Ан Голон, Серж Голон
Анжелик, маркизата на ангелите (21)

11

— Любовта — рече Жофре дьо Пейрак, — изкуството да обичаме, е особено ценно качество на нашата нация. Бил съм в доста страни по света и навред тази истина е неоспорима. Нека се радваме, нека се гордеем с това, дами и господа, но и нека да внимаваме. Защото няма нищо по-крехко от тази репутация, ако не я браним с изтънчени чувства и веща плът.

Графът сведе лицето си, скрито зад маска от черно кадифе, и зъбите му блеснаха в усмивка.

— Ето защо сме се събрали тук, в Ге Савоар — дворецът на Веселите познания. Ала това не означава, че ви приканвам да се върнете към миналото. Разбира се, не мога да не спомена нашия наставник, авторът на „Изкуството да обичаме“, пробудил навремето човешките сърца за това вълнуващо чувство, но не ще пренебрегнем и приноса на следващите векове за нашето усъвършенстване, а именно — изкуството да беседваме, да развличаме, да блеснем с ума си, та дори, ако щете, не най-престижното, но също безкрайно важно умение да се насладим на добрата трапеза и изисканите питиета, за да се настроим любовно.

— Виж, това ми допада! — измуча шевалие дьо Жермонта. — Чувство ли? Пфу! Дайте ми да си хапна половин глиган, три яребички, шест пиленца, да гаврътна бутилка шампанско и… марш в леглото, хубавице!

— И когато тази хубавица се нарича госпожа дьо Монмор, тя казва, че в леглото ви бива само чудесно и силно да хъркате!

— Това ли казва? О, какво предателство! Вярно е, че веднъж, когато бях понатежал…

Бурен изблик на всеобщ смях прекъсна охранения шевалие, който, примирен с неизбежната си зла участ, повдигна капака на едно от сребърните блюда и си взе с два пръста пилешко крилце.

— Когато ям, аз не върша други неща. Не съм като вас, които смесвате всичко и се опитвате да внесете изтънченост там, където това е напълно излишно.

— Направо ви се любувам! — спокойно рече графът. — Толкова добре олицетворявате всичко, което ненавиждаме, което бихме искали да изкореним от нашите нрави. Вижте, дами и господа, това е издънката на варварите, на онези кръстоносци, които начело със своите епископи дойдоха тук, за да запалят стотици клади между Алби, Тулуза и По. Толкова ожесточено са завиждали на нашия дивен край, където е била възпявана любовта към жената, че са го превърнали в пепелище. Направиха от Тулуза град на нетърпимостта, на недоверието, на излъчващите фанатизъм студени очи. Нека не забравяме…

„Ето това не биваше да го казва!“ — помисли си Анжелик.

Нищо, че всички се смееха, в тъмните погледи на някои от присъстващите тя виждаше да проблясват жестоки пламъчета. Винаги се дивеше на тази злопаметност на хората от Юга спрямо собственото им минало, от което ги деляха цели четири века. Ала ужасът от кръстоносния поход на албигойците трябва да е бил наистина много голям, щом в селата още се срещаха майки, които заплашваха децата си със страшния Монфор.

Жофре дьо Пейрак обичаше да подклажда подобна злопаметност, не толкова от провинциален фанатизъм, колкото поради факта, че ненавиждаше всяко тесногръдие, простащина и глупост.

Седнала на другия край на огромната маса, Анжелик виждаше графа насреща си, облечен в яркочервени, обсипани с диаманти дрехи. Черната маска и тъмната коса подчертаваха белоснежността на високата яка, изработена от дантели от Фландрия, както и белотата на маншетите и на дългите му, красиви ръце, всяка с по пет пръстена.

В бяло бе облечена и самата Анжелик и това странно й напомняше за деня на тяхната венчавка. И тогава тук се бяха събрали най-знатните благородници от Лангдок и Гаскония и изпълваха двете големи маси, които в този ден бяха разположени в главната галерия на двореца. Само че днес сред това бляскаво общество не се виждаха нито старци, нито духовници. Сега, когато познаваше всекиго от присъстващите по име, Анжелик бе наясно, че болшинството от двойките не са венчани. Андихос бе довел своята метреса — пламенна парижанка. Госпожа дьо Сожак със съпруг магистрат в Монпелие бе склонила гальовно тъмнокосата си главица на рамото на един капитан със златисторуси мустачки. Неколцина самотни кавалери се домогваха до близостта на дами, очевидно твърде смели и независими, щом бяха дошли без задължителните си по-възрастни компаньонки на прочутите събеседвания за любовта.

Младост и красота лъхаше от тези богато пременени мъже и жени. Озарени от светлината на свещите, златата и скъпоценните камъни блестяха още по-ярко. Прозорците на обширната зала бяха широко отворени към топлата пролетна вечер. За пропъждане на комарите в кадилниците димяха тамян и листа от маточина, чието упойващо ухание се смесваше с аромата на вино.

Анжелик изпитваше свян и чувството, че тук не е на мястото си, досущ като полско цвете, засадено сред розови храсти.

Въпреки всичко, тя бе изключително красива и маниерите й по нищо не отстъпваха на обноските и на най-изисканите дами.

Ръката на младия херцог дьо Форба де Ганж докосна лакътя й.

— Колко жалко, госпожо, че сте притежание на нашия наставник! Тази вечер не мога да откъсна поглед от вас.

Тя лекичко го перна с ветрилото през пръстите.

— Не се престаравайте веднага да прилагате наученото тук. По-скоро разумно се вслушайте в изпитаната поговорка: „Тежко на онзи, който прибързва и се върти натам, накъдето духне вятърът“. Не забелязахте ли чаровното вирнато носле и розовите бузки на палавата ви съседка вдясно? Казват, че била млада вдовичка, която копнеела някой да я утеши след смъртта на нейния извънредно стар и непоносим съпруг.

— Благодаря за съветите, госпожо.

— „Новата любов прокужда старата“, поне така твърди метр Шаплен.

— Всяко наставление, произнесено от чаровните ви устни, ще бъде изпълнено незабавно. Позволете ми да целуна пръстчетата ви и обещавам, че ще се заема с младата вдовичка.

* * *

На другия край на масата бе възникнал спор между Сербало и господин дьо Кастел–Жалон.

— Беден съм като просяк — рече господин дьо Кастел–Жалон — и не крия, че продадох един арпан лозе, за да се облека прилично и да дойда тук. Ала твърдя, че не е необходимо да сте богат, за да ви обичат заради вас самия.

— Никога няма да ви обичат изтънчено. А вашата идилия в най-добрия случай ще напомня за онзи правоверен, който с дясната си ръка е прегърнал бутилката, а с лявата — своята възлюблена, потънал в тъжен размисъл за петачетата, които с мъка е припечелил и с които трябва да се раздели, за да плати и за двете удоволствия.

— Все пак твърдя, че чувството…

— Чувството не вирее в нищета…

Жофре дьо Пейрак със смях разпери ръце.

— Не спорете, господа, чуйте какво е рекъл древният мъдрец, чиято хуманна философия би трябвало да разреши всичките ни спорове. Ето как започва той своя трактат „Изкуството да обичаме“: „Любовта е аристократична. За да й се отдадеш изцяло, не трябва да имаш грижа за насъщния; материалното не бива да те потиска дотолкова, че всеки ден да си принуден да броиш часовете“. Следователно, забогатявайте, господа, и подарявайте на своите красавици бижута. Нищо чудно блесналият при вида на някой накит женски поглед с лекота да се превърне в любовен. Лично аз обожавам да гледам как една жена се любува в огледалото на новото си украшение. Не възразявайте, госпожи, и не бъдете лицемерни. Нима цените мъжа, който дотолкова ви пренебрегва, че не си прави труда да придаде повече блясък на красотата ви?

Дамите се засмяха и запротестираха.

— Но аз съм беден! — възкликна сърцераздирателно Кастел–Жалон. — Пейрак, не бъди толкова жесток, върни ми надеждата!…

— Забогатей!

— Лесно е да се каже!

— Винаги е лесно за онзи, който го желае. Или поне не бъди скъперник. „Скъперничеството е най-лошият враг на любовта.“ Ако си беден, тогава поне не пести времето си, нито подвизите си, направи хиляди лудости и най-вече — разсмивай. „Скуката е червей, който гризе любовта“. Нима не предпочитате, госпожи, смешниците пред сериозните учени?… И накрая, като последна утеха, ще цитирам следното: „Личните достойнства единствени заслужават любов“.

„Колко хубав глас има и как красиво говори!“ — каза си Анжелик.

Целувката на младия херцог още пареше пръстите й. Той покорно се беше извърнал и ухажваше вдовичката с розовото личице. Анжелик се чувстваше самотна и през дългата маса и синкавия дим на кадилниците погледът й бе прикован в червения силует на домакина. Дали той я гледаше? Призоваваше ли я под маската, която скриваше белязаното му лице? Или с нехайство и безразличие просто се наслаждаваше като преситен епикуреец на изтънчените словесни схватки?

— Знаете ли, че съм доста озадачен! — провикна се внезапно херцог дьо Форба де Ганж, като се надигна от стола си. — За пръв път присъствам на любовен кръжок и да си призная, очаквах да чуя приятно свободомислие, а не толкова строги слова. „Личните достойнства единствени заслужават любов“. Трябва ли да станем малко нещо светци, за да завоюваме своите дами?

— Боже опази, господин херцог! — подхвърли с кръшен смях младата вдовичка.

— Предизвикателството е сериозно — заяви Андихос. — Ще ме обичате ли с ореол, скъпа?

— Естествено, не!

— Защо виждате само достойнствата на олтарите? — извика Жофре дьо Пейрак. — Достойнство е да бъдеш весел, безразсъден й самонадеян, да си кавалер, стихоплетец и главно — а сега да ви видя, господа! — да си опитен любовник, при това винаги на разположение. Нашите бащи са противопоставяли куртоазната на чувствената любов. Аз бих ви казал: нека не пренебрегваме и двете. Трябва да обичаме истински и всецяло, с други думи — и душата, и тялото.

Той замълча за миг и добави с приглушен глас:

— Нека обаче не подценяваме екзалтацията на чувствата, която, без да е чужда на желанието, се извисява над него и го облагородява. Ето защо смятам, че онзи, който иска да опознае любовта, би трябвало да подчини и сърцето, и тялото си на следната повеля на Шаплен: „Влюбеният не бива да има повече от една възлюблена. Влюбената не бива да има повече от един възлюблен“. Направете своя избор, обичайте се или се разделяйте, когато си досадите, ала не бъдете като онези непостоянни любовници, които не правят разлика между пиянството и любовната страст: пият от всички чаши наведнъж и превръщат кралските дворове в кокошарници.

— Кълна се в Сен Северен! — възкликна Жермонта, като се надигна от мястото си. — Ако моят чичо, архиепископът, ви чуе, ще изгуби разсъдъка си. Това, което казвате, е нечувано. Никога не са ме учили на подобни неща.

— На прекалено малко неща са ви учили, господин шевалие!… Какво толкова ви шокира в думите ми?

— Всичко. Проповядвате вярност и разпуснатост, приличие и чувствена любов. А след това внезапно, сякаш вещаете от амвона, заклеймявате пиянството в любовната страст. Ще предложа този израз на архиепископа. Навярно ще го цитира идната неделя в катедралата.

— Думите ми са продиктувани от чисто човешка мъдрост. Любовта е враг на крайностите. И за нея, също както за добрата трапеза, важи правилото: нека предпочитаме качеството пред количеството. Удоволствието в любовта се простира до онзи предел, отвъд който започват принудата и отвращението от безсрамието. Ала нима е способен да вкуси истински целувка онзи, който се тъпче като прасе и се налива като бъчва?

— Трябва ли да разпозная себе си в това описание? — измърмори шевалие дьо Жермонта с пълна уста.

Анжелик си помисли, че той все пак не е с лош характер. Но защо Жофре сякаш нарочно го предизвиква? Нали самият той не се заблуждава доколко опасно е неприятното присъствие на този човек?

В навечерието на пиршеството графът й бе казал:

— Архиепископът изпраща тук племенника си, за да ни шпионира. — И бе добавил уж между другото: — Знаете ли, че войната между него и мен е обявена?

— Какво се е случило, Жофре?

— Нищо. Ала архиепископът желае да се сдобие с тайната на моето богатство, ако не и със самото него. Той вече няма да ме остави на мира.

* * *

Прислужниците отнесоха блюдата. Осем малки пажа влязоха, като някои от тях носеха кошници с рози, а другите — пирамиди от плодове. Пред всекиго бяха поставени чинийки с различни сладкиши и захаросани плодове с подправки.

— Виждате, че с удоволствие ви слушам да говорите така непринудено за плътската любов — каза младият Сербало. — Представете си, аз съм лудо влюбен, а ето че съм сам в тази компания. Не вярвам да не съм бил достатъчно пламенен в любовните си обяснения и без да се хваля, в дадени мигове имах впечатлението, че чувството ми е споделено. Ала, уви! Любимата ми е прекалено добродетелна. Реша ли се да направя някой по-смел жест, тутакси съм осъден на няколко дни жестоки погледи и многозначителна студенина. От месеци се въртя в тази дяволска игра: да я завладявам, като й доказвам, че я обичам, и да я загубвам, когато се опитам да докажа това на дело…

Злополучното приключение на Сербало развесели всички. Една дама го грабна в прегръдките си и го целуна по устните. Когато врявата стихна, Жофре дьо Пейрак внимателно каза:

— Въоръжи се с търпение, Сербало, и помни, че недостъпните девойки са способни да достигнат върховно сладострастие. Само че имат нужда от опитен любовник, който да съумее да ги освободи от известни скрупули, които ги карат да смесват любовта с брака. А сега ще ти цитирам няколко предписания: „Когато се отдаваш на любовната наслада, не минавай отвъд желанията на любимата. Независимо дали доставяш, или получаваш любовна наслада, запазвай винаги известен свян“. И най-сетне: „Вслушвай се внимателно в повелята на дамите“.

— Намирам, че давате прекалено голямо предимство на жените — възрази един благородник, за което получи няколко удара с ветрило. — Ако ви слушаме, би трябвало непрекъснато да примираме в краката им.

— Ами че това е прекрасно! — одобрително заключи любовницата на Бернар д’Андихос. — Знаете ли как наричаме в Париж младежите, които ухажват нас, префинените? „Умиращи“!

— Не искам да умирам — заяви мрачно Андихос. — Ще умрат съперниците ми.

— Трябва ли да позволим дамите да ни налагат всичките си прищевки?

— Очевидно.

— Те ще ни презират…

— И ще ни изневеряват…

— Трябва ли да допуснем да ни мамят?

— Не, разбира се — каза Жофре дьо Пейрак. — Бийте се на дуел, господа, и убивайте съперниците си. „Който не ревнува, не може да обича. Всяко подозрение спрямо любимата увеличава любовния ми плам.“

— Този дявол Шаплен е помислил за всичко!

Анжелик поднесе виното към устните си. Кръвта й се бе разгорещила и тя започна да се смее. Обичаше завършека на угощенията при южняците, когато изведнъж гласовете зазвучаваха като фанфари, когато започваха предизвикателства и шеги и някой благородник вадеше сабята, а друг настройваше китарата си.

— Пей! Пей! — извика внезапно някой. Настояваха да чуят Златния глас на кралството!

В лоджията над галерията музикантите тихо засвириха. Анжелик видя, че малката вдовичка бе опряла глава на рамото на младия херцог. Тя взимаше бонбони и нежно ги поставяше между устните му. Двамата се усмихваха един на друг.

На кадифеното небе луната се появи кръгла и бистра. Жофре дьо Пейрак махна с ръка на един прислужник и той угаси светлините, минавайки от свещник на свещник. Стана съвсем тъмно, после очите постепенно свикнаха с мекото лунно сияние. Само че гласовете заглъхнаха и във внезапно настъпилото вглъбяване се чуха въздишките на прегърнатите двойки. Някои бяха вече напуснали трапезата. Те бродеха из градините или в откритите за уханните изпарения на нощта галерии.

— Скъпи дами — чу се още веднъж дълбокият хармоничен глас на Жофре дьо Пейрак, — и вие, господа, бъдете добре дошли в двореца Ге Савоар. Няколко дни ще разговаряме помежду си и ще се храним на същата маса. В дома ми вашите покои са приготвени. Ще намерите в тях тънки вина, фини сладкиши и сиропи. А също и удобни легла. Спете сами, ако сте в мрачно настроение. Приемете в тях приятел за един час… или за цял живот, ако той ви допада. Яжте, пийте, любете се… но бъдете дискретни, защото „за да запази цялата си сладост, любовта не бива да бъде разгласявана“. Още един съвет, специално към вас, мили дами. Знайте, че леността също е голям враг на любовта. В страните, където жената е все още робиня на мъжа, при народите от Изтока и в Африка, най-често на нея се пада задачата да се постарае господарят й да изпита наслада. Под нашите цивилизовани небеса за вас е отредено най-приятното в любовта. Понякога вие злоупотребявате и отвръщате на нашия плам с вялост… която не е далеч от безчувствеността. Научете се да се раздавате смело и любовта ще ви възнагради. „Припрян мъж и пасивна жена са любовници, чужди на насладата“. Ще завърша с едно откровение от гастрономическо естество. Господа, припомнете си, че шампанското, което се изстудява в по няколко бутилки до леглото ви, се отличава с повече въображение, отколкото с постоянство. С други думи, за предпочитане е да не пиете прекалено много преди двубоя. Но затова пък никое вино не е по-достойно да чества победата, да ви възстанови след щастлива нощ и да поддържа пламенността и силата ви. Госпожи, моите почитания.

Той бутна назад креслото си, кръстоса двата си крака върху масата и като взе китарата, започна да пее. Маскираното му лице бе обърнато към луната.

Анжелик се почувства непоносимо самотна. Един древен свят възкръсваше от пепелищата си под сянката на кулата Арсеза. Пламенната Тулуза намираше отново своята душа. Чувствеността възвръщаше правата си и една красива жена, изпълнена с младост и живот, не можеше да остане безразлична. Не е възможно безнаказано да говориш за любовта и нейните сладости, без да се поддадеш на нега, вече благотворна. Почти всички сътрапезници бяха напуснали помещението. Неколцина, застанали в нишите на прозорците с чаши ликьор от рози в ръка, се отдаваха на нежни закачки. Госпожа дьо Сожак целуваше своя капитан. Дългата топла вечер, още по-приятна поради фините вина, изтънчените ястия с добре подбрани подправки, музиката и цветята, довършваше делото си, предавайки двореца в ръцете на вълшебството на любовта.

Мъжът в червено продължаваше да пее, ала и той бе самотен.

„Какво чака? — питаше се Анжелик. — Да се хвърля в нозете му и да кажа: Вземи ме!“

При тази мисъл тръпка премина по цялото й тяло и тя затвори очи.

Беше в плен на невъобразим смут и противоречия. Докато предната вечер бе готова да отстъпи, сега тя се бунтуваше срещу изкушението. „Привлича младите жени с песни.“ Отдалеч това й се бе сторило толкова страшно, а отблизо бе тъй дивно хубаво. Тя стана и също излезе, казвайки си, че „бяга от съблазънта“. После мигом осъзна, че този мъж е неин съпруг пред Бога и отчаяно тръсна глава. Чувстваше се изгубена и изпълнена с боязън. Възпитана строго, тя се плашеше от прекалено свободния живот. Принадлежеше на епоха, когато всяка слабост се заплащаше с угризения и скрупули.

Ако някоя жена тази нощ би се отдала стенеща на любовника си, още на следващия ден би изтичала обляна в сълзи в изповедалнята и би поискала да я затворят зад решетките на някой манастир, за да приеме монашеското було и да изкупи прегрешенията си. Анжелик чувстваше, че Жофре дьо Пейрак се стреми да я подчини на любовта, а не на брака.

Ако бе омъжена за друг, дали той би се държал по същия начин? Дали пък дойката й не бе права, когато казваше, че този човек служи на Сатаната?…

Слизайки по голямото стълбище, тя се размина с прегърната двойка. Жената шепнеше много бързо, сякаш жално се молеше. В бяла рокля Анжелик бродеше из градините на двореца, изпълнен с въздишки. Тя зърна Сербало, също сам; той обикаляше алеите и навярно обмисляше речите, които щеше да държи на прекалено добродетелната си приятелка. Анжелик се усмихна.

„Горкият Сербало! Ще остане ли верен на любовта си, или ще я изостави заради някое по-жалостиво момиче?“.

Шевалие дьо Жермонта слизаше с нестабилни стъпки по стълбата. Дишайки шумно, той се спря близо до Анжелик.

— По дяволите всички преструвки и лигавения на южняците! Приятелката ми, която досега бе толкова добре настроена към мен, ме зашлеви по лицето! Изглежда, че не съм вече достатъчно изтънчен за нея.

— Вярно е, че вие имате възможност да изберете как да се държите — като развратник или като духовник. Измъчва ви може би обстоятелството, че още не сте решили кое е истинското ви призвание.

Силно зачервен, той се приближи до нея и право в лицето я лъхна дъхът му, натежал от изпитото вино.

— Измъчва ме обстоятелството, че съм разиграван като бик от преструванка като вас. Бога ми, ето как се отнасям аз с жените.

Преди Анжелик да успее да мръдне, той я сграбчи грубо и долепи влажната си дебела уста върху устните й. Тя се помъчи да се освободи, обзета от отвращение…