Артър Дж. Куинъл
Мъж под прицел (21)

Глава 20

„Властта идва от дулото на пистолет.“

Кантарела знаеше тази поговорка и беше проверил верността й на практика. Но всеки пистолет се целеше по мишена. Кантарела се чувстваше като щангист без щанги, като Микеланджело без камък.

Към страха му се бе прибавило и чувството на безизходица. Конти беше дясната му ръка, дипломат на грубата сила. Смъртта му разтърси до основи уплашения Кантарела. Той се опитваше да прикрива страха си, но не можеше да заблуди Дикандия и Гравели. Те седяха срещу него от другата страна на бюрото и усещаха напрегнатата атмосфера. Това силно ги изненада и обезпокои.

Но той беше шефът. Всичко, което имаха — положение, благосъстояние и амбиции, — беше свързано с властта на Кантарела. Нямаха друг избор.

Двамата изслушаха заповедите за засилване на охраната на Вила Калачи. Само преди два дни те биха останали поразени и биха посъветвали Кантарела да се успокои; но смъртта на Конти и начинът, по който беше убит, дълбоко ги разтърсиха. По същия начин им подейства и дебелото досие, което лежеше върху бюрото. То разкриваше подробности от живота на мъжа, способен да упражнява такова насилие, каквото дори на тях беше чуждо.

Затова те мълчаливо слушаха Кантарела, който продължаваше да говори за това, че трябва да се осветят с прожектори стените отвън и пространството в радиус двеста метра около тях. Да се купят и съборят всички сгради в радиус от един километър. Да се поставят двайсет и четири часови патрули из цялата околност и да се доставят кучета пазачи. Всичките осемнайсет телохранители да се настанят във вилата. Да работят на три смени. На половин километър от портата на вилата да бъде блокиран пътят. Никоя кола да не минава оттам, без да бъде претърсена и на влизане, и на излизане. Никакво превозно средство да не се допуска във владенията край вилата. Всеки бос или пратеник на бос да влиза във вилата сам, без придружители, след като бъде грижливо претърсен. Безпокойството на Кантарела стана съвсем очевидно, когато той нареди да се отсекат около петнайсет овощни дървета, които растяха от вътрешната страна на оградата. Преди двайсет години, когато купи вилата, Кантарела лично проследи засаждането на овощната градина. Тя се превърна в негова голяма гордост. Хората от обкръжението му дори се шегуваха по този повод, но само помежду си и съвсем тихомълком. Съпругата на Кантарела беше починала преди трийсет години, без да му остави деца, а той така и не се ожени повторно. Затова често наричаха дърветата негови деца; и сега тази заповед да отсекат макар и малка част от тях ясно показваше неговия ужас.

Кантарела пристъпи към обсъждане на цялостното положение. Трябваше да се поставят под наблюдение всички входове към Сицилия — всяко пристанище, включително и в най-малките рибарски селища; всяко летище, всяка писта, всеки влак, всяка кола, пътуваща с ферибот от Реджо. Устните на Кантарела се изкривиха от гняв.

Той попита:

— А полицията? А карабинерите? Продължават ли да бездействат?

— Почти нищо не правят — отговори Дикандия. — Няколко часа след смъртта на Конти блокираха символично пътищата около Рим, обявиха американеца за национално издирване и разпространиха описание на външността му. Но не са съобщили никакво име, нито са разпространили снимка.

— Мръсници! — изръмжа Кантарела. — И зад всичко стои онази свиня Сата! Сигурно страшно се забавлява — мръсник!

— Тази сутрин е пристигнал в Палермо — каза Гравели. — Дошъл е със своя помощник Белу и неаполитанеца.

Гневът на Кантарела се засили.

— Копелета! Цялата работа сигурно им се струва един страхотен спектакъл! Сигурен ли си, че няма начин да се доберем до този неаполитанец? — и той потупа с ръка по досието. — Той сигурно държи връзка с онзи маниак.

Гравели поклати глава.

— Настанени са в апартамент с две спални в „Гранд хотел“ и дори за секунда не го оставят сам. Нямаме никакъв шанс, освен ако не измъкнем оттам Сата и Белу.

Дикандия бързо се намеси.

— Ще си навлечем повече неприятности, отколкото имаме сега — тази работа ще продължи безкрайно.

Кантарела кимна неохотно.

— И Сата знае това. Някой ден ще накълцам на кайма този охранен лешояд.

Гравели сви рамене.

— А междувременно той ще продължава да ни създава проблеми. Дори сега, докато е в Палермо, неговите хора не стоят без работа. Прибрали са Абрата за разпит. Той чувства, че е изложен на опасност, и много се нервира.

— Сата се възползва от ситуацията — каза Дикандия. — На север и в Рим всички са объркани. Сата раздухва смут като някой магьосник.

Кантарела се наведе и отвори досието. Към вътрешната страна на обложката беше прикрепена паспортна снимка на Крийси. В продължение на няколко минути Кантарела изучаваше лицето му. Той облиза с език дебелите си пресъхнали устни и почука с пръст по снимката.

— Докато не умре, ще си имаме само проблеми.

Босът вдигна поглед и с особена категоричност каза:

— За този, който го убие, няма да пожаля нищо — нищо! Разбирате ли?

Гравели и Дикандия мълчаливо кимнаха. Последва нова изненада. Кантарела откачи снимката и я хвърли на бюрото.

— Искам утре сутринта тази снимка да се появи на първа страница на всеки вестник в страната.

Дикандия се съвзе пръв.

— Дон Кантарела! Това означава да им разкажем цялата история. Разумно ли е?

— И без това ще я научат — отговори босът. — Те вече знаят почти всичко. Само мълчанието на Сата и хората му отлага нещата.

И той изложи доводите си.

— Това е характерно лице — вижте белезите и очите. Хиляди хора от нашите са тръгнали да го търсят. Ще ни отнеме няколко дни, докато разпространим снимката. А вестниците ще го направят вместо нас.

— Ще го превърнете в герой — предупреди Гравели.

— Мъртъв герой обаче — отсече Кантарела. — А мъртвите лесно се забравят.

 

 

Пади слезе от мобекса и разкърши огромното си тяло. В това да бъдеш висок има известни недостатъци и един от тях е, че по време на пътуване се чувстваш схванат. Уоли слезе след нея на тротоара, обърна се и попита:

— Искаш ли нещо?

Крийси поклати глава.

— Приятен обяд! Сигурни ли сте, че не искате да ви закарам?

— Не, малко разходка ще ни се отрази добре — каза Пади. — Ще се помотаем наоколо. Не се притеснявай, ще намерим мястото.

Те пътуваха по източния бряг от Пескара до Бари. Пади предположи, че след като три дни е ял от нейните несъвършени ястия, Крийси ще има нужда от промяна. Самата тя имаше нужда от промяна, както и от чифт нови пуловери — зимата вече подгонваше есента.

Но Крийси отклони предложението и предпочете да продължи към къмпинга, който се намираше южно от града. Пади забеляза, че той не слизаше от мобекса дори докато бяха в къмпинга. Това предизвика любопитството й. Тя говореше малко френски и през първата вечер се опита да поговори с него. Крийси се усмихна и свободно й отвърна. След това Пади се обърна към него на английски. Той отново се усмихна и я попита на същия език дали случайно не го проверява. Тя долови леко провлачения му американски акцент.

— Не — отговори австралийката. — Просто не ми приличаш на французин.

Уоли се намеси, като й каза да не си пъха проклетия нос навсякъде, но от това любопитството й не намаля.

Крийси бе дошъл пеша в къмпинга край Рим с два доста обемисти кожени куфара и една брезентова чанта. Уоли му помогна да ги вкара през тясната врата и по-късно отбеляза пред Пади, че този тип няма навика да пътува с лек багаж.

Типът не се оказа много разговорлив, само веднъж им посочи на картата едно място в околностите на Авецано и предложи да прекарат там нощта. Всъщност останаха там две нощи. Мястото се намираше в една приятна залесена долина и беше почти пусто. Мъжът обясни, че е уморен и не бърза за никъде.

— Там има бутик — каза Уоли и посочи към отсрещната страна на многолюдната улица.

— Има и ресторант — каза Пади, като посочи малко по-нататък. — Хайде първо да хапнем, умирам от глад.

Тя се усмихна.

— Между другото, след като хапна, може би ще имам нужда от по-голям размер.

— По-големи размери от твоя не се произвеждат — отбеляза Уоли и бързо се отдръпна, защото знаеше, че дори едно приятелско потупване с огромната й ръка можеше да го събори на паважа.

Но Пади не реагира. Бяха застанали срещу една будка за вестници и тя гледаше като хипнотизирана. Уоли проследи погледа й.

От първата страница на десетина различни вестника ги наблюдаваше лицето на Крийси.

Час по-късно те жестоко се караха. Уоли беше непреклонен.

— Парите и паспортите са в чантата ти. Отиваме право на проклетата гара и се качваме на някой проклет влак. В Бриндизи ще си купим всичко необходимо. Утре сутринта вече ще сме на проклетия кораб на път за Гърция.

Тя поклати глава.

— Никъде не отивам.

Уоли въздъхна и отмести наполовина пълната си чиния.

— Пади, ставаш сантиментална. Не ти отива. Той е убиец. Не сме му задължени с нищо — той си получи мобекса. Просто ни използва като прикритие.

Пади отново поклати глава. Той взе вестника и го вдигна пред очите й.

— Търсят го стотици, може би хиляди хора — по-добре да не сме с него, когато го хванат.

— Тогава се разкарай, Уоли Уайтмън.

Ресторантът беше препълнен и тя го каза тихо, но Уоли се закова на стола си. Пади се наведе и доближи гневното си лице към неговото.

— Добре, той ни използва. Защо пък не! Той е сам. Направил е всичко сам. Търсят го стотици, казваш. Хиляди. Плюс полицията. Той има нужда от помощ. И аз ще му помогна. А ти можеш да правиш каквото си искаш.

— Но защо? — отчаяно попита Уоли. — Това не е наша работа. Защо да се забъркваме?

Тя изсумтя.

— Кога един австралиец е имал нужда от причина, за да се намеси в битка? — и Пади потупа с ръка по вестника. — Те са убили онова момиче. Същите тези хора са я изнасилили и са я убили! Единайсетгодишно момиче! Сега си плащат за това. Той ги кара да плащат. Ако има нужда от малко помощ, ще я получи от Пади Колинс. Няма да го оставя сам.

Изведнъж Уоли се усмихна.

— Добре, глупава краво, успокой се!

Пади за миг изгуби ума и дума, но това трая само миг.

— Съгласен ли си?

— Да, съгласен съм.

— Откъде се взе тази внезапна промяна?

Той сви рамене.

— Не е внезапна. Имам инстинктивното желание да помогна, но мисля, че е опасно. Да помогнеш на мъж е едно, а на момиче — друго.

Пади се усмихна, протегна ръка и разреши косата му.

— Харесва ми, когато се държиш като рицар. Да вървим.

След като излязоха на улицата, нещо му дойде наум.

— Как мислиш, че ще реагира, когато разбере, че ние знаем? Може да се вбеси, да се уплаши, че ще го предадем на полицията или нещо такова. Пади, доста е силен кучият му син!

Тя поклати глава и го хвана подръка.

— Съмнявам се. След като снимката му е във вестниците, той ще се нуждае от помощта на всеки, който може да му я предостави. Ще разбере това. Както и да е, но аз не се страхувам, колкото и да е силен.

— Не се ли страхуваш?

Пади му се усмихна.

— Не, защото имам защитник като теб, Уоли.

 

 

Сата затвори телефона и се обърна към Гуидо и Белу.

— Почти със сигурност е работа на Кантарела — каза той. — Всички вестници са получили информацията горе-долу по едно и също време.

— Но защо? — попита Гуидо.

Белу му даде отговора.

— Това още веднъж говори за състоянието, в което се намира. Така най-бързо може да разкрие самоличността на Крийси.

Той погледна въпросително към Сата и попита:

— Какво ще правим сега, полковник?

Сата му хвърли загадъчен поглед и Гуидо изведнъж се почувства напрегнат.

Белу отново заговори:

— Може би трябва да го обсъдим насаме, полковник.

Сата въздъхна, погледна към Гуидо и поклати глава.

— Не е необходимо.

Той се върна при телефона и позвъни в управлението на карабинерите в Рим. Дълго време издаваше точни инструкции, след това затвори и се обърна към Гуидо.

— Цинично копеле!

Сата вдигна ръце в знак на протест.

— Вече няма никакво значение. Щом Кантарела не го е открил досега, значи и нашите хора няма да успеят.

Той хвърли поглед към вестниците, пръснати по ниската масичка за кафе.

— Сега има много малък шанс. Лицето му е лесно за разпознаване. Нека се надяваме, че ще го открием преди тях.

Гуидо стана, отиде до прозореца и се загледа в многолюдната улица. Валеше лек дъждец. Чадъри покриваха движещите се долу хора.

— Гуидо, повярвай ми, той има много малък шанс. Сега ще направим всичко, което е по силите ни. Нали ме чу, като говорих по телефона.

Сата сякаш се извиняваше. Никога досега Белу не беше го чувал да говори така.

Без да се обръща, Гуидо каза с горчивина:

— Постигна ли целта си? Ще те направят ли генерал?

Гласът на Сата изгуби нотката на съжаление.

— Не съм го изпратил да убива! Не съм го въоръжавал и не съм му предоставял безопасен транспорт, жилища и фалшиви документи; и не съм го окуражавал! Не си ли ти лицемерът?

Гуидо се обърна и го погледна. Този път лицето му беше безизразно.

— Добре! — отсече той. — Помогнах му и не се срамувам от това! Положението се промени. Доверих ти се. Мислех, че си човек с достойнство. Но сгреших.

Сега Белу заговори:

— Грешиш, Гуидо, много грешиш. Полковникът не носи лична отговорност за Крийси. Но знам, че изпитва симпатия към него. Ще направи всичко възможно. Всичко.

Гневът на Гуидо утихна. Той тъжно попита:

— Добре, той наистина ли ви помага?

Сата кимна.

— Да, много ни помага. Никога не бих позволил това на някой друг. Убийството на Конти беше ключът към всичко. Никога не съм очаквал, че Кантарела ще реагира с такава паника. Дори ако Крийси не се добере до него, с властта му е свършено. Организацията в цялата страна е в състояние на смут. Той никога няма да си възвърне властта. Запазил е силата си само тук, в Сицилия, но и тя отслабва с всеки изминал ден.

Той направи жест на съчувствие.

— Хайде, Гуидо, седни. Сега най-важното е да намерим Крийси. Само ти познаваш начина му на мислене. Трябва да се опиташ да отгатнеш мислите му. Как ще атакува? Как ще се доближи до Кантарела?

Гуидо сви рамене и се приближи към тях.

— Дай да видя плана още веднъж.

Белу махна вестниците и разгъна едромащабния план на Вила Калачи и околностите й. Тримата мъже се наведоха над него.

Сата посочи.

— Тази сутрин научихме, че Кантарела е отсякъл няколко дървета между овощната градина и оградата, за да направи алея. Освен това е включил прожекторите. От външната страна на оградата и в радиус от неколкостотин метра е светло като ден.

— А зад оградата? — попита Гуидо.

Сата поклати глава.

— Очевидно Кантарела не иска да осветява самата вила. През нощта в парка е тъмно, но е и безопасно. Вчера е пуснал две кучета пазачи — доберман-пинчери, те са обучени да нападат и да убиват.

Белу се намеси:

— Изглежда абсолютно непристъпна за сам човек. Пазачите при портата и зад оградата са въоръжени с автомати, а в самата вила е настанена малка армия. Никаква кола или друго превозно средство не се допуска да припари до оградата.

Гуидо зловещо се усмихна.

— Той ще бъде подготвен за всичко това. Знае точното разположение на земите зад оградата и самата вила. Той е войник, а Кантарела е глупак. Щеше да бъде в по-голяма безопасност, ако се движеше, отколкото сега, като се е затворил. И най-добре укрепеният форт се превръща в смъртоносен капан, щом някой проникне зад стените. Малката армия на Кантарела няма да го спаси, ако Крийси проникне вътре.

— Но как ще го направи? — попита Сата.

— Не знам — отговори Гуидо. — Но със сигурност има план, който в никакъв случай не е традиционен.

— В метода му има постепенно усъвършенстване — отбеляза Белу. — Рабия беше убит с пистолет, Сандри — с ловна пушка, Фосела — с бомба, а Конти — с противотанков гранатомет.

Той разпери ръце.

— Какво ще използва срещу Кантарела?

Всички млъкнаха и се замислиха. Накрая Сата се усмихна.

— Не знам, но няма да се учудя, ако сега босът на босовете издига противоатомен щит!

 

 

Още един!

Пади посочи към алфа ромеото, което току-що ги бе задминало. На задния прозорец на колата имаше лепенка с надпис от две думи:

„ДАВАЙ, КРИЙСИ!“

Това беше петият такъв надпис, който виждаха, след като бяха излезли от Бриндизи. Уоли поклати глава от изумление и каза:

— Ние возим със себе си знаменитост!

Преди три дни те се качиха в мобекса в околностите на Бари и хвърлиха вестника на масата пред Крийси. Той погледна огромната снимка и след това бавно вдигна очи.

— Има я във всички вестници — каза Уоли. — Заедно с цялата история. Само да си покажеш някъде в Италия грозното лице — и веднага ще те познаят. Със сигурност ще те покажат и по телевизията.

Той говореше безгрижно, като се опитваше да скрие напрежението в гласа си.

Крийси не изрече нито дума. Погледът му се местеше от единия на другия.

Пади наруши напрегнатото мълчание:

— Проклет французин! Знаех си, че си янки!

— Откъде разбра?

— От това как се храниш.

При тези думи Крийси се усмихна и Уоли въздъхна облекчено.

Те му предложиха помощта си, но Крийси поклати глава. Положението се бе променило изцяло. Опасността беше нараснала. Той им каза да се качат на влака за Бриндизи и да си вървят по пътя. Не беше тяхна работа.

Но разумът надделя — разумът и тяхното упорство. Караха се цял час. Ако Крийси сам караше мобекса, нямаше начин да остане незабелязан. Ако те карат колата, а той се крие вътре, ще могат да пътуват из цяла Италия. В това очевидно имаше смисъл, но той дълго време се опитваше да ги разубеди. Накрая се съгласи. Трябваше само да стигне до Реджо, и то бързо. След това можеха да си вземат обратно мобекса — повече нямаше да му трябва.

Пади се опита да му върне парите, но тук Крийси на свой ред прояви упорство. С тези пари можеха да прекарат мобекса до Гърция, а след това — и до Австралия. Такива бяха условията му.

Останаха два дни в един усамотен къмпинг край Бари. Крийси не слизаше от мобекса, освен през нощта, за да се поразтъпче, докато Пади и Уоли стояха нащрек. Не им беше казал как ще стигне до Сицилия, но имаше план. Щеше да им го обясни в Реджо. Може би Уоли щеше да помогне, преди да се разделят.

— Как ли щеше да изглежда без коса и брада? — обърна се Крийси към Пади.

Тя поклати глава.

— Нямам представа — никога не съм го виждала без тях, но ще ме е страх да го погледна!

— Хубавец съм, по дяволите — каза Уоли. — Пуснах си брада само за да прогоня тълпите от разгонени жени. За какво ти е да знаеш?

Но Крийси само се усмихна и каза, че ще му обясни в Реджо.

Една вечер Пади се опита да поговори с него подробно за това. Вестниците бяха накарали враговете му да застанат нащрек. Той имаше съвсем малък шанс. Тя искаше да му каже, че е Дон Кихот, който се бори с вятърни мелници, но погледна лицето и очите му и замълча.

Пади си припомни това сега, когато поеха по магистралата на изток от Таранто.

— Уоли, ти би ли могъл някога да изпитваш подобно нещо? Да намразиш някого толкова, че да започнеш да правиш като него?

Уоли отмести очи от пътя и я погледна. Тя беше сериозна и той се замисли.

— Много хора са способни на това — отговори австралиецът. — Разликата е там, че не всички имат и омразата, и възможността да отмъстят. Нали прочете историята във вестниците? Колко много такива хора се разхождат сред нас!

— Мислиш ли, че ще успее? Че ще се добере дотам и ще го направи?

Уоли сви устни и се замисли над въпроса.

— Може и да го направи. Дълъг път е извървял, преди да стигне дотук, но ще има нужда от повече късмет. Засега му провървя — срещна нас.

Пади му се усмихна и помълча известно време.

— За какво мислиш? — попита Уоли.

Тя отново се усмихна.

— Чудя се как ли ще изглеждаш без коса.