Артър Дж. Куинъл
Мъж под прицел (18)

Глава 17

Джакомо Сандри се изтърколи от леглото, стана и се протегна, като приятно разтягаше уморените си мускули. Той взе часовника си от нощната масичка и погледна циферблата — минаваше десет. Гол, с леки стъпки, Сандри се приближи до прозореца, дръпна завесата и погледна надолу към тъмната улица. Черната му „Алфа Ромео“ беше паркирана точно отдолу и той можеше да забележи лакътя на Виоленте, който стърчеше от прозореца откъм страната на шофьора. Доволен, той дръпна завесата и се обърна. Момичето го гледаше от леглото. Той й се усмихна.

— Как си, малката ми? Доволна ли си?

Момичето кимна и огледа тялото му.

— Трябва ли да излизаш сега? — сърдито попита тя. — Винаги оставаш само един час — омръзна ми.

Сандри беше едновременно и поласкан, и ядосан. Поласкан от това, че на неговата възраст все още може да задоволи едно петнайсетгодишно момиче, и ядосан, защото това момиче започваше да проявява чувство за собственост и следователно се превръщаше в неудобство.

Но докато обуваше панталона си, той си даде сметка, че когато един мъж харесва млади момичета, трябва да се примирява с хлапашкото им поведение. Сандри се приближи до леглото, седна, протегна се и понечи да я хване за гърдите, но тя се дръпна и гневът му нарасна.

— Това е! — каза той, стана и посегна да вземе ризата си. — Тук си имаш хубаво жилище и куп пари за харчене. Да не искаш да се върнеш в Бетола?

Момичето не отговори и Сандри продължи да се облича, като се любуваше на отражението си в цял ръст в огледалото. Реши, че е дошло време за подмяна. Той заемаше това място с едничката цел да задоволява желанието си за момичета; от работите на чичо си Сандри бе поел управлението на бизнеса с проституцията. Младите момичета пристигаха на тълпи в големия град в търсене на пари и силни усещания, а Сандри и неговите помощници имаха грижата да ги изпращат по баровете, клубовете и публичните домове, които се намираха под контрола на организацията. Щом Сандри забележеше някое особено младо и привлекателно момиче, той го запазваше за себе си, а когато му омръзнеше, бързо го заменяше с друго.

Те така и не се завръщаха в Бетола или където и да било другаде, освен във веригата от публични домове. Сандри взе решение, че още утре ще предаде тази на Пецуто, който бързо ще я направи зависима от наркотиците и следователно от организацията.

Чувстваше се доволен от себе си. За вземането на решения беше важно да не се поддава на чувства. Щеше да си потърси друго момиче — може би дори по-младо. Спомни си за момичето, което бяха отвлекли — колко беше млада: тялото й тъкмо беше започнало да се развива. Сандри усети, че при спомена за нея се възбужда и за момент му мина през ум да се върне в леглото; но той пропъди тази мисъл. Фосела му беше казал да има готовност за единайсет часа. Гравели бе пристигнал от Палермо, най-вероятно да поговорят за смъртта на Рабия и за вероятността французите да бъдат замесени.

Сандри седна на леглото и размисли над това, докато си обуваше обувките. Значи известно време трябваше да бъде изключително предпазлив, което създаваше неудобства — особено поради това че трябваше през цялото време да бъде придружаван от допълнителен човек. Все пак му беше провървяло: Виоленте не беше натрапник и това, че го бяха назначили при Сандри, говореше за издигането на последния в йерархията. Той си позволи известна доза самохвалство и реши, че този прогрес е резултат от схватливия му ум. Сандри се гордееше със своя бистър ум — много по-бистър от този на Рабия, който беше глупак и схващаше бавно. Той се намръщи при спомена за това как двамата трябваше да стоят затворени около две седмици и само момичето пропъждаше скуката.

Сандри стана и сложи кобура под мишницата си, пъхна вътре пистолета и облече сакото си. Момичето седеше изправено в леглото и го наблюдаваше.

— Кога ще те видя пак? — капризно попита тя.

Сандри се наведе към нея и леко я целуна по устните.

— Утре — отговори той с усмивка. — Ще те заведа на обяд — искам да те почерпя, — а след това искам да се срещнеш с един мой приятел.

Отключи вратата на малкия апартамент и излезе на площадката на стълбището. Някакъв глас се обади:

— Сандри!

Той се обърна и бръкна под сакото си.

Наистина схващаше бързо. В един момент осъзна, че гледа съвсем отблизо към черните цеви на ловна пушка. След това черното се превърна в бледожълто.

 

 

Сата започна да губи търпение. Актрисата имаше невероятен късмет. Със сигурност имаше някакви способности и проумя някои тънки моменти на играта; но да го бие в три от пет игри означаваше, че трябва да има късмет. Той с трясък хвърли заровете, те изскочиха навън и се търкулнаха по зеленото сукно. Две и едно — по дяволите! Актрисата го дари с усмивка, изпълнена със съчувствие — беше добра актриса. След това посегна да вземе двата зара и едната от добре оформените й вежди се изви във въпросителна дъга.

Сата кимна и скръцна със зъби. За преместване в спалнята и дума не можеше да става, докато поне не изравнеше резултата. Гордостта му рискуваше да бъде наранена — в края на краищата той беше експерт. Хвърли поглед на часовника си и тихомълком изруга. Беше почти единайсет.

А вечерта бе започнала така добре! Тя дойде облечена в огненочервена рокля с дълбоко и просторно деколте. Притежаваше онази крехка, изтънчена красота, от която Сата толкова се възхищаваше — и високи стегнати гърди. Тъкмо поради това че виждаше пред себе си тези гърди всеки път, когато тя се навеждаше напред, той губеше концентрация в първите игри.

Вечерята представляваше парад на кулинарното му изкуство. Започнаха с пастет по негова собствена рецепта, полят обилно с шампанско и последван от артишок антипасто, приготвен с магданоз и риган по римски. Тя продължи с шампанско, докато той премина на сухо „Коли Албани“. Връх на вечерята беше неговият специалитет абакио бродетато^[1] — крехко агнешко с яйчено-лимонов сос. Към него имаше розе „Секуба“. Завършиха вечерята — естествено — със сладолед тути-фрути. Актрисата остана приятно изненадана, а Сата с нетърпение очакваше една кратка победоносна серия от игри на табла и друга, по-дълга серия — в спалнята.

Пулсът му се учести. Тя беше хвърлила заровете лошо и бе принудена да оголи един пул от редицата си. Ако Сата хвърлеше шест, можеше да го удари, да го върне в изходна позиция и да промени хода на играта — и след десет минути щяха да бъдат в леглото. Той откъсна поглед от цепката между гърдите й, хвърли две шестици… и телефонът иззвъня.

 

 

Белу стоеше до алфа ромеото. Пред него стоеше паркиран полицейски фургон и генератор, свързан с прожектори, които осветяваха мястото на престъплението. Сата слезе от колата си. Изглеждаше много ядосан. Всъщност изглеждаше точно така, както бе говорил по телефона преди петнайсет минути.

Той измънка нещо за поздрав към Белу и надникна в колата.

— Виоленте — каза Белу. — Сандри е горе.

— Така ли са го намерили? — попита Сата.

— Не — отговори Белу. — Бил е подпрян на волана, лакътят се е подавал от прозореца. Полицаят, пристигнал пръв на местопрестъплението, му казал да слезе от колата и след като Виоленте не го направил, онзи отворил вратата. Трупът паднал върху него и полицаят го блъснал обратно — от удара цялата кръв се изляла върху него.

Сата отново погледна към колата. Тялото беше проснато върху предните седалки, главата му се опираше в отсрещната врата. Навсякъде имаше кръв — по таблото, по седалките, а на пода се бе образувала локва. От огромна дълбока рана под брадичката все още се стичаше кръв на равномерни капки.

Сата се обърна намръщен.

— Жестока смърт — подобна на името му^[2] — отбеляза той. — Да се качваме горе.

Белу направи знак на хората, които чакаха, за да снемат отпечатъците, и тръгна след шефа си.

Сандри лежеше по гръб на площадката на втория етаж. Една хавлия, някога бяла на цвят, покриваше главата и раменете му. Полицейският фотограф прибираше фотоапарата си.

Вратата на апартамента беше отворена и откриваше пред погледа на Сата спалнята. На леглото седеше момиче, набързо увито в чаршаф. До нея седеше млад полицай, записваше нещо в бележник и се опитваше да гледа дискретно под чаршафа.

Белу посочи с глава момичето.

— Тъкмо си е тръгвал след среща с приятелката си.

Сата погледна към тялото на пода и промърмори:

— Значи му е провървяло повече отколкото на мен.

Той се наведе и повдигна края на хавлията.

— А може би не толкова — тихо каза полковникът и върна хавлията в предишното й положение. Мургавото му лице изглеждаше особено бледо.

— Ловна пушка — забеляза Белу. — От съвсем близко разстояние.

Сата кимна и хвърли поглед към изцапаната с кръв хавлия. На устните му се появи лека усмивка.

— Да, вече си представям какъв ще бъде докладът на патолога: „Силно мозъчно увреждане, предизвикано, както може да се предположи, от голям брой пробивни рани, причинени от огнестрелно оръжие.“

Той отново надникна в апартамента.

— Разкажи ми каквото знаеш.

— Това е любовното гнездо на Сандри — започна Белу. — Той наема жилището и редовно сменя момичетата. Идва тук почти всяка вечер. Напоследък, след убийството на Рабия, Виоленте всеки път го чака отвън. Убиецът е прерязал гърлото му от едното ухо до другото и го е подпрял на седалката. Долу на улицата е тъмно и случаен минувач не би забелязал нищо. Междувременно убиецът се е качил горе и е причакал Сандри. Вероятно е бил облечен в широка дреха и е криел пушката под нея. След като Сандри е излязъл, той е изпразнил двуцевката в лицето му.

— Момичето видяло ли е нещо? — попита Сата.

— Нищо — отговори Белу. — Много е млада, но не е чак толкова глупава. След като чула изстрела, тя пъхнала главата си под възглавницата и стояла така до пристигането на полицията.

Той посочи нагоре.

— Жената от горния апартамент чула гърмежа и слязла няколко стъпала по-надолу. Когато видяла Сандри да лежи там само с половин глава, започнала да пищи. Едва преди няколко минути престана. При нея има полицай — опитва се да я успокои и да вземе свидетелски показания.

— Това е интересно — изкоментира Сата.

— Кое?

— Преди малко ти употреби „убиец“ в единствено число — защо само един?

Белу сви рамене.

— Не знам — просто имам чувството, че Рабия и тези двамата са убити от един човек.

— Много логично — намръщи се Сата и влезе в апартамента.

Пред погледа на младия полицай той се приближи и зачете от неговия бележник:

— „Амелия Зонбон, петнайсетгодишна, от Бетола — вероятно избягала. Изглежда, че е от изчезналите — преди шест седмици е обявена за издирване. Оттогава е със Сандри.“

Сата премести поглед върху момичето, което се беше свило уплашено на леглото.

— Кажи й да се облече и да си събере нещата, след това я заведи в управлението. Проучи всичко за връзката й със Сандри и после я предай на отдела за издирване на изчезналите. Трябва да й бъде осигурена денонощна защита, докато не напусне Милано.

Той се обърна, излезе от спалнята и затвори вратата след себе си. Направи няколко крачки, след това се спря, върна се и отвори вратата.

— Можеш да я изчакаш навън — сухо каза Сата и разочарованият полицай тръгна след него.

Белу се приближи.

— Изглежда, че това е началото на истинска война — каза той. — Трима души за три дни.

Сата кимна, дълбоко замислен.

— Това е работа на „Юнион Корс“ — категорично отбеляза той. — Те обичат да използват ножове и ловни пушки.

По лицето му личеше колко е ядосан.

— Те прекаляват и това не ми харесва. Скоро в престрелките ще започнат да умират невинни хора — Сата хвърли поглед към тялото на Сандри. — Рабия им е казал къде могат да го намерят. Чудя се какво ли още им е казал.

— Предполагам, че всичко, за което са го попитали — каза Белу.

— Да — съгласи се Сата. — Но за какво са го питали?

Те стояха и гледаха как прибират тялото на Сандри в найлонова торба. След това полковникът се обърна и каза през рамо:

— Ела с мен в офиса, тази нощ ще имаме много работа. А и цялата седмица.

 

 

Сега вече вестниците проявиха интерес. Три убийства за три дни — това беше много дори според миланските понятия. Репортерите на криминалните хроники бяха измъкнати от баровете и леглата с нареждането да представят нещата правдоподобно. Те неизбежно стигнаха до същия извод, до който бяха достигнали и Сата, и Кантарела. На следващата сутрин заглавните страници съобщаваха за война с „Юнион Корс“. Уводните статии авторитетно говореха за международната престъпност и — естествено — апелираха към по-сурови закони и ред.

Отгоре започнаха да притискат Сата. Неговият шеф, генералът, му каза, че трябва да направи нещо. Доста неприятно е, когато италианските престъпници се избиват един друг, но когато го правят французи, това е направо безобразие.

На остров Гозо Шрайк влезе в „Гленийгълз“ и хвърли на бара един брой на „Ил Темпо“. Редовните посетители се струпаха наоколо и започнаха да обсъждат събитията. Дали това беше краят? Дали Крийси беше изпълнил мисията си?

Гуидо в Неапол и Льоклерк в Марсилия също прочетоха информацията. Те знаеха, че всичко едва започва.

 

 

Дино Фосела беше разтревожен и ядосан: разтревожен, защото убиваха неговите хора, и ядосан заради порицанието от Кантарела. Чувстваше се дълбоко засегнат. Никога не бе харесвал Кантарела. Години наред този самодоволен дребосък — „арбитър“ — заседаваше във вилата си извън Палермо и почти не излизаше от нея. Винаги оставаше с чисти ръце и винаги получаваше приличен дял от всичко спечелено. Точно като някой копелдак политик.

Фосела седна в колата и заскърца със зъби при спомена за съобщението, което му беше предал Дикандия:

— Ние сме недоволни от теб.

Надут малък мошеник! Ако не служеше за свръзка между Кантарела и Конти, той щеше да му каже какво да направи с недоволството си. Но все пак малкият хитрец поддържаше връзка с всички босове в Италия — същински политик!

Беше сряда вечер и Фосела пътуваше към селището Бианко, за да вечеря заедно с майка си. Беше добър син и всяка сряда ходеше да вечеря при нея. Ако пропуснеше да го направи, той се чувстваше виновен и майка му се ядосваше, а когато тя се ядосаше, дори Кантарела не можеше да се сравнява с нея.

Фосела караше предпазливо. Колата му се движеше, притисната между други две коли, пълни с телохранители.

Тези мръсници от „Юнион Корс“! Да вдигнат толкова шум заради двайсет милиона лири! Както и да е, неговият личен пратеник скоро щеше да пристигне в Марсилия с парите и тогава той можеше да си отдъхне.

Конвоят тържествено влезе в Бианко и пое нагоре по стръмната улица към къщата на майка му. Телохранителите изскочиха от колите, държейки ръцете си в близост до разкопчаните сака. „Каква мелодрама! — помисли си Фосела. — Дори онези животни от «Юнион Корс» не биха въвлекли семействата си в делови проблеми.“

— Изчакайте тук — заповяда той с раздразнение. — Ще се бавя два часа, не повече.

Фосела беше нисък, плешив, леко закръглен и докато изкачваше каменната стълба, която водеше към малката къща, той почти се задъха.

Майка му го посрещна с гневен поглед. Не можеше да каже нищо, защото върху устата й имаше ивица бял лейкопласт. Със същия лейкопласт бяха вързани за стола китките и глезените й. До нея стоеше един много едър мъж и държеше в ръце ловна пушка. Скъсените й цеви бяха опрени върху раменете на старата жена. Те бяха насочени към лявото й ухо.

— Само да гъкнеш — спокойно каза мъжът, — и веднага ще останеш сирак.

На Фосела беше заповядано да се обърне с лице към стената, да се опре с ръце и да разкрачи крака. Той не усети как мъжът се приближи и докато се опитваше да проумее кой би могъл да бъде непознатият, един удар сложи край на размишленията му.

Този удар беше добре пресметнат. Когато си възвърна съзнанието, коленете и глезените му бяха притиснати един към друг и здраво завързани; китките на ръцете му също бяха вързани, а устата — залепена. След това мъжът го вдигна и го отнесе в задната част на къщата. Фосела прокле глупостта си. Изпитваше гняв и унижение. Някакъв мъж го беше вдигнал на ръце като дете и го беше отнесъл някъде.

На калдъръмената улица зад къщата стоеше паркиран сив микробус. Страничната му врата беше отворена. Мъжът бързо стовари Фосела вътре и безшумно затвори вратата. Фосела усети как микробусът потегля и по инерция се спуска по лекия наклон и се сети за телохранителите си, които чакаха на по-малко от трийсет метра разстояние на долната улица. Отново започна да кълне, но вместо гняв сега изпитваше страх. Мъжът не му завърза очите. Той успя да забележи избелелия надпис отстрани на микробуса: „ЛУИДЖИ РАКА — ТЪРГОВЕЦ НА ЗЕЛЕНЧУЦИ“. Това не му говореше нищо, но фактът, че го бяха оставили да вижда, означаваше, че от това пътуване няма връщане назад.

През следващите два часа крайниците му се схванаха и започнаха да го болят, а след това се вкочаниха. Съзнанието му продължаваше да работи, но Фосела така и доникъде не стигна с отговорите. Накрая микробусът спря и двигателят угасна. Страничната врата се отвори и мъжът отново го пренесе със същата лекота. Беше тъмно, но Фосела виждаше очертанията на високи дървета и малка варосана вила. Неговият похитител го занесе до вратата и я отвори с ритник. Без да внимава много, той сложи Фосела да легне на каменния под и включи осветлението. Последният стоеше неподвижно и слушаше как мъжът се движи из стаята. След няколко минути шумът от стъпки престана и непознатият го обърна по гръб. От неговата позиция — в перспектива — мъжът изглеждаше висок до тавана и приличаше на кула. Внезапно той се наведе и свали обувките на Фосела. След това свали лейкопласта от глезените и коленете му. Фосела раздвижи схванатите си мускули, но не направи опит да се измъкне. Знаеше, че физически няма никакъв шанс. Лежеше по гръб върху вързаните си ръце, извит в дъга, много уплашен, а след малко — и силно изненадан, когато усети, че мъжът разкопчава колана и сваля ципа на панталона му. Непознатият пъхна ръка зад гърба му и леко го обърна, след това свали първо панталона, а после и слипа му. Едва когато го обърна по корем и грубо разтвори краката му, недоумението му премина в ужас и нарастваща паника. Фосела усети как ръцете на мъжа докоснаха двете половини на задника му и ги раздалечиха; той започна да издава гърлени звуци и диво да се съпротивлява. Мъжът се готвеше да го изнасили!

Борбата не продължи дълго. Непознатият вдигна ръце от задника му и с един удар зад ухото го зашемети.

 

 

След като се съвзе, не чувстваше остра болка, а само неудобство. Цялото тяло го болеше.

Пред него имаше груба дървена маса. Леко вляво от средата й се виждаше тъмно петно, което ограждаше малка дупка. Той вдигна очи към мъжа, седнал отсреща. Пред него имаше разтворен бележник и още няколко предмета, сред които и старомоден будилник. Циферблатът беше обърнат към мъжа. Показваше 9:02.

— Чуваш ли ме?

Фосела кимна болезнено. Китките и глезените му бяха завързани за стола, но лейкопластът върху устата му беше свален. Въпреки това той нищо не каза — беше по-възрастен и по-хитър от Рабия.

Мъжът се протегна и взе един от предметите — метален цилиндър, заоблен в двата края. Развинти го в средата и показа на Фосела двете кухи половини.

— Това е сонда. Използва се от затворници и други за съхраняване на ценности — пари, дори наркотици. Държи се в тялото — в ректума.

Фосела неспокойно се завъртя на стола — спомни си за неудобството, което изпитваше. Мъжът отсреща взе в ръце нещо, което приличаше на парче сив пластилин, и продължи:

— Това е пластичен експлозив — доста е силен.

Той постави експлозива в единия край на цилиндъра и здраво го притисна с палец.

— А това е детонатор.

Мъжът държеше малък кръгъл метален предмет. От единия му край стърчеше игла. Той забоде иглата в пластичния експлозив.

— Това е часовников механизъм.

Взе друг кръгъл метален предмет с два щифта. Втъкна двата щифта в контакта на свободния край на детонатора и завинти двете половини на цилиндъра. Мъжът хвана цилиндъра между палеца и показалеца си.

— Така сондата се превръща в бомба. Много малка, но много силна.

Гласът му стана равнодушен.

— Това е съвременната наука. Преди десет години бомба с такава сила щеше да тежи повече от килограм.

Студените му очи се забиха във Фосела. Той заговори с много равен глас:

— В задника си имаш точно такава бомба. Нагласена е да експлодира в десет часа.

Фосела хвърли поглед върху часовника — 9:07.

Мъжът се зае да обясни ситуацията. Фосела трябваше да отговори на няколко въпроса. Ако отговореше обстойно и откровено, щеше да бъде възнаграден и бомбата да бъде извадена.

Фосела се възпротиви — и без това щеше да бъде убит.

Мъжът обясни, че за разлика от останалите Фосела му е необходим жив. Фосела не му повярва. Мъжът вдигна рамене и нищо не каза. Лицето му беше безизразно.

Минутите течаха. Единствените звуци в стаята бяха шумното тиктакане на часовника и ускореното нервно дишане на Фосела. Всички чувства на тялото му бяха заглушени от усещането за напрежение в червата. Когато стана девет и двайсет и две, той не издържа. При всички случаи нямаше какво да губи.

— Какво искаш да знаеш?

Мъжът взе писалката и свали капачето.

— Искам да науча нещо за Конти и Кантарела; но преди това искам да разбера защо интелигентен мъж като теб реши да отвлече момиче, чийто баща няма пари.

В девет и петдесет и три въпросите приключиха. Мъжът постави капачето на писалката, взе бележника и стана. Той гледа Фосела няколко минути, после отиде до вратата и излезе. Фосела чу шума от двигателя на микробуса. Шумът заглъхна в далечината; остана само ритмичното тиктакане на часовника. Той не викаше, не се бореше. Просто седеше неподвижно и очите му следяха циферблата. В девет и петдесет и осем будилникът иззвъня пронизително и мозъкът на Фосела не издържа. Две минути по-късно го последва и тялото.

 

 

Сата погледна актрисата. Голото й тяло се извиваше в дъга, хлъзгаво и блестящо от пот; нейните червени, изцапани с размазано червило устни бяха страстно отпуснати.

Той чакаше тя да го каже.

Половин час се бе трудил с голяма вещина, за да я докара до този връх на очакване. С всеки инч от тялото си тя усещаше устните му и закачливите му пръсти. Той само я чакаше да го каже.

Тази вечер премина с изключителен успех. Той отново сготви вкусно ястие, а после спечели три бързи, решаващи игри на табла. Наистина имаше подозрението, че тя нарочно играе слабо; но нямаше значение — това беше само още една възможност да се признаят неговите възможности и умения.

Тя го каза:

— Моля те, скъпи! Моля те!

Сърцето му силно се разтуптя. Той плъзна единия си крак по гладките й бедра, леко се надигна, погледна надолу към умоляващите й очи и каза с властен глас:

— Поеми го.

Стройната й ръка се плъзна между телата им, бързите й пръсти затърсиха и накрая намериха; тя го приближи до влажните копринени косми. Той чувствено изстена и проникна в нея с един инч. Господи, колко беше тясна! Той се наведе, целуна връхчето на носа й, подготви се да направи първия тласък — и телефонът иззвъня.