- Серия
- Крийси (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Man on Fire, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Магдалена Куцарова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Издание:
Автор: Арътр Дж. Куинъл
Заглавие: Мъж под прицел
Преводач: Магдалена Куцарова-Леви
Година на превод: 1996
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: трето (не е указано)
Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2004
Тип: роман (не е указано)
Националност: английска (не е указано)
Печатница: Инвестпрес АД
Редактор: Йордан Колев
Художник: Буян Филчев
Коректор: Станка Митрополитска
ISBN: 954-733-017-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18326
- — Добавяне
Глава 6
След като наеха Крийси, Рика отново беше свободна да пътува с Еторе. Затварянето на Пинта у дома имаше едно непредвидено последствие: Рика също трябваше да си стои вкъщи. Нямаше смисъл да държи дъщеря си затворена за по-голяма безопасност и да я оставя сама с прислугата.
Пътуванията на Еторе обикновено продължаваха от седмица до десетина дни и включваха посещения на най-големите градове в Европа, а също на Ню Йорк и Торонто. Тя харесваше тези пътешествия, а и помагаше на Еторе. Той се занимаваше обикновено с продажби, а нейната външност и чар бяха голямо преимущество.
Еторе бе забравил да говори с Крийси за свободното му време. Очевидно американецът трябваше да остава сам с момичето. Той остави Рика да му съобщи новината. Тя изпита облекчение от спокойствието, с което Крийси я прие. Крийси не бе мислил за свободното си време. Каза на Рика, че понякога може да излиза да вечеря навън, но ще го прави само когато те са си у дома. Тя осъзна, че бодигардът без дом и семейство е голямо предимство, и спокойна отпътува с Еторе за Париж.
Еторе щеше да преговаря за закупуването на нови плетачни машини „Лебосе“. Общата им стойност надхвърляше четиристотин милиона лири и ако не успееше да убеди французите да се съгласят на кредит при изгодни условия, нямаше изгледи за успех. Но Еторе бе убедителен в преговорите, а и Рика щеше да помогне със своя чар, затова бе настроен оптимистично.
За Пинта отсъствието на родителите й означаваше, че ще се храни в кухнята. Крийси беше доволен от взаимоотношенията им — според неговите представи те бяха добри и правилни — но тя го пренебрегваше. Не се държеше грубо, бе се отказала от позицията на обидено възмущение — просто го приемаше като необходима, но безинтересна вещ.
По време на яденето Пинта говореше само с Бруно и Мария, като се отнасяше сериозно и с уважение към стария човек и се шегуваше с жената относно някакъв предполагаем обожател в Комо. Крийси виждаше, че те много обичат детето и им е приятно да се хранят с него на една маса.
Децата по принцип са инати. Пинта бе решила да станат приятели. Пречките я караха да бъде още по-настойчива в решението си. Тя с готовност кимна, когато майка й я помоли да не досажда на Крийси, но след дълги и обстоятелни размисли изработи стратегията си. Беше интелигентно момиче с добро сърце. Две неща в характера й я отличаваха от майка й: начинът на живот на родителите й и липсата на братя и сестри я бяха направили много зряла за нейните единайсет години. Пинта бе свикнала с компанията на възрастни хора и често имаше възможност да наблюдава поведението им. Освен това беше много любопитна и постоянно правеше открития. Гледаше на живота с широко отворени очи, изпълнени с очакване. Разочарованията и загубите не можеха да помрачат оптимизма й. Беше като малко кутре, изпълнено с любопитство, което при вида на нещо непознато отскача назад, а след това бавно тръгва към него и върти носле във въздуха.
Затова, когато Крийси й се скара в колата, тя се отдръпна, а сега бавно се придвижваше напред, но го правеше разумно и извън полезрението му.
Пинта правилно бе преценила ситуацията. Всяка фронтална атака щеше да бъде забелязана. Така можеше да изчаква и да наблюдава, докато открие слабото място в защитата му. Беше убедена, че Крийси има слабо място. Никой не би могъл до такава степен да не се интересува от живота и света около себе си. Затова тя изчакваше, весело бъбреше с Мария и Бруно и привидно го отбягваше.
С течение на времето Крийси привикна към създалото се положение. Без съзнателно да се стреми към това, той бе преминал към неутралната позиция на временно бездействие. Нямаше нужда от решения, планове, емоции. Работата не изискваше кой знае какво от него, условията бяха много добри. Не знаеше колко време може да издържи в това положение. Но за момента беше доволен. Чувстваше, че е спрял или поне забавил хода на мислите, които го смущаваха и разстройваха. Нямаше странични задължения, връзки, изисквания. Можеше спокойно да живее ден за ден — без надежди, но и без песимизъм.
Постепенно намали пиенето. То продължаваше да му влияе зле — правеше го безучастен и изтощаваше силите му, но сутрин бутилката все по-често оставаше недопита. Това вече беше не отчаяно пиянство, а по-скоро лош навик. Знаеше, че за да спре този навик, преди да е станало прекалено късно, трябва изцяло да се откаже от алкохола. Заслужаваше си да помисли върху това, но не беше особено спешно.
Крийси свикна с всекидневните си задължения. Сутрин откарваше Пинта до училище и в пет следобед я прибираше. Оставаше му много свободно време. Понякога се разхождаше из Милано и си купуваше книги или касети, но обикновено се прибираше. Помагаше на Бруно да се грижи за имота. Обичаше да използва ръцете си, да майстори нещо. Веднъж Гуидо се беше пошегувал, че това е като изкупление — нали бе посветил целия си живот на взривяване и разрушаване.
В Легиона Крийси имаше възможност и да разрушава, и да изгражда, защото легионерите се занимаваха и със строителство — главно на пътища. През първите си дни в Алжир те, подобно на римляните, строяха пътища и допринасяха за изграждането на страната. Бяха продължили тази традиция и в други части на Африка, както и във Виетнам. Легионерите бяха обучени за тази работа и Крийси я обичаше.
На Бруно бе възложена тежката задача да се грижи за обширните площи край къщата. Той се занимаваше основно с градината и ливадата пред сградата, които се простираха надолу до пътя. Зад къщата се издигаше каменист хълм, покрит с борове. Тази част беше силно занемарена. Дървената ограда, която разделяше владенията, беше в ужасно състояние. Бруно бе помолил Еторе да му осигури средства и работник, който да му помогне да я поправят. Еторе бе обещал да направи нещо, но после бе забравил за обещанието си. Крийси се зае с оградата. Отиде до Комо и купи със собствени пари дървен материал. Щеше да обясни на Еторе, че това е от съображения за сигурност, макар че дори поправената ограда не би спряла нападател, твърдо решен да проникне в имението.
Крийси работеше по няколко часа на ден, но му бяха необходими няколко седмици, за да завърши оградата. Но междувременно това запълваше свободното му време и макар че беше пролет и все още беше хладно, Крийси обилно се потеше и така изчистваше организма си от уискито.
Вечеряха рано, след което той оставаше в кухнята за час-два, четеше или гледаше телевизия и слушаше с половин ухо разговорите на другите.
Няколко дни преди завръщането на родителите си Пинта направи първата крачка.
Когато нямаше нищо интересно по телевизията, тя четеше последните вестници и списания. Живото й любопитство често я подтикваше да задава въпроси на Бруно и Мария. Те не бяха особено начетени, нито пък бяха пътували, и отговорите, които й даваха, бяха ограничени. Обикновено за Крийси тези разговори не бяха нищо повече от страничен шум, но една вечер думата „Виетнам“ привлече вниманието му.
Пинта четеше за масовия поток от бежанци — „хората с лодките“. Тя попита Бруно защо толкова много хора напускат страната си. Той сви рамене и неопределено заговори за комунизма.
Това привлече вниманието на Крийси и той за пръв път се включи в разговора. Момичето го слушаше с интерес, докато той обясняваше, че повечето от тези хора са етнически китайци и винаги са живели като отделна общност. Виетнамците не ги обичат и по традиция не им се доверяват. След края на войната обединен Виетнам е решил да се отърве от тях. Като цяло китайците са богати и могат да си позволят да платят на контрабандисти — най-често китайци от Хонконг — за да ги прекарат с лодка през границата. Преминаването не е особено опасно, тъй като властите си затварят очите и дори насърчават изселването. Така че проблемът не е толкова в комунизма, колкото в дълбоките етнически различия.
Пинта умело направи сравнение с миграцията на работна ръка в Европа — от по-бедните към по-богатите страни. Тя наскоро беше чела за лошото отношение, с което в Швейцария и Германия посрещат италианските работници.
Пинта ловко движеше разговора. В отговор на следващия й въпрос Крийси обясни положението в Малайзия и Индонезия, където китайските малцинства управляват почти цялата икономика и това поражда всеобщо негодувание. Каза й, че след неуспеха на комунистическия преврат в Индонезия са били избити над сто хиляди китайци.
Тя искаше да разбере как китайците са се издигнали до тези високи позиции и Крийси й разказа за това как първите колонисти са довели със себе си голям брой работници. Китайците били добри работници на плантациите, умеели да разчистват джунглите и да строят пътища. Местното население не работело толкова упорито. Той й посочи много други примери: азиатците, доведени в Източна Африка за строежа на железницата, остават там и почти изцяло окупират дистрибуторските и търговските мрежи; същото става и с тамилите, доведени от Индия в Шри Ланка, за да работят на чаените плантации. Подобни примери има в целия свят — обикновено те създават разцепление, което по-късно довежда до вражда и кръвопролития.
Изведнъж Крийси млъкна и взе книгата си. Подобни монолози не бяха характерни за него. Пинта престана да задава въпроси и не му каза нито дума повече. Вместо това започна да говори с Мария. След няколко минути Крийси стана, сърдито пожела лека нощ и се качи в стаята си.
Когато вратата се затвори зад гърба му, Пинта незабелязано се усмихна.
„Това беше първата крачка. Мечо Крийси“ — помисли си тя.
На следващия ден и на път за училище, и на връщане Пинта мълчеше, а след вечеря гледа телевизия. Крийси сякаш не съществуваше. Той се почувства спокоен. Предишната нощ в стаята му го бе обзело чувство на безпокойство — това чувство го спохождаше винаги когато правеше нещо нетипично за него. Но ако можеше да разгадае стратегията на момичето, щеше да се разтревожи още повече, макар че би й се възхитил от тактическа гледна точка: целта бе внимателно изучена, бяха отбелязани слабите места; нападението бе внезапно, бе предизвикана ответна стрелба, последвана от незабележимо отстъпление и поставяне на капан. От Пинта би се получил отличен водач на партизани.
В Милано Крийси заведе Елио и Фелисия на вечеря в „Загоне“. Мария му бе препоръчала това заведение. Беше работила там като сервитьорка веднага след пристигането си на Север. Собственикът беше флорентинец и Мария гарантираше за качеството на храната, макар че — както тя със съжаление обясни — заведението беше скъпо. За Фелисия това бе цяло събитие. С двете малки деца тя не можеше да излиза вечер, но сега ги бе оставила на грижите на една близка съседка и можеше спокойно да се забавлява.
Мария бе направила резервация по телефона и тъй като по всяка вероятност я бяха запомнили като добра сервитьорка, собственикът им обърна специално внимание и ги настани на хубава маса. Той обясни на Крийси, че Мария е проявила скромност, твърдейки, че е била обикновена сервитьорка. Тя помагала в кухнята и се представила като отлична готвачка. Семейство Балето често посещавали заведението и така решили да я наемат. Пошегува се с Крийси, че след ястията на Мария храната тук ще му се стори безвкусна.
Но тя не беше. Започнаха с пене ала картиера[1], след това хапнаха агнешко задушено с вино, грах и розмарин. И тримата се забавляваха. За Крийси това бе първата вечер, която прекарваше навън, откакто бе започнал работа, а веселото настроение на Фелисия беше заразително.
Елио бе учуден от поведението на Крийси. В сравнение с миналия месец бе настъпила явна промяна. Не беше особено приказлив и не се усмихваше до уши — това бе невъзможно за Крийси — но леко приемаше добродушните закачки на Фелисия и дори сам подметна няколко скучни шеги. Фелисия искаше да знае всичко за домакинството на семейство Балето и особено за Рика, добре известна като дама от висшето общество и домакиня. Наистина ли е толкова красива, колкото разправят? Крийси потвърди това. Според всички критерии тя беше красива, и то много.
— Харесваш ли я? — попита Фелисия с обезоръжаваща усмивка.
Крийси кимна, без да се колебае. Всеки мъж би я харесал. Това беше естествено. Той посочи почти празната чиния на Фелисия.
— По същия начин чревоугодниците харесват хубавата храна или доброто вино.
— А момичето? Прилича ли на майка си?
Крийси се замисли и събеседниците му забелязаха, че въпросът го е заинтригувал.
Той реши, че що се отнася до външния й вид, Пинта е не по-малко красива. Това вече бе започнало да проличава. Но характерът й като че ли беше различен. Тя бе извънредно общителна. Крийси обясни, че е любопитна и иска да знае всичко. Но може би когато се развие напълно, ще се промени — кой знае? Красотата често ограничава.
Крийси откри, че мисли за момичето. Онази вечер, когато й обясняваше за виетнамците, тя директно му бе задала един-два въпроса с явната цел да разшири познанията си. Предишния ден на път за училище, както седеше на задната седалка, Пинта изведнъж го попита за „човешките права“. Този въпрос бе широко отразен в пресата, президентът Картър бе дал изявление по темата, намесиха се и много депутати.
Крийси й обясни, че това означава свобода на личността и основни жизнени права за всички в обществото.
Тя отново го насърчи с добре поставени въпроси и той започна да допълва простичкото си обяснение. Когато пристигнаха в училището, той вече говореше за леви и десни режими и значението на понятието демокрация.
Крийси очакваше тя отново да повдигне въпроса на връщане, но Пинта мълчеше.
Мислите му бяха прекъснати от един мъж, който се приближи до масата им. Беше Вико Мансути. Той току-що бе влязъл с други двама мъже.
— Вие бяхте мистър Крийси, нали?
Крийси го представи на Елио и Фелисия и започна да наблюдава как той пуска в ход чара си. Белите му зъби проблясваха сред гъстите черни мустаци.
— Имате превъзходен вкус — каза Вико. — Това е един от най-добрите ресторанти в Милано. Как ви се стори храната?
Всички признаха, че храната е отлична, и след като за последен път блесна със зъби към Фелисия, той се върна при спътниците си.
След няколко минути Загоне дойде да им предложи напитка — комплимент от господин Мансути.
— Той е очарователен — отбеляза Фелисия, след като си поръча коняк.
Крийси погледна към Елио и типично италианският експресивен жест с рамене му подсказа, че двамата са на едно мнение относно Мансути.
— Акула — каза Елио. — Хитра акула. Изградил си е много добра репутация. Има солидни връзки в правителствените и деловите среди. Говори се, че поддържа връзки и с мафията — той направи гримаса. — Но това е нещо обичайно. В днешно време е трудно да се определят границите между престъпния свят, правителството и бизнеса. Между другото, говори се, че има връзка с жената на работодателя ти.
Крийси остана учуден. Не от това, че Рика би могла да има връзка с друг мъж, а че е избрала човек като Мансути. Но следващите думи на Елио обясниха всичко.
— Той явно помага на Балето да получи гаранции от банките, за да преоборудва завода. Говори се, че самият Мансути е дал лична гаранция. Той е много богат, а заводите „Балето“ са изправени пред финансови затруднения.
„Това е достатъчно основателна причина“ — помисли си Крийси. Рика едва ли би устояла на подобно предложение, в случай че начинът й на живот е застрашен.
— Ако Балето няма пари, дъщеря му едва ли би могла да бъде потенциална жертва на отвличане — каза Крийси.
Елио се съгласи и изказа мисълта, че това може би е въпрос на социален статус.
— Много от приятелите на Рика имат телохранители.
— Мислиш ли, че аз съм социална придобивка? — сухо попита Крийси, а Фелисия се разсмя. Но Крийси си припомни краткото интервю с Еторе и всичко му стана ясно. Еторе се опитваше на ниска цена да запази имиджа на жена си. Това обясняваше защо италианецът не бе склонен да дава пари за подобряване сигурността на къщата. При завръщането си от Париж остана приятно изненадан, когато видя, че Крийси поправя оградата, и щедро му възстанови скромната сума, похарчена за дървен материал. Когато обаче Крийси предложи да се монтира телена ограда и да се вземат допълнителни мерки за сигурност, шефът му не бе особено ентусиазиран.
— Вашата фирма ли се занимава със счетоводството му? — попита Крийси.
— Не — поклати глава Елио, — но подочуваме някои неща.
Фелисия възкликна:
— Подочувате! Счетоводителите са най-големите клюкари на света. По-опасни са дори от домакините — и тя се усмихна на съпруга си. — Като мъничка мафия, която използва джобни калкулатори вместо пистолети.
Елио кимна весело и с одобрение.
— Може би е права. Мисля, че ние наистина обменяме информация помежду си по-свободно, отколкото би трябвало, но това е за наша собствена защита. Италианските бизнесмени са много потайни особено с данъчните закони в нашата страна. Основното оръжие на счетоводителя е информацията — заради нея сме готови да си издерем един другиму очите. Тя ни развлича от скуката да гледаме колони с цифри по цял ден.
Загоне се появи и донесе нови питиета, този път от свое име. Фелисия доста си пийна и когато станаха да си ходят, тя тръгна между двамата мъже, като ги държеше под ръка.
Те се спряха до масата на Мансути. Тримата мъже станаха и Вико ги представи. Размениха си поздрави. Единият от спътниците му се оказа англичанин. Бе облечен като банкер, в типичния британски костюм на тънко светло райе от три части. Вико особено наблегна на факта, че Крийси е бодигард на момичето на Балето.
— Много е опитен — каза той с усмивка.
Крийси почувства раздразнение. Беше затворен човек и ненавиждаше да бъде обект на обсъждане от непознати.
Когато излязоха навън, Фелисия го целуна по двете бузи и му благодари. Накара го да обещае, че в близките дни ще дойде у тях на неделен обяд.
— Да, той е много по-спокоен — каза Елио по телефона. — Бях изненадан. Изглежда по-улегнал. Дори пусна една-две шеги.
Гуидо също се изненада. Не бе очаквал всичко да тръгне така добре. Това му донесе голямо успокоение. Дълго се бе тревожил за Крийси.
— Разбира ли се с момичето?
— Каза, че е любопитна по природа — отговори Елио. — Предполагам, че я търпи, иначе нищо не би се получило.
— Не мога да си представя как я търпи, ако тя постоянно го обсипва с въпроси.
— Е, сигурно момичето не е такова — замислено каза Елио. — Но той наистина каза, че тя се интересува от всичко.
Гуидо му благодари за обаждането и за помощта, която е оказал на Крийси. Елио отвърна, че няма проблеми. Той боготвореше по-големия си брат и би направил всичко за него.
Гуидо затвори телефона. Беше учуден. Едно любопитно дете и невъзмутимият Крийси бяха несъвместими неща.
Може би Крийси остаряваше. Вероятно ставаше и по-добродушен. Или може би уискито го бе променило. Както и да е, дотук всичко вървеше добре.
Пинта бе стигнала до задънена улица. Беше наясно, че за да предприеме следващата стъпка към приятелството на Крийси, ще има нужда от ново средство. Не бе достатъчно само да задава въпроси по темите, които я интересуват, за да го изведе от мълчанието му. Това не беше диалог. Тя искаше да научи повече за самия него, за живота му. Бяха стигнали дотам, че той говореше с нея почти всеки ден — за политика, градове, хора. Но самият Крийси винаги оставаше забулен в тайна и Пинта много внимаваше с личните въпроси.
Тя бе разпитала майка си за миналото му и бе научила основните факти от неговата кариера. Отначало Рика говореше без особено желание заради насилието, с което Крийси се бе сблъсквал, но Пинта знаеше как да се оправя с родителите си и лесно измъкна необходимата информация. Освен това Рика се гордееше с техния бодигард. Тя бе споменала на Еторе, че никой от приятелите им не може да се похвали с подобна придобивка. В крайна сметка Крийси имаше Кръста на Чуждестранния легион и много други медали и белези. Беше и парашутист. Без съмнение бодигардът им допринасяше за издигане на положението им в обществото и Рика не се срамуваше да разказва на приятелите си за миналото му.
В резултат на това Вико повдигна въпроса за бодигарда по време на следващия си обяд с Еторе.
— Как успяхте да го наемете толкова евтино?
— Защото пие. Той е алкохолик.
Вико кимна с разбиране.
— Добре го прикрива.
— Вярно е. Пие само нощем. Но сам си призна, че му се отразява зле. Все пак добре кара кола и на външен вид изглежда опитен — Еторе се усмихна самодоволно. — Това беше добра инвестиция. Освен всичко друго е и много сръчен. Обича да поправя разни неща.
И той разказа на Вико за поправената ограда и другите необичайни неща, които Крийси върши из имота.
Вико се усмихна.
— На дърводелец щяхте да плащате повече. Освен това Рика е щастлива и доволна. Преди няколко дни я видях в „Гранели“. Изпихме по един коктейл. Сега е много по-спокойна от преди.
— Да — съгласи се Еторе. — А има и други преимущества. Харчи по-малко. Когато е нещастна, става безумно екстравагантна. Предполагам, че така се успокоява. Продължава да идва в Милано, за да пазарува, но вече не купува толкова много неща.
Вико кимна дълбокомислено.
— Може би прекарва повече време в зяпане по витрините.
Двамата мъже продължиха да обсъждат деловите си проблеми. През повечето време говореше Вико.
След като научи някои неща от миналото на Крийси, Пинта реши да го накара да говори за това.
След вечеря тя често се отбиваше в кухнята дори когато родителите й си бяха у дома. Една вечер попита за Чуждестранния легион. Във вестника имаше статия за изпращането на Легиона в провинцията Шаба в Заир.
Той й разказа за Легиона, за формирането и накратко за историята му. Пинта реши да го постави натясно.
— Ти не си ли бил в Легиона?
Той я погледна строго.
— Откъде знаеш?
— Чух мама да говори с някаква приятелка по телефона малко след като ти пристигна — невинно отвърна тя.
Бруно отмести поглед от телевизора и каза:
— Някога и аз бях в армията — през войната. Бях пленен от Монтгомъри в Северна Африка.
Каза го с гордост, сякаш Монтгомъри лично го бе пленил. Крийси кимна и се върна към вестника си.
— Ако си бил в Легиона, значи и двамата сме стари войници.
Крийси вдигна поглед от вестника, погледна Бруно и на устните му се появи следа от усмивка.
— Да, стари войници. И двамата сме стари войници.
След това стана и се оттегли в стаята си.
По-късно — вече в леглото си — Пинта реши, че директният подход за възстановяване на старите спомени няма да свърши работа. От стаята му долиташе тиха музика и тя бе сигурна, че скоро ще започне песента, която той винаги слушаше. Сега вече знаеше коя е тази песен. Един следобед, докато Крийси поправяше оградата, тя се промъкна в стаята му и видя касетата в касетофона — последната, която бе слушал предишната нощ. Беше „Синьото езеро“ на Линда Ронщат.
Промяната в отношенията им стана съвсем случайно. Родителите й бяха заминали за една седмица в Лондон. Пинта седеше в кухнята, когато Бруно слезе и съобщи, че в един от храстите зад къщата има гнездо на славей с две малки птичета. Свечеряваше се, но тя помоли Бруно да й го покаже. Храстът се намираше високо на стръмния склон и докато Пинта възбудено се катереше нагоре, стъпи накриво върху един камък, навехна си глезена и тежко падна върху скалата. Крийси беше недалеч и събираше инструментите си, когато чу вика й.
Тя лежеше по гръб, държеше се за крака и лицето й бе изкривено от болка. Бруно подпираше главата й.
Крийси опипа глезена — грубите му пръсти бяха неочаквано внимателни. Кракът се подуваше, но той стигна до извода, че е само изкълчен. Вдигна ръката й и дръпна фланелката нагоре. Имаше охлузване точно под ребрата. Той внимателно постави пръсти върху ребрата и леко ги опипа. Пинта изохка.
— Много ли те боли? — попита Крийси.
— Не много. Долу ме боли повече — и тя посочи глезена. — Ударих се в онази скала.
Гласът й потрепери от усилието да потисне болката.
— Мисля, че е само натъртено — каза той. — Поне нямаш счупени ребра.
Дотича и Мария. Беше силно разтревожена. Крийси я успокои. Реши да откара Пинта в Комо, за да й направят за всеки случай рентгенова снимка. Мария трябваше да остане вкъщи, ако родителите на Пинта се обадят. Крийси помоли Бруно също да остане, защото с притеснението си нямаше да помогне на момичето. След това внимателно, без да докосва нараненото място, я вдигна и я занесе до колата.
По-късно Мария си припомняше колко внимателен и спокоен е бил Крийси. „Не ще да е толкова безсърдечен, колкото изглежда“ — мислеше си тя. Но всъщност действията на Крийси бяха машинални. Често се бе сблъсквал с ранени хора. Първата му реакция бе да ги успокои и да им вдъхне сигурност.
Рентгеновата снимка показа, че няма нищо счупено. Лекарят превърза изкълчения глезен на Пинта и й даде болкоуспокояващи лекарства. Съгласи се с Крийси, че може би има вътрешни натъртвания, но едва ли беше нещо сериозно.
Когато се прибраха у дома, той отново успокои Мария и Бруно, отнесе Пинта в стаята й и си отиде, щом Мария я сложи да спи. След това се обади в хотел „Савой“ в Лондон да провери дали Рика и Еторе са се обаждали, докато го е нямало. Мария би преувеличила всичко.
Рика вдигна телефона и Крийси й разказа за падането на Пинта. Не, нямаше нужда да се връща по-рано. Беше само изкълчване и натъртване. Детето може да тръгне на училище още от другата сутрин. Да, ще й предаде техните поздрави. Той затвори телефона и се качи горе, за да види дали всичко е наред.
Пинта седеше в леглото изправена, облегната на две възглавници. До нея лежеше много старо кафяво плюшено мече. Крийси седна на ръба на леглото.
— Добре ли си?
Тя срамежливо кимна. Той погледна към мечето.
— Винаги ли спиш с него?
Пинта отново кимна.
— Как се казва?
— Няма име — отвърна тя.
На фона на завивките косата й изглеждаше много черна, лицето бледо. Големите й очи го гледаха сериозно. Последва дълга пауза. Изведнъж Крийси стана.
— Хапчетата ще ти помогнат да заспиш. Ако се събудиш през нощта от болка, вземи още две.
Той се приближи до вратата и се обърна.
— Говорих с майка ти по телефона. Изпращат ти поздрави.
— Благодаря ти. Лека нощ, Крийси.
— Лека нощ, Пинта — глухо отвърна той.
От хапчетата й се доспа. Тя загаси осветлението, прегърна мечето и скоро се унесе. Беше го излъгала. Мечето си имаше име.
Когато Еторе се прибра в хотела, Рика му предаде телефонния разговор. Той бързаше да се приготви за вечерята с агента си. Докато вземаше душ, тя стоеше на вратата на банята.
— Искаш ли да се върнеш? — попита я Еторе. — Има нощен полет за Милано.
Рика поклати глава.
— Крийси каза, че всичко е наред.
Ръката му затърси шампоана и тя се приближи, за да му го подаде.
— Хубаво е, нали? — каза Рика.
— Кое? — попита той, докато си слагаше шампоан на косата.
— Да има такъв човек у дома, докато нас ни няма. Мария щеше да се уплаши и аз щях да се чувствам длъжна да се върна. А днешната вечеря е важна, нали?
Еторе обърна лице към водата, която течеше от огромния антикварен душ. Това бе една от причините да харесва хотел „Савой“. Баните бяха по-големи от спалните в повечето други хотели, а оборудването съответстваше на размерите им.
— Да — съгласи се той, докато излизаше и се увиваше в голямата затоплена хавлия. — Много е важна. Рой Хейнс е настроен оптимистично по отношение на новото оборудване и ако се съгласи да ни подкрепи, ще имаме добри позиции тук.
Еторе се приближи до умивалника и започна да се бръсне, увит в хавлията си като римски сенатор. Рика мина зад него и започна да попива с хавлията гърба и раменете му.
— Как ще ни подкрепи?
— В пресата и ревютата. Той знае как да го направи, но това струва скъпо. Трябва да изглеждаме стабилни. Тази вечер ще го притисна.
Еторе я погледна в огледалото и тя се усмихна.
— Остави това на мен. Ще бъда много деликатна.
Той също й се усмихна и продължи да се бръсне. Да, Крийси беше добра инвестиция.
Вечеряха в „Паркс“ на „Бошам Плейс“. В Лондон Еторе не искаше да яде италиански ястия. Не че нямаше добри италиански ресторанти, но когато пътуваше, той обичаше да разнообразява храната си.
Освен това „Паркс“ с неговите огромни вази със свежи цветя беше любимото място на Рика.
Рой Хейнс също й харесваше. Беше от онзи тип англичани, които най-много й допадаха — големи, грубовати, пътували много. Пред него не беше особено трудно да пусне в ход цялата си убедителност. Той седеше, похапваше, усмихваше се и беше съвсем наясно с мотивите й. Вече бе решил да подкрепи модната линия на Балето и още утре щеше да даде на Еторе голяма поръчка, на стойност двойно по-висока от миналогодишната. Междувременно обаче даваше вид, че нищо не разбира и оставяше очарователната жена срещу него да го ласкае и пленява. След вечеря щеше да ги откара в един от най-елегантните хазартни клубове в Лондон и преди да тръгнат към хотела, великодушно да им съобщи добрата новина.
За Рика тези вечери бяха въплъщение на всичко, за което бе мечтала в живота. Тогава тя се чувстваше полезна и оценена.
В ранните часове на следващата сутрин Рика лежеше в леглото си върху тънките чисти изгладени чаршафи и мислеше за добре прекарания вчерашен ден. Сутринта пазарува в „Хародс“, следобед — на улица „Бонд“. Отиде на фризьор в „Сасуунс“ и след това пи чай със смешно тънки сандвичи в хотела. После се обади Крийси и я успокои, след това вечеря вкусно в приятна компания и накрая посетиха хазартния клуб. Дори там всичко мина добре: любимите й числа от рулетката — седемнайсет и двайсет — й донесоха печалба. На тръгване Рой Хейнс им пожела лека нощ и каза на Еторе, че на утрешната среща ще иска да се увеличи поръчката и напълно ще подкрепи модната му линия.
Тя мързеливо се протегна. Да, и денят, и нощта минаха добре. Бяха помрачени единствено от това, че Еторе бе пил малко повече и не беше в добра форма. Но това нямаше особено значение. Преди да стане от леглото, тази грешка ще бъде поправена.
При мисълта за утрото Рика се разсъни и се сети, че покрай разговора с Крийси е забравила останалите неща. Обърна се и разтърси Еторе, който беше почти заспал.
— Скъпи, забравих да ти кажа. Един човек се обади. Искаше да си уреди среща с теб за утре, единайсет преди обяд в офиса му. За какво става дума?
— За финансови въпроси — сънено отвърна Еторе. — Той е приятел на Вико.
— Важно ли е?
Той измърмори нещо и след миг вече спеше.
Накуцвайки, Пинта слезе по стълбите и отиде до колата. Крийси отвори задната врата. Тя се поколеба, след това каза:
— Мисля, че ще седна отпред. Там има повече място за крака ми.
Когато излязоха от портата на имението, той попита:
— Добре ли спа?
— Да. Онези хапчета ме приспаха. Събудих се само веднъж, докато се обръщах.
— Боли ли те глезенът? Можеш ли да стъпваш?
— Горе-долу — отвърна тя. — Скоро ли ще се оправи? След пет седмици е спортният празник на училището, а аз искам да участвам в бягането на сто метра.
— Имаш време — каза Крийси. — Не го пази много. Натоварвай го колкото може повече. След седмица-две ще си забравила за изкълчването.
Когато наближиха главната улица в Милано, той попита:
— Бързо ли бягаш?
Пинта кимна.
— Но не стартирам правилно. Докато настигна останалите, вече съм закъсняла.
— Трябва да тренираш.
— Ще тренирам — кимна тя.
Крийси не бе особено наясно с техниката на стартиране при спринт, но знаеше всичко за координацията и бързите реакции. Знаеше също, че може да я научи, но внезапно се улови за тази мисъл.
— Просто стъпвай на болния крак колкото може по-често. Дори ако малко боли.
След това и двамата потънаха в мълчание.
Поведението на момичето се бе променило. Опитът да спечели приятелството на Крийси вече не беше просто игра. Пинта отчаяно се нуждаеше от това приятелство. Тя постепенно бе натрупала впечатления от бодигарда си. Естественото любопитство и острият ум й бяха помогнали да получи бегла представа за характера му. Искаше да научи повече и да му даде нещо от себе си. Никога не бе го виждала да се усмихва. Той беше винаги затворен, винаги далечен. Пинта вярваше, че ако Крийси разкрие душата си, тя ще се окаже прекрасна. Чувстваше, че между тях съществува някаква връзка, макар и слаба, и силно желаеше да я укрепи.
Всъщност първите няколко крачки бяха направени и Крийси допусна това да стане. Направи го несъзнателно, но след това не се опита да унищожи създалата се близост. Той също усещаше връзката помежду им и тя го объркваше, защото не я разбираше. Приятелството с единайсетгодишно момиче му изглеждаше като приятелство между заек и лисица. Не можеше да го приеме и затова се опитваше да не мисли за него. Но въпреки това продължаваше да мисли, а скоро откри, че и не иска да престане.
Същия следобед на път за вкъщи Пинта го попита за откриването на Америка. В момента учеха за това в училище и тя бе впечатлена от факта, че откривателят й е бил италианец.
— Не е съвсем сигурно — каза Крийси. — Някои хора мислят, че първите откриватели на Америка са викингите, други — че това е един ирландски монах.
Така заговориха за откривателите. Той й разказа за Марко Поло и пътешествията му до Китай. Пинта знаеше съвсем малко за това, но искаше да научи повече. Това го накара да направи нещо необичайно. След няколко дни по време на вечеря Крийси донесе един пакет и го подаде на Пинта през кухненската маса.
— Видях го в един магазин в Милано — каза той.
В действителност бе обикалял цял час, докато го открие.
— За мен ли е? Подарък!
Очите й блестяха от щастие.
— Ами да, за теб е — Крийси изпитваше видимо неудобство. — Мисля, че ще ти бъде интересно. В книгата се разказва за най-известния италиански откривател. Трябва да знаеш повече за него.
— Благодаря ти, Крийси — тихо отвърна тя.
Разбра, че е пробила леда. Но не бе съвсем убедена — до следващата неделя.
— Той я доведе на обяд.
— Какво?
— Доведе я на обяд. У дома, днес. Току-що си тръгнаха.
Гуидо отмести слушалката от ухото си, погледна към Пиетро, който стоеше в другия край на кухнята, и поклати глава.
— Какво има? — попита момчето, усмихвайки се на учуденото изражение, изписано по лицето на шефа му.
Гуидо сякаш не го забелязваше. Той каза по телефона:
— Просто така… се е променил?
Елио се разсмя.
— Той и без това трябваше да идва. Тази сутрин се обади и каза, че родителите й са отложили пътуването си и днес няма да се върнат. Фелисия му предложи да я доведе и Крийси се съгласи. Жена ми не можа да повярва!
— Как изглежда момичето? — попита Гуидо.
Последва дълга пауза — Елио размишляваше.
— Кипи от живот — каза той. — Прекрасно дете, любезно и интелигентно. И боготвори огромния ти грозен приятел.
— А той? Той как реагира?
Последва нова пауза. След това Елио рече:
— Много странно. Крийси е напрегнат и груб с нея. Не говори много — знаеш какъв е, но се държи повече от толерантно. Разбира се, Фелисия като жена мисли, че Крийси вижда в Пинта детето, което никога не е имал.
— Разговаря ли с нея? — попита Гуидо, изпълнен с любопитство.
Елио отново се засмя.
— Разбира се. Обяснява й разни неща. Пинта непрекъснато задава въпроси — за всичко. Чакай, говори с Фелисия. Тя тъкмо сложи децата да си легнат.
Фелисия и Гуидо дълго разговаряха. Тя каза, че Крийси се е променил. Определено харесва детето. Объркан е, може би не винаги разбира всичко, но все пак я харесва. Както и да е, момичето е чудесно. Всеки друг би го харесал. Странно е само, че това се е случило с Крийси.
Гуидо се съгласи. Беше съвсем неочаквано. След всичките години, които бяха прекарали заедно, му бе трудно да повярва, че едно дете е успяло да пробие черупката на Крийси. Никога не беше се случвало нищо подобно. По-късно, след като затвори телефона, Гуидо продължи да мисли за това. Може би Крийси бе свалил гарда си.
Гуидо се радваше за приятеля си. Чудеше се докъде може да доведе всичко това. Дали ще има още промени?