Артър Дж. Куинъл
Мъж под прицел (20)

Глава 19

Във всяка столица на Европа има австралийско посолство, а в някои от страничните улички, близо до което и да е посолство, могат да се видят каравани и къщи на колела, паркирани там през дългите летни дни. Те се продават, макар че никой не знае защо това се прави точно до австралийското посолство.

Рим не правеше изключение от правилото, но тъй като вече беше краят на лятото, там имаше само едно превозно средство — „Мобекс“, закачен за шасито на „Бедфорд“.

Уоли Уайтмън и неговата приятелка Пади Колинс седяха на високия бордюр и чакаха да дойде купувач.

Мъжът беше нисък на ръст, наближаваше четирийсетте. Единственото забележително нещо в него беше косата му. Тя покриваше главата, раменете, брадичката и гърдите му. Изпод косата надничаха умните му очи. Беше облечен в джинсов комбинезон, който спокойно можеше да получи сертификат за антикварна стойност. Жената беше малко над трийсетте и много едра. Не беше дебела, а просто огромна — от носа до пръстите на краката. Не беше грозна, но размерите й я лишаваха от женственост. Беше облечена в селска рокля, в която изглеждаше нелепо.

Бяха австралийци и историята им беше колкото типична, толкова и необичайна. Типичното бе това, че и двамата бяха дошли в Европа, за да разширят кръгозора си; а необичаен беше начинът, по който се бяха запознали. Уоли беше вечният студент, който преди доста време бе успял да си намери временна работа като учител по английски език на италианци в едно вечерно училище в Торино. Там той срещна Пади, която от дванайсет години работеше като секретар-администратор в Бризбейн. Един ден тя бе решила да изостави всичко и да тръгне да „опознава“ Европа. В крайна сметка Пади също бе станала учителка по английски в Торино. В резултат на това цяло поколение италианци заговори английски със силен австралийски акцент; и вместо да опознае Европа, тя опозна Уоли. Всъщност Пади го обичаше. Любовта й бе предизвикана от абсолютното му безразличие към общоприетите представи за женска красота. Размерите й не го безпокояха. Той харесваше начина й на мислене и грубото й чувство за хумор, както и умението й да се налага през деня, но изцяло да се подчинява и отпуска през нощта. В леглото Уоли беше господарят; извън него тя се грижеше за всичко, включително и за прехраната. Това не беше съвсем по австралийски, но вършеше работа.

Изкараха добре зимата и ранната пролет и похарчиха всичките си средства, за да купят мобекса. Идеята беше да пътуват далеч на Изток, докъдето стигнат — поне до Бомбай — а след това да отплуват до Пърт и да продължат през Северен Куинсланд. Там правителството предоставяше земя и субсидии на хора, които да обработват отдалечените райони и да залесяват. Правителството имаше нужда от дървета и Уоли размишляваше как през дългото време, докато дърветата растат, те ще живеят в мобекса и може би ще отгледат деца. Така ще спомогнат за решаването на проблема с платежния баланс на Австралия и ще получат пари за това. Но нещата не потръгнаха. Промените в Иран направиха невъзможно пътуването им далеч на Изток. А Пади се разболя от жълтеница, лечението бе скъпо и в крайна сметка нямаха друг избор, освен да продадат мобекса и да се приберат у дома по най-евтиния възможен начин. Затова седнаха на тротоара и зачакаха.

Вече три дни чакаха тук и единственият човек, който се поинтересува, беше един турчин без пари, но с хитроумен план в главата за нелегално превозване на пакистанци до Великобритания. Те не бяха особено обнадеждени, затова едва погледнаха едрия мъж с белези на лицето, който се беше приближил и обикаляше край мобекса.

— Продава ли се? — попита той на италиански.

Уоли поклати глава и отговори на същия език:

— Не, паркирали сме тук за красота.

Мъжът не се усмихна и се върна да огледа колата. Пади стана и отърси прахта от просторните си задни части.

— Наистина ли се интересувате?

Мъжът се обърна, погледна я изпитателно и след това кимна. Уоли не обърна внимание.

— Може ли да погледна двигателя?

Уоли ги последва. Пади започна да изтъква предимствата му и след това предложи да влязат вътре, за да пийнат студена бира.

Мобексът беше само на две години, на по-малко от десет хиляди километра и Пади ожесточено се пазареше за цената. Уоли си мълчеше, отпиваше от бирата си и се възхищаваше на нейната решителност.

Накрая се спряха на десет милиона лири и мъжът попита:

— Имате ли документи за прехвърлянето?

Пади кимна.

— Трябва да се регистрират и подпечатат в полицията.

Попълниха документите. На мястото на купувача пишеше: „Патрис Дювалие. Националност: французин“.

— Искам прехвърлянето да стане след три дни — каза той, като подаде документите през малката сгъваема маса.

На лицето на Пади се изписа силно подозрение.

— Ще оставите ли предплата?

Тогава те много се изненадаха. Мъжът бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади дебела пачка банкноти от по сто хиляди лири. Отброи сто и ги подаде през масата.

— Но дотогава не регистрирайте документите — каза той.

Последва дълго мълчание, което завърши с първата намеса на Уоли в разговора.

— Ама ти си адски доверчив, приятелче! Какво ще стане, ако вземем парите и офейкаме?

Крийси тихо каза:

— Не съм доверчив.

Уоли надникна в притворените му очи. След това, за да прикрие внезапното си смущение, той бръкна в хладилника за още бира. Напрегнатата атмосфера се разсея и Пади попита:

— Тук ли ще направим прехвърлянето?

Крийси поклати глава и разгъна една карта на Рим. Посочи един малък мастилен хикс, поставен малко извън града, недалеч от Източната магистрала.

— Това е къмпингът „Монте Антене“. Ще дойда да ви взема рано следобед, ако това ви устройва.

Пади кимна.

— Междувременно ще оставим багажа на гарата.

— Накъде сте тръгнали? — попита Крийси.

— Към Бриндизи — отговори тя. — Оттам ще се качим на ферибота за Гърция.

Крийси отпи голяма глътка от бирата си и замислено огледа тесния, но удобен интериор. След това започна внимателно да изучава двамата австралийци. Накрая каза:

— И аз отивам на юг. Мога да ви откарам донякъде — тъкмо ще имаме възможност да открием някой скрит дефект заедно, ако въобще се появи такъв.

Те обсъдиха предложението. Звучеше добре. Крийси обясни, че заникъде не бърза; всъщност той си бе запланувал да прекара три или четири дни на път. Постигнаха съгласие.

След това Крийси предложи да изчакат до Бриндизи, за да регистрират прехвърлянето.

За да отпразнуват сделката, а и понеже беше време за обяд, Пади отвори няколко консерви и приготви нещо за ядене, а Уоли отвори нови бири.

След като Крийси си тръгна, Пади отбеляза:

— Той не е французин. Американец е.

— Откъде разбра? — попита Уоли.

— От начина му на хранене. Само американците могат да ядат така.

Уоли я погледна с недоверие, но Пади твърдо държеше на своето.

— Така е! Американците държат ножа и вилицата като всички останали, но след като си отрежат от месото, оставят ножа и преместват вилицата в дясната ръка. Много е неудобно, което иначе е нетипично за американците; но всички го правят.

— Е, и?

— Ами нищо. Но не е французин.

— Мислиш ли, че всичко е наред? Не остави нито адрес, нито нищо. Просто си тръгна.

Пади сви рамене.

— Както и да е, получихме парите.

Тя помълча — размишляваше.

— Не е този, за когото се представя, но кой ли днес е такъв?

— Ама е як кучият му син! — каза Уоли и се разсмя. — Господи, та той е по-едър и от теб!

Пади се усмихна в отговор, но след това отново се замисли.

— Харесва ми — каза тя. — Не се церемони. Не говори празни приказки. Ще видим що за птица е.

 

 

Каубоя намести задните си части върху твърдата скамейка. Докато беше млад свещеник, му доставяше удоволствие да бъде изповедник — не му помагаше да стане епископ, но внасяше разнообразие в ежедневието. Сега, когато стана по-възрастен, изповедта започна да му се струва все по-отегчителна. Може би в големите градове хората извършваха по-разнообразни грехове, но тук, на Гозо, в селцето Надур, свещеникът можеше да предвиди всяко от прегрешенията на своите енориаши. Наистина старият Салву, който току-що си беше тръгнал, имаше изобретателен ум; но и той започваше да става предвидим.

Каубоя чу шумоленето на завесата и през решетките до него долетя гласът на Лора Шембри.

— Прости ми, отче, защото съгреших.

Той се наведе напред.

— Какво си извършила?

Последва обичайният списък от леки прегрешения. Каубоя започна да я поучава, както му е редът, наложи й леки епитимии, облегна се назад и зачака следващия енориаш.

Но не чу завесата да шумоли на излизане. Чуваше само лекото несигурно женско дишане — тя се колебаеше.

— Имаш ли още нещо да ми кажеш?

Жената се реши.

— Прости й, отче. Дъщеря ми съгреши.

— Тогава тя трябва да се изповяда.

Сивотата на ежедневието беше нарушена.

Дъщерята на Шембри беше загадка за Каубоя. Тя всяка сутрин идваше на утринната литургия — нещо, което не бе правила преди — но нито веднъж не бе дошла да се изповяда. Иначе се молеше всеки ден.

— Не можеш да се изповядваш вместо друг човек.

Лора заговори направо.

— Не искам да се изповядвам. Искам съвет.

Рутината беше разстроена.

През цялото си време на служба като енорийски свещеник той никога не беше давал съвет на Лора Шембри, но доста често бе получавал съвети от нея, особено докато беше по-млад; тя не беше от хората, които изпитват страхопочитание към сана. Към любопитството му се прибави мрачно предчувствие. Вероятно на Лора й беше трудно да каже от какъв точно съвет се нуждае относно Надя.

— Тя носи дете.

Лошото предчувствие се потвърди! Каубоя въздъхна. Житейският път на това момиче наистина беше обрасъл с тръни.

— От американеца ли?

— Че от кого другиго? Тя не се отдава на безразборен разврат!

Свещеникът почувства, че войнственият й тон е предизвикан от желание да се защити, и овладя надигащото се в него раздразнение. Той кротко попита:

— И от какъв съвет имаш нужда?

В мълчанието на Лора се долавяше напрежение.

— Не е съобщила на Крийси, а забрани и на нас с баща й да го правим. Това засилва прегрешението й. Тя съзнателно е заченала детето. Използвала е американеца само като средство за това.

— Не го ли обича?

— Не мога да кажа — не знам.

В гласа на Лора се долавяше несигурност.

— Ти си й майка, как така не знаеш?

— Знам само, че отначало тръгна с него, за да забременее. Не знам какво изпитва сега. Променила се е. Каза ми за детето — това е всичко. Не прилича на себе си.

— Та какъв съвет искаш да ти дам?

— Дали да му кажа, или не?

Каубоя се облегна и събра мислите си. Както всички останали на Гозо, и той знаеше, че Крийси е извършил жестоки убийства. Дъщерята на Шембри така и не направи нищо, за да му попречи.

— Знаеш ли с какво се занимава този американец?

— Да.

— Това е грях.

— Той има причина.

— Възмездието принадлежи на Бога.

— Божията воля често се проявява по странен начин.

Каубоя отново въздъхна. От тази жена би излязъл добър свещеник.

— Дори и да искаш, можеш ли да го направиш?

— Възможно е.

— Говори ли за това със съпруга си?

— Не. Знам какво ще ми отговори и не ми се иска да го чувам.

Каубоя неловко се намести на дървената пейка. Бе проникнал право в сърцевината на нещата. Намираше се в неудобно положение. Но все пак той беше свещеник — беше се отрекъл от всички удобства. Обмисли въпроса от всички страни със съзнанието, че след като дава съвет, не бива да използва обичайните изтъркани фрази. Каубоя беше енорийски свещеник — земеделец, богомолците му бяха твърдоглави прагматици; не по-различна беше и Лора Шембри.

Той намери решението.

— Един мъж трябва да знае.

— Благодаря ти, отче.

 

 

Гуидо излезе на терасата и Сата забеляза някаква промяна в него. Неаполитанецът придърпа един стол и се протегна към чашата си с кафе. Лицето му изразяваше нерешителност. Преди час му се бяха обадили по телефона и Гуидо беше затворил преди четирийсет минути. Сата не проявяваше нетърпение. До един час Белу щеше да му съобщи дали разговорът е бил важен.

Гуидо изпи кафето си и накрая се реши да заговори.

— Какво ще стане, ако Крийси дойде лично при теб и се предаде?

Пулсът на Сата се учести. Разговорът се бе оказал важен. Той направи красноречив жест.

— Ще влезе в затвора, разбира се. Но като се вземе предвид какви хора е убил и мотивите за това, ще го осъдят на около пет години. Но нещата могат да се уредят и присъдата да се намали на три години.

— Ще оживее ли в затвора?

Сата се намръщи.

— Знам какво имаш предвид и ще ти отговаря: да. Тъкмо сега довършваме един нов затвор недалеч от Рим за „чувствителни“ престъпници. Персоналът и ръководството са от карабинерите. Гарантирам за безопасността му. Честно казано, по-опасно ще стане, след като излезе оттам.

Гуидо замислено погледна полковника: очевидно преценяваше и обмисляше решението си. Сата мълчеше. Сега не беше време за въпроси.

— Добре — реши Гуидо. — Отиваме в Рим — аз ще поговоря с него.

— Но защо? Кажи ми — защо?

Гуидо стана.

— Хайде. Ще ти обясня в колата — може би нямаме много време за губене.

Сата вдигна ръка.

— В такъв случай нека се обадя на Белу. Той е добър човек и аз му имам доверие. Ще арестува Крийси за десет минути.

Гуидо поклати глава.

— Ако убие приятеля ти Белу и още неколцина полицаи, на колко години ще го осъдят?

Сата разбра смисъла на думите му.

— Не можеш ли да му се обадиш по телефона?

— Там няма телефон — да вървим!

Когато стигнаха до колата на Сата, един полицай с мотоциклет се приближи и му подаде някакъв плик.

— По телекса дойде съобщение за вас, полковник.

Сата предложи на Гуидо да кара и докато си проправяха път през градските улици, за да излязат на магистралата, неаполитанецът обясни:

— Той ще става баща.

Изненадата, която се изписа на лицето на Сата, беше направо комична. Този път той пропусна да направи някой бърз и остроумен коментар. Гуидо го погледна и горчиво се усмихна. След това му разказа за Гозо и за Надя. Разказа му всичко с подробности, защото беше важно Сата да разбере всичко.

— Мислиш ли, че това променя нещата? — попита Сата.

Гуидо категорично кимна.

— Да, мисля. Това със сигурност е единственото нещо, което може да го спре. Трудно ми е да ти обясня защо.

Сата се замисли над думите му и започна да си припомня всичко, което знаеше за този човек. Склонен беше да се съгласи, че това променя нещата. Изведнъж се наведе и взе микрофона на радиопредавателя. Гуидо остро го изгледа, но Сата му направи знак да се успокои. След две минути той вече се бе свързал с Белу в Рим и му даваше указания да скрие записа от последния подслушан телефонен разговор и лично да го унищожи. Същото да направи и с всички презаписи. Той настоя никой друг да не се докосва до тях. На учудените въпроси на Белу Сата отговори да го чака в управлението и съобщи, че по обяд ще пристигне в Рим.

Гуидо му изказа своите благодарности, а Сата сви рамене.

— Знаеш как стоят нещата. Тези хора имат информатори къде ли не, но в Белу имам пълно доверие.

Изведнъж той си спомни за плика. Разкъса го и мълчаливо зачете дългото съобщение.

— Пресвета Дево! — тихо възкликна Сата.

— Какво има?

Той посочи телекса и обясни, че е предполагал, че Крийси е ходил до Марсилия, за да се снабди с оръжие. Беше помолил тамошния си колега да открие кой го е снабдил и с какво. Съобщението съдържаше списък на нещата.

— Какво е РПГ-7, вариант „Д“? — попита Сата.

— Ръчен противотанков гранатомет — отговори Гуидо със зловеща усмивка. — Наемниците го наричат „Еврейската базука“.

— Израелско производство ли е?

Гуидо поклати глава.

— Руско е, но когато поставиш в него снаряда, прилича на обрязан пенис.

Сата не се усмихна.

— Крийси знае ли как да си служи с него? — попита той.

Гуидо му отговори с аналогично обяснение.

— Държи го със същата лекота, с която ти държиш маркуча си, когато пикаеш.

Сега Сата се усмихна, но беше озадачен.

— Мафията разполага с всякаква техника, но няма танкове.

Гуидо обясни:

— Има и други начини на приложение — служи за събаряне на сгради или взривяване на метални врати. Може да пробие дванайсетинчова броня.

Сата мълчаливо разсъждаваше над думите му. Когато заговори, гласът му звучеше отнесено.

— Малко по-добре от моя инструмент.

Гуидо се усмихна в знак на съгласие.

 

 

А през това време РПГ-7/„Д“ се движеше в брезентова чанта по улиците на Рим заедно с два снаряда. Чантата не беше голяма. Устройството представляваше обикновена тръба, дълга трийсет и седем инча, която се разглобяваше на две половини за по-лесна употреба. Тежеше около петнайсет фунта. Снарядите тежаха по-малко от пет фунта всеки.

Джузепе и Тереза Бенети тъкмо бяха привършили с обяда си, когато на вратата се почука. И двамата бяха надхвърлили шейсетте, а тя имаше болни крака, затова Джузепе отиде да отвори. Първото нещо, което видя, беше един пистолет със заглушител. Много се уплаши. След това погледна нагоре към лицето на мъжа и страхът му се усили. Той се вцепени като статуя. Мъжът заговори меко и успокояващо:

— Вие сте в безопасност. Не ви мисля злото. Аз не съм крадец.

Той влезе през вратата, като принуди мъжа да отстъпи назад.

Няколко минути по-късно Джузепе и Тереза седяха здраво вързани за столовете си. Мъжът беше много учтив, говореше с тях непринудено и имаше лек неаполитански акцент. Искаше само да заеме за кратко дома им. Каза, че няма да им направи нищо лошо.

Страхът им се разсея и те започнаха с интерес да наблюдават как той отвори чантата и извади от нея две дебели тръби. Завинти ги и след това пъхна някакво устройство в пригоден за това жлеб. Като млад Джузепе беше служил в армията и отгатна, че тръбата представлява сложно оръжие, а устройството — мерник. Догадката му се потвърди, когато мъжът извади тумбест, конусообразен снаряд. Той натисна стабилизатора и го плъзна със задната част напред в тръбата. Повече от половината на снаряда остана отвън с конуса напред.

Мъжът извади още един снаряд и чифт слънчеви очила и тихо излезе в задния двор. Джузепе можеше да види как непознатият предпазливо наднича иззад ниската стена, която отделяше двора от булеварда.

 

 

В мансардата на сградата отсреща Конти също приключи с обяда си.

Точно в два и трийсет асансьорът в сутеренния гараж се отвори и Конти слезе, следван от личните си телохранители. Кадилакът чакаше със запален двигател. Черната ланча, в която пътуваха телохранителите, чакаше отзад. Конти се настани на задната седалка, бодигардът затвори вратата и седна до шофьора. Двете коли се придвижиха по рампата. Ярката слънчева светлина на улицата накара тримата мъже да присвият очи. Но все пак те успяха да видят как на отсрещната страна на широкия булевард една фигура се надигна иззад ниската стена. Лицето на мъжа бе скрито от слънчеви очила, на дясното му рамо лежеше дебела тръба. Преди да успеят да реагират, огромен пламък изригна от задната страна на тръбата и отпред изскочи черен предмет, който се насочи към тях, като постепенно се уголемяваше. Конти изкрещя и шофьорът стъпи на спирачките. Тежката кола заби нос и след това подскочи нагоре на опънатите ресори. Докато още се изправяше, снарядът прониза радиатора в центъра, унищожи двигателя и направи всичко в колата на пепел. За момент кадилакът се залюля вертикално на задната си броня и тогава долетя вторият снаряд, който удари точно под предния мост, запращайки петтонната кола върху ланчата отзад.

Само един се отърва от мигновена смърт. Когато ланчата се нагърчи от удара, бронираната врата с трясък се отвори и един от бодигардовете излетя оттам на четири крака. Той отскочи встрани от съскащата, смачкана маса метал, изправи се на крака и инстинктивно изстреля целия пълнител на пистолета си. После инстинктът го накара да се покачи на рампата, но там се спря и погледна назад. Инстинктът му отказа да работи. Той видя човека, който бе причинил тази касапница.

Обзе го ужас и бодигардът тръгна назад, докато накрая се опря в стената на гаража. Бавно се свлече и клекна. Пистолетът се изплъзна от ръката му и шумно падна на бетонната настилка. Когато пристигна първата полицейска кола, той още седеше в същото положение.

 

 

Сата седеше в колата, напрегнат от очакване. Когато Гуидо се появи сам, той изпита разочарование, но и облекчение.

— Няма ли го вътре?

Гуидо поклати глава.

— Мисля, че трябва да почакаме.

Не им се наложи да чакат дълго. Само след три минути се обадиха по радиопредавателя. Капитан Белу спешно викаше полковник Сата.

 

 

Сата и Белу стояха в горния край на рампата и гледаха надолу. Никой нищо не казваше. Това, което виждаха пред себе си, надхвърляше всичко, което бяха виждали досега. Накрая Сата потърси с поглед Гуидо. Той стоеше с гръб към тях и гледаше през улицата. Сата проследи погледа му и забеляза кръглата черна следа от обгаряне на стената на бяло варосаната къща.

— Това ли е РПГ-7/„Д“?

Гуидо се обърна и кимна.

— Казах ти, че има и друго приложение.

Сата замислено погледна към другия край на рампата. Не можа да сдържи язвителната си усмивка и каза на Белу:

— Конти загуби изключителния си подарък.