Артър Дж. Куинъл
Мъж под прицел (15)

Глава 14

Сделката беше неизгодна за двамата араби. Трябваше да вземат или всичко, или нищо. Те не искаха петдесетте картечници „MAS“ и петстотинте автомата „Армалайт“ без ракетните установки. Това постави Льоклерк в затруднение. Както и всички търговци на оръжие, той работеше полулегално, като използваше пазара на държавната оръжейна промишленост. Неговият човек от министерството му бе съобщил, че точно на тези араби държавата няма да продава ракетни установки. Такава била политиката. Макар че имаха сертификат от една малка държава в Персийския залив, пратката щеше да бъде прехвърлена в Бейрут. Можеха да я получат кои ли не: леви, десни, фалангисти. Организацията за освобождение на Палестина или някой взвод на Ливанските пионерчета.

Той въздъхна; трябваше отново да се обади на своя човек в министерството.

— Може би ще успея да ви намеря още една-две — каза Льоклерк на по-възрастния от двамата — лъскаво облечен мъж с лице на хищник.

Мъжът поклати глава.

— Трябват ни поне шест, мосю Льоклерк — каза той на отличен френски. — Иначе ще ни се наложи да направим поръчката другаде, например в Монте Карло.

Льоклерк отново въздъхна и мислено изруга. Онзи проклет американец в Монте Карло се опитваше да провали целия му бизнес. Щеше да им продаде достатъчно ракетни установки, за да започнат трета световна война.

— Ще видя какво мога да направя.

Той стана и заобиколи бюрото си.

— Обадете ми се сутринта, в единайсет часа.

Те си стиснаха ръцете и Льоклерк ги изпрати до изхода.

Крийси седеше във фоайето на рецепцията и четеше списание.

— Влез в офиса ми — каза му Льоклерк. — Аз ей сега ще дойда.

Когато търговецът се върна, Крийси разглеждаше снимките на оръжия, окачени по стените. Французинът му посочи един стол и седна зад бюрото си. Двамата мъже се погледнаха изучаващо. Пръв заговори Льоклерк.

— Изглеждаш много добре. Има голяма промяна от последния път, когато се видяхме.

— Когато ме видя за последен път, аз бях пияница — кратко отвърна Крийси.

Във въздуха витаеше враждебност. Льоклерк заговори за това.

— Нямаше нужда да караш Гуидо да ме заплашва.

Крийси мълчеше и с присвити очи изучаваше французина. Льоклерк беше висок червендалест мъж, леко пълен. Беше облечен в тъмносин костюм. Бе добре избръснат, с добре поддържан маникюр, приличаше на преуспяващ борсов посредник. Крийси го познаваше от времето, когато Льоклерк беше едър и безжалостен здравеняк наемник. Французинът въздъхна и сви рамене.

— Крийси, никога не сме били приятели. Аз нямам вина за това. Но съм ти задължен. Задължен съм ти по две причини: ти ми спаси живота в Катанга. Само това би било достатъчно.

Той леко се усмихна и продължи:

— Задължен съм ти и заради Родезия. Ти ми помогна да получа много добра, много изгодна поръчка. Затова е естествено да ти помогна и без Гуидо да ми говори за пищно погребение.

— Не си ми задължен за Родезия — каза Крийси. — Те ми платиха, за да получат съвет от мен. Просто стана така, че ти им предлагаше това, от което имаха нужда.

— Добре — отстъпи Льоклерк. — Но в Катанга беше различно. Опитай се да разбереш, че има и други хора, освен Гуидо, които те смятат за приятел, независимо от това как го приемаш.

Настъпи мълчание. Изведнъж се случи нещо, което силно изненада французина: Крийси се усмихна. Усмихна се широко и непринудено.

— Добре. Благодаря ти — каза той. — Приемам го.

Льоклерк бавно се съвзе, като си даде сметка, че човекът, седящ пред него, наистина се е променил. Не бе просто оздравял: търговецът го познаваше от времето, когато Крийси беше в разцвета на силите си. Американецът се беше променил душевно. Имаше същия заплашителен вид, но усмивката на лицето му беше искрена и непосредствена.

— Всичко ли си приготвил? — попита Крийси.

Льоклерк кимна съсредоточено.

— Да. Поръчката ти беше разнообразна. Аз ти предлагам няколко алтернативи. Можеш да си избереш.

Той хвърли поглед на часовника си.

— Хайде да обядваме. След това ще отидем в склада. Междувременно моите хора ще приготвят всичко.

Крийси кимна, но не стана от стола. Като че ли обмисляше нещо. Накрая се реши.

— Льоклерк, имаш ли връзки с хора, които доставят фалшиви документи — паспорти, шофьорски книжки и така нататък?

— Мога да ти помогна — каза французинът. — На коя държава?

— Франция, Белгия, Канада или Америка — отговори Крийси. — Всъщност няма значение. Свързано е само с езика. Аз говоря френски, а английският ми е с провлачен северноамерикански акцент. Проблемът е, че ми трябват бързо — за след пет дни.

Льоклерк доближи върховете на пръстите си и се замисли.

— Най-лесно ще бъде да ти намеря френски паспорт — каза той накрая, — но само ако го използваш извън страната.

— Няма да го използвам в страната, както и оръжието. Давам ти честната си дума.

Льоклерк кимна.

— Вече получих думата на Гуидо. Носиш ли снимки?

Крийси бръкна във вътрешния си джоб, извади оттам един плик и го остави на бюрото.

— Дванайсет са. Имам нужда от документите, които всеки обикновен французин носи със себе си при пътуване в чужбина.

Льоклерк отвори едно чекмедже и пусна плика вътре.

— Добре, още тази вечер ще се свържа с хората по телефона.

Той го погледна, сякаш се извиняваше.

— Ще струва скъпо, Крийси. Не е за мен, сигурно разбираш — аз няма да взема комисиона. Но бързината на поръчката увеличава цената.

Крийси отново се усмихна.

— Няма проблем. Хайде да вървим на обяд.

Те се запътиха към вратата и Льоклерк си помисли, че ако Крийси още веднъж му се усмихне, той ще получи припадък.

 

 

Корабът „Толетела“ бе пристигнал в Марсилия предната вечер. Крийси взе такси, отиде право на гарата и взе от гардероба черен кожен куфар. Влезе в ресторанта, намери една спокойна маса, поръча си кафе и разпечата писмото на Гуидо. Провери цифрите, набра шифъра и отключи куфара. Вътре имаше голям плик от кафява опаковъчна хартия. В плика имаше ключ, карта на Марсилия и два комплекта документи. Единият включваше паспорт и лични документи на името на Луиджи Рака — търговец на зеленчуци от Амалфи. Вторият комплект съдържаше документи за микробус „Тойота“. Крийси разгъна картата на града и забеляза малкото мастилено кръгче и инструкциите, изписани на полето, след това прибра всичко в куфара и затвори ключалката. Докато пиеше кафето си, очите му шареха из ресторанта и се спираха на стъклената преграда, зад която се движеше тълпата на гарата. Но мислите му бяха насочени към Гуидо. Без неговата помощ операцията щеше да се осъществи безкрайно трудно. Крийси знаеше, че Луиджи Рака наистина е търговец на зеленчуци, който изобщо не подозира, че някой използва името му. Знаеше, че паспортът и другите документи са изработени от най-добрия фалшификатор в Неапол — град, който с право се гордее с фалшификаторите си. Знаеше, че когато пристигне в Неапол, всичко ще бъде готово. След седмица щеше да започне да убива.

Предполагаше, че Пиетро е докарал по суша микробуса в Марсилия. Трябваше да поговори с Гуидо за неговата безопасност по време на операцията.

Крийси допи кафето си, спря едно такси и отиде до пощата да прибере пратките, пристигнали от Париж и Брюксел. След това нае стая в малък хотел, като се регистрира с документите на Луиджи Рака.

 

 

Стъпките по каменния под отекнаха сред стоманените греди на високия таван. Дълги редове опаковани сандъци бяха подредени един върху друг на палети, поставени под лабиринт от тръби и кранове. Крийси вдишваше познатия мирис на арсенал: аромата на смазка и метал. Този участък от склада беше отделен с тежка стоманена стена и врата, заключена с катинар. Льоклерк отвори вратата и натисна ключа за осветлението. Над главите им блесна ред неонови тръби и освети две дълги метални зелени маси: едната празна, другата отрупана с различни видове оръжие и боеприпаси.

Льоклерк застана до вратата, а Крийси бавно тръгна край пълната маса, като разглеждаше различните оръжия. След това се върна и се спря пред първата редица, където бяха пистолетите. Льоклерк се приближи към него.

— Искаше един калибър 45 и един по-малък и по-лек — той посочи с жест пистолетите. — Избери си.

На масата имаше дузина пистолети различно производство и няколко вида заглушители. Крийси взе един „Колт-1911“ и един британски „Уебли-32“. Льоклерк остана малко изненадан от втория му избор.

— Знам, че е старомоден — каза Крийси, — но е надежден, а и съм свикнал с него.

Той се обърна и сложи двата пистолета на другата маса зад него, а след това избра два заглушителя и ги остави при пистолетите.

— Ще взема по петстотин патрона за всеки.

Льоклерк извади малък бележник и химикалка и си записа нещо. Те се приближиха към следващия вид оръжие — автоматите. Имаше четири разновидности — израелски „Узи“, британски „Стърлинг“, датски „Мадсен“ и още един, който Крийси веднага взе в ръце — „Инграм“, модел 10. Металният приклад беше сгънат и оръжието беше само десет инча и половина^[1]. Приличаше по-скоро на голям пистолет отколкото на автомат и имаше скорострелност хиляда и сто изстрела в минута.

— Използвал ли си такъв досега? — попита Льоклерк.

Крийси кимна и претегли в ръка оръжието.

— Да. Във Виетнам. Най-голямото му предимство са малките размери. Скорострелността му е по-скоро голяма, но за моите цели е идеална. Все пак може ли да я понамалим?

— Да, до ден-два.

— Добре.

Крийси сложи оръжието на масата зад себе си.

— Ще взема осем пълнителя и две хиляди патрона.

Следваха две снайперски карабини: модифицирана М-14 с мерник „Уийвър“ и британска L4A1 със стандартен мерник 32. Крийси избра М-14.

— Тази е с два пъти по-висока скорострелност — отбеляза той. — Ще взема два резервни пълнителя и стандартна кутия патрони.

Те се приближиха към гранатометите.

— Две мнения няма — каза Крийси. — Като се имат предвид размерите и теглото, работа ще ми свърши РПГ-7^[2].

Льоклерк се усмихна и взе в ръце дебелата тръба.

— Бих могъл да продам милиони от тях, ако имах откъде да ги взема.

Той хвана тръбата в двата й края и ги завъртя. Тя се развинти в средата. Крийси кимна със задоволство.

— Вариант „Д“ — каза той. — Още по-добре. Какви са стандартните опаковки за ракети?

— Сандъци по осем или дванайсет — отговори Льоклерк, завинти установката и я остави до инграма.

— Тогава искам сандък с осем — каза Крийси и продължи по-нататък — към гранатите. Взе британската „Осколочна-36“ и „Фосфорна-87“. — Трябва ми по-малко от стандартната опаковка. Твоите момчета ще могат ли да сковат сандък с по петнайсет от всяка?

— Ще могат — отвърна Льоклерк.

След това Крийси взе една двуцевка с рязани приклад и цеви. Отвори цевите, обърна ги към светлината и ги огледа, след това ги затвори и остави пушката до гранатите. Тя изглеждаше неуместна до другите оръжия.

— Две кутии бренеке — каза той и Льоклерк си записа.

Продължи по-нататък: избра нощен прицел „Трилукс“, десантен нож с кания и няколко типа паласки.

В края на масата бе поставена плитка метална тавичка с някакви малки предмети. Крийси взе няколко от тях и ги разгледа по-отблизо.

— Съвсем нови са — съобщи Льоклерк иззад рамото му. — Може би не си виждал такива досега?

В ръката си Крийси държеше малка кръгла тръбичка. От единия й край на половин инч стърчеше тънка игла.

— Използвал съм такъв вид детонатори — отвърна той, — но без часовников механизъм.

Льоклерк взе друга метална тръбичка. От нея стърчаха два щифта като електрически щепсел. Той развинти тръбата и показа на Крийси кадмиевата батерия и двете скали. След това съедини часовниковия механизъм с детонатора. Получи се тръбичка дълга по-малко от два инча с диаметър три четвърти инч.

Льоклерк се усмихна.

— Електрониката толкова улеснява нещата! Гуидо изрично ми спомена за един килограм пластичен експлозив. Приготвил съм го, но е на друго място.

— Добре — каза Крийси, като хвърли поглед върху масата. — Това е всичко, от което имам нужда.

Льоклерк прегледа изброените от американеца неща и любопитството му се смеси със задоволство. Изпълнението на поръчката на Крийси бе занимание, което му доставяше професионално удоволствие. Не знаеше за какво точно клиентът му ще използва всичко това и нямаше намерение да го разпитва. Просто през следващите седмици щеше да чете италианските вестници. Той знаеше много за миналото и опита на американеца и имаше представа за разрушителната мощ на тези оръжия.

— Можеш ли да ми намериш хубав лек кобур за подмишница за уеблито и кобур за колта?

Льоклерк кимна.

— За колта от стандартните брезентови кобури?

— Ще свърши работа.

Крийси бе извадил рулетка и бележник.

— Имаш ли кантар?

— Разбира се.

Льоклерк отиде в главния отдел на склада, а Крийси се зае да измерва с рулетката.

 

 

— Къде да те оставя?

— Някъде около рибарското пристанище.

Крийси не му съобщи името на хотела, в който беше отседнал. Вече знаеше, че може да се довери на Льоклерк, но човек трудно се отказва от старите си навици.

Французинът попита:

— Какво друго да направя за теб в Марсилия? Имаш ли нужда от женска компания?

Крийси се усмихна и поклати глава.

— Мислех, че си търговец на оръжие.

— Знаеш каква ми е работата — отговори Льоклерк. — Когато продаваш, трябва да следиш къде отива стоката ти. С арабите е най-трудно — те откарват у дома много малка част.

— Но иначе бизнесът ти сигурно върви — отбеляза Крийси. — По света има достатъчно малки войни, които карат половината заводи за оръжие да работят извънредно.

— Така е — промърмори Льоклерк, — а дали бизнесът върви добре или зле, зависи от гледната точка. Възраждането на исляма предизвиква все повече войни — това е жестока религия.

Той хвърли поглед към Крийси.

— Освен за търговците на оръжие много работа ще има и за хора като теб.

Крийси сви рамене.

— Възможно е.

Те спряха до кея и Крийси отвори вратата.

— Значи в четвъртък вечер, в десет — каза той.

Льоклерк кимна.

— Ще те чакам.

 

 

Крийси погледна картата на града и каза на таксиметровия шофьор да го остави на ъгъла на улица „Сент Оноре“. Беше се отбил в хотела да се преоблече и сега носеше по-прости работни дрехи — джинси и риза. Очите му блуждаеха безцелно из улиците, докато прекосяваха града в източна посока. Той харесваше Марсилия. Човек може да потъне в този град, да остане анонимен. Всеки си гледа работата. Беше идеалното място за пласьори на наркотици и търговци на оръжие или просто град, в който да се изгубиш.

Таксито спря, Крийси плати на шофьора, повървя десет минути и стигна до ъгъла на улица „Катина“. Постоя там няколко минути — оглеждаше улицата.

Това беше работническо предградие. Жилищни сгради с евтини квартири, малки работилници и фабрики. По средата на улицата имаше ред заключени гаражи. Той намери номер единайсет и без да се оглежда, извади ключ и отвори гаража, след това включи осветлението и затвори вратата.

По-голямата част от пространството беше заета от микробус „Тойота Хайъс“, боядисан в тъмносиво и с избелял черен надпис отстрани: „ЛУИДЖИ РАКА — ТЪРГОВЕЦ НА ЗЕЛЕНЧУЦИ“.

Микробусът изглеждаше стар и раздрънкан, но Крийси беше сигурен, че двигателят и спирачките са в отлично състояние. Той отвори задните врати и веднага видя пред себе си на пода на микробуса намотан електрически проводник, с щепсел накрая. Крийси леко се усмихна на предвидливостта на Гуидо, взе щепсела, отиде до стената и го пъхна в контакта. Крушката в микробуса освети всичко останало, което се намираше вътре. Имаше дъски, няколко чувала, здраво натъпкани с памучни конци, руло дебело кече, дървен тезгях със закрепено на него менгеме и сандъче с инструменти. Крийси остави всичко това на земята зад микробуса, след това се премести в началото на купето и внимателно разгледа облицовката, която опираше със задната си страна в седалката на шофьора. Той се върна при сандъчето с инструменти, намери една отвертка и като внимаваше да не надраска боята, отвинти дузината конусни винтове. Фалшивата преграда леко падна назад и откри пространство, дълбоко около един фут, на широчината и височината на купето на микробуса. Крийси доволно промърмори нещо, изнесе преградата и внимателно я облегна на стената на гаража. След това извади рулетка и бележник и си записа точните размери на тайника.

След като направи справка с предишните бележки, той състави приблизителен план и го залепи на стената на гаража.

През следващите два часа Крийси работи, без да спира. Той измерваше дъските и ги отрязваше с електрически циркуляр.

Работата му доставяше удоволствие, но накрая му се наложи да прекъсне, защото въздухът в затворения гараж стана задушен. Навън се беше стъмнило и Крийси се разходи на прохладния въздух, за да избистри мислите си. След това попадна на малко бистро и се отби да вечеря.

На следващата сутрин в осем часа той се върна в гаража. Работи без прекъсване до обяд, след това отиде да обядва в същото бистро: храната беше проста и вкусна, а в своите работнически дрехи и с разговорния си френски Крийси се чувстваше на мястото си и не се отличаваше от останалите чести посетители на заведението.

Следобед той привърши рязането на дъските и ги монтира в купето. Първо постави основната рамка, а след това и диагоналните греди, всяка от които попадна точно в предназначената за нея сглобка. Крийси отстъпи назад и огледа работата си. Сега тайникът приличаше на огромна недовършена детска мозайка. В четвъртък той щеше да я запълни с липсващите парчета.

Когато се завърна в хотела, Крийси погледна в указателя и се обади на агенция за коли под наем. Уреди да наеме микробус „Фиат“ за двайсет и четири часа, за следващия ден, на името на Луиджи Рака.

Льоклерк чакаше заедно с един нощен пазач. На улицата нямаше никой друг. В десет и пет тъмносин микробус зави иззад ъгъла и спря на стотина метра от тях. Фаровете примигнаха два пъти и угаснаха.

— Иди на другия ъгъл и ме чакай — каза Льоклерк на пазача. — Не се връщай, докато този микробус не си тръгне.

След като пазачът потъна в мрака, микробусът се приближи.

— Всичко наред ли е? — попита Крийси и слезе от кабината.

— Да — отговори Льоклерк и отключи вратата на склада.

Точно зад вратата, върху вилката на един електрокар, стояха три дървени сандъка. Те бяха означени с „А“, „В“ и „С“. Льоклерк последователно ги посочи:

— Муниции, оръжие, друга екипировка.

След минута-две сандъците бяха натоварени на микробуса и Крийси отново се качи в кабината.

Льоклерк го погледна.

— Ела в офиса ми утре следобед. Документите ти ще бъдат готови.

Крийси кимна и микробусът се отдалечи.

Той обикаля града четирийсет минути, като променяше скоростта и правеше непредсказуеми завои. Накрая, доволен от това, че не го следят, Крийси пристигна на улица „Катина“ и паркира на петдесет метра от гаража. Угаси фаровете и двигателя и половин час остана да седи в микробуса, като се оглеждаше и ослушваше. После запали двигателя и се приближи до вратата на гаража. Бързо свали трите сандъка и ги премести в гаража. Заключи вратата и се прибра с микробуса в хотела си, като по пътя продължаваше да гледа през цялото време в огледалото.

Рано сутринта Крийси върна микробуса, който беше взел под наем, и в девет часа отново беше в гаража. Той отвори капаците на трите сандъка и едно по едно разположи оръжията, кутиите с мунициите и гранатите на определените за тях места. Загреба с шепи памучните отпадъци и започна да запълва с тях всички пролуки между оръжията и рамката. След това върху целия скелет окачи завеса от кече. Отиде да донесе фалшивата преграда и като отново внимаваше да не надраска боята, я завинти на старото й място. Почука с юмрук на няколко места. Ако се съдеше по звука и вибрациите, всичко беше здраво закрепено. Накрая Крийси се разкрачи и се залюля напред-назад, разклащайки микробуса на ресорите му.

Той кимна удовлетворен. Оръжието беше натоварено и готово за превозване.

 

 

Льоклерк му подаде плика през бюрото. Крийси извади от него паспорта и документите и ги разгледа по-отблизо.

— Добри са — каза той. — По-добри, отколкото очаквах. Колко струват?

Льоклерк печално сви рамене.

— Единайсет хиляди франка.

— Заслужават си — каза Крийси, извади едно руло банкноти и отброи сумата. — За другите неща вече сте уредили плащането с Гуидо.

Льоклерк кимна.

— Ще изпрати парите на сметката ми в Брюксел.

Той помълча, после добави:

— Взимаш ги на истинската им цена, нищо не съм добавил.

— Благодаря ти — отвърна Крийси и леко се усмихна. — Вече сме квит.

Льоклерк се усмихна и стана.

— Толкова малко ли струва животът ми? Надявам се, че не е така.

Крийси му подаде ръка.

— Когато ми връщаш услугата, важно е самото действие, а не неговата стойност. Между другото, известно ми е, че в твоята работа трябва да се сътрудничи на правителството и че нашата сделка е съвсем неофициална. Ако упражнят натиск върху теб, кажи им, че си мислел, че аз още работя за Родезия. Но за документите не споменавай на никого — дори на Гуидо.

Льоклерк се усмихна.

— Добре. Когато е необходимо, мога да бъда абсолютно невинен. На добър час.

На вратата Крийси се спря в колебание и накрая се реши:

— Доста си пошетал за мен — спокойно каза той. — Благодарен съм ти за това. Ако някога имаш нужда от моята помощ, свържи се с мен чрез Гуидо.

Льоклерк се канеше да седне, но когато вратата се затвори, той остана надвесен над стола с отворена уста. След това бавно се отпусна на стола и се прекръсти. Понякога се случват чудеса.