пти, Калния поет!“

Тя смачка с горчивина листа и си помисли: „Този също ще го убия!“.