Артър Дж. Куинъл
Мъж под прицел (11)

Глава 10

„Мелиталенд“ не беше от добрите образци на корабната естетика. Тромав и войнствен, той се мъдреше на повърхността на водата и сякаш нехаеше за грубите си форми и скосените си комини. Работата му беше да превозва коли, товари и хора по двете мили между Малта и Гозо.

Крийси стоеше на горната палуба с куфар в краката. Италианският ферибот от Реджио закъсня с дванайсет часа заради стачка на работниците и пристигна на централната морска гара в Малта рано сутринта. За негово удоволствие това му спести необходимостта да прекара нощта на големия остров; той с нетърпение очакваше пристигането, за да пристъпи към изпълнение на програмата си.

Корабът мина покрай малкия остров Комино и старата наблюдателница, разположена високо над скалите. Водата бе ослепително синя, под нея прозираше дъното. Това беше Синята лагуна. Крийси си спомни как преди осем години идваше да плува тук с Гуидо и Джулия.

Вълните и подводните течения не позволяваха на водата да се замърси, тя беше прозрачна, брегът — чист.

Крийси хвърли поглед напред към Гозо. Брегът му бе по-стръмен и зелен от този на Малта. Горе се виждаха села. Островът се отличаваше със силно развито земеделие. От върха на склона до самата вода се спускаха тераси с обработваема земя.

Той бе харесал Гозо още при първото си идване. Островът беше уникален, защото местното общество не бе класово разделено. И най-бедният рибар не беше по-лош от най-богатия земевладелец. Хора, които се смятаха за по-добри от останалите, нямаха работа в Гозо. Крийси си спомни за хората. Те бяха шумни, весели и бързо се сприятеляваха. И сега, още с влизането в малкото пристанище Мгар, пътниците започнаха да се блъскат, за да слязат по-бързо, и настана шумна суматоха.

Той се изкачи по склона и стигна до един бар, който носеше необичайното име „Гленийгълз“^[1]. Помещаваше се в стара дълга сграда с тесен балкон, който гледаше към морето. Гуидо му бе казал да отиде там и да се обади на родителите на Джулия, за да дойдат да го вземат. Вътре беше прохладно. Имаше високи тавани и пейзажи по стените. Няколко местни жители подпираха бара. Приличаше на хамбар.

Крийси остави куфара си до вратата. При вида на халбите с бира той си спомни, че е жаден, и посочи към кранчето. Барманът — нисък плешив мъж с кръгло лице — попита:

— Цяла или половинка?

— Цяла, благодаря.

Настани се на един от столовете и постави халбата пред себе си. Бирата беше студена, с цвят на кехлибар. Той отпи една голяма глътка. Когато барманът му донесе рестото, Крийси попита:

— Имате ли телефонния номер на Пол Шембри?

Барманът му хвърли празен поглед.

— Пол Шембри — повтори той. — Има ферма недалеч от Надур, сигурно го познавате.

Човекът сви рамене и каза:

— Шембри е често срещано име, а в Гозо има много фермери.

И отиде да обслужва други клиенти.

Крийси не се обезкуражи. Беше убеден, че барманът познава Пол Шембри. Островът беше малък. Но хората тук не обичаха да ги безпокоят. И най-безобидното нашествие на туристи беше в състояние да им развали спокойствието. Тук се държаха приятелски с чужденците, но не говореха с тях, преди да разберат що за хора са и какво искат. Местният жител би отрекъл, че познава родния си брат, преди да е разбрал кой се интересува от това.

Ето защо Крийси спокойно допи бирата си, след това поръча още една и когато барманът му я донесе, каза:

— Гуидо Арелио ме изпраща. Ще остана при Пол Шембри.

Нещата се изясниха.

— А, вие имате предвид онзи Пол Шембри, който има ферма до Надур?

Крийси кимна.

— Точно него.

Барманът го изгледа и накрая се усмихна с една от онези ослепителни усмивки, които озаряват всичко наоколо. Подаде му ръка.

— Аз съм Тони. Сега си спомних. Вие бяхте тук, когато Гуидо се ожени за Джулия.

Той посочи един по-млад мъж, облегнат на бара, след това — един пияница с мазно лице.

— Това е брат ми Сам, а това е Шрайк — и продължи с други двама: — Микеле и Виктор. Когато не пият тук, работят на ферибота.

Крийси си спомни, че ги беше виждал да наглеждат товаренето на колите и багажите и да събират таксата. Вече не беше чужденец. Тони вдигна телефона, набра някакъв номер и каза нещо на малтийски. После отново се усмихна.

— След няколко минути ще дойде Джоуи да те вземе.

Сам постави нова халба пред Крийси и посочи към Шрайк. Крийси си припомни умението на местните хора да пият. Започнеха ли да се черпят един друг, можеха да прекарат цял ден, а и повече, в пиене. Той се почувства добре и се отпусна. Умееше да общува с тези хора. Те нямаше да го обсипват с въпроси, нямаше да любопитстват и да го слагат в определени рамки, нито да му предлагат фалшиво приятелство. Всичко беше истинско. Можеше да бъде какъвто си иска, да прави каквото пожелае, само да не притеснява другите и да не се държи като скъперник, когато е наред да черпи, но най-вече да не бъде горделив. На остров Гозо горделивостта е най-големият възможен грях. Да бъдеш горделив, значи да се държиш надменно. Дори престъпникът и хомосексуалистът биха могли да разчитат на добро отношение, но горделивият — за нищо на света.

Крийси допи бирата си. Забеляза, че Тони го гледа. Тони беше от онзи рядък вид бармани, които виждат всичко, независимо от това колко са заети. Той обиколи бара, сипа по още едно питие и си взе от парите, оставени пред Крийси.

— А ти? — попита го Крийси.

Тони поклати глава.

— Още ми е рано.

След десет минути той отново се усмихна, взе от Крийси още десет цента и каза:

— Защо пък не?

И си сипа бира.

По-късно Крийси разбра, че това е обичайно за него. Тони винаги отказваше предложеното му питие и след това в продължение на десет минути до половин час се питаше защо. Размисълът винаги завършваше с усмивка и задължителното „Защо не?“.

Всеки на остров Гозо си имаше прякор и Крийси никак не се учуди, когато научи, че прякорът на бармана е „Защо не“.

Пред бара спря стар разнебитен ланд роувър. От него изскочи дългокрак млад мъж с открито лице и черна къдрава коса. Той подаде на Крийси ръка, загрубяла от работа.

— Здравей, аз съм Джоуи. Добре дошъл на Гозо.

Крийси слабо си спомняше по-малкия брат на Джулия. Навремето той беше едва десетгодишен. Джоуи погледна Тони и въздъхна престорено тежко, за което бе възнаграден с бира.

— Няма за къде да бързаме, нали? — попита той с усмивка.

Крийси се усмихна в отговор и поклати глава. Джоуи преполови бирата си.

— Това е добре. Цял ден съм брал лук, а от тази работа човек ожаднява.

Кроткото пиене върви с голяма доза приятен хумор. Английският е вторият език на Малтийските острови. Затова пиещите само от време на време преминаваха на малтийски, за да изяснят мисълта си. Езикът съдържа много арабски и италиански думи, на него се пеят много интересни песни. С познанията си по двата езика Крийси успяваше да разбере много от думите.

Започнаха да прииждат рибарите, прежаднели след дългия ден, прекаран в открити лодки под горещото слънце. След това Виктор и Микеле си тръгнаха за последния курс на ферибота.

Повечето от клиентите започнаха да преминават от бира на по-силни питиета, когато Джоуи погледна часовника си.

— Пресвета Дево! Часът е шест! Да тръгваме, Крийси. Майка ми вече сигурно вдига пара.

Те изкачиха стръмния склон, минаха през малкото селце Кала, след това се спуснаха и поеха по пътя към Надур.

Къщата — дълга каменна сграда — ограждаше вътрешен двор в стар стил. Едното крило изглеждаше по-ново от останалата част и беше снабдено с външно стълбище.

От кухнята излезе висока здрава жена. Лицето й бе кръгло, с едри приятни черти. Когато Крийси слезе от колата, тя се усмихна, прегърна го и го целуна по бузата.

— Добре дошъл, Крийси. Много време мина.

Тя хвърли гневен поглед към сина си.

— Крийси беше жаден, мамо — каза той с дяволит поглед и намигна на Крийси.

Жената нежно го смъмри, каза му да качи горе куфара на госта и поведе Крийси към кухнята.

Той помнеше просторното сводесто помещение. Кухнята беше център на семейния живот — трапезарията и салонът се използваха само в официални случаи.

Тогава Крийси осъзна, че се намира в семеен кръг. В други случаи това би го накарало да се почувства неудобно. Но Лора се суетеше наоколо, приготвяше кафе, разпитваше за Гуидо, наглеждаше три тенджери, които къкреха на печката, и Крийси се чувстваше добре. Тук спокойно приемаха присъствието му. Той окончателно се убеди в това, когато Пол Шембри се върна от полето. Беше по-нисък от жена си и на пръв поглед изглеждаше слаб, но ръцете му бяха мощни и възлести и Крийси остана с впечатлението, че е здравеняк. Пол му кимна и попита:

— Всичко е наред, а?

Това е най-често използваният израз в Малта, независимо от езика. Той покрива цял спектър от значения, от въпрос и твърдение до поздрав и дори сбогуване. Покрива и дори надхвърля значението на френското „Ҫa va“.

— Всичко е наред — отвърна Крийси, а Пол седна и пое чашата кафе, която му предложи Лора.

Поздрави го така, сякаш Крийси си бе тръгнал не преди осем години, а предната вечер. Това окончателно успокои американеца.

 

 

В Неапол Крийси си бе купил малък касетофон. Сега той пусна една от касетите, които Гуидо бе донесъл от къщата в Комо, отпусна се в леглото и докато Доктор Хук тъжно пееше за любов, обмисли положението си сред хората тук. Гуидо бе прав, когато му предложи да се установи на Гозо; той знаеше, че у Шембри Крийси ще намери сдържан, но топъл прием. Знаеше също, че те скоро са взели под аренда от църквата просторни площи незасята земя, а терасирането и подготвянето на земята за посев е тежка работа. Крийси с радост щеше да им помага, а щеше да има и полза от това. Гуидо проведе дълъг разговор с Пол по телефона, обясни положението на Крийси и изложи последните събития. За по-нататъшните му планове не спомена.

Крийси бе настанен в няколко самостоятелни стаи в новото крило на къщата. В тях се влизаше през отделен вход от външното стълбище. По време на вечерята Пол обясни, че тези стаи са били предназначени за складове и плевня. След сватбата си с Джулия Гуидо всяка година им изпращаше пари; продължаваше да го прави и след нейната смърт. Отначало Пол се ядосваше: в края на краищата те не бяха бедни; беше се заканил, че ще започне да ги връща обратно. Но Гуидо го обезоръжи, като му каза, че го прави заради данъците.

— Знаеш какъв е — отбеляза Пол пред Крийси.

Част от парите бяха използвани за преоборудване на старите сервизни помещения, за да се чувства Гуидо удобно и да има възможност за уединение, когато идва тук всяка година. Там имаше две големи стаи и малка баня — сводести помещения в обичайния за къщата стил. Гъсто подредените каменни плочи бяха по-скоро лакирани, отколкото боядисани и имаха светъл кафяво-жълт оттенък. Стаите бяха простичко обзаведени. В спалнята имаше голямо старо легло и скрин, а по стените бяха наредени дървени закачалки за дрехи. В другата стая бяха поставени няколко ниски удобни стола, маса за кафе и добре зареден бар. В продължение на поне два месеца тези стаи щяха да бъдат негов дом. Още през първата нощ Крийси се почувства удобно и уютно.

Той се замисли за семейство Шембри. По всичко личеше, че са най-обикновени фермери. Но на Гозо нивото на образование е високо, а когато хората водят консервативен начин на живот в тесен кръг, те се интересуват от света около тях и често са доста начетени. Тъй като островът е пренаселен, много от местните жители се преселват в чужбина, особено в Северна Америка и Австралия. След време мнозина от тях се завръщат и купуват къщи в родните си села. Движението на хората в една общност спомага за обновяване на нейния начин на мислене.

Пол Шембри беше типичен фермер, чиито представи за света се въртяха около земеделието и тежкия полски труд. Той мълчеше и не изказваше мнението си по всеки въпрос. Имаше пари в банката и можеше да си позволи да гледа хората право в очите. Донякъде приличаше на зидовете, които ограждаха владенията му — студен, малко прашен, но стабилен; между камъните нямаше цимент, нито хоросан, но зидът можеше да удържи дори зимните ветрове, които идваха отвъд морето — от Европа — и брулеха ниските хълмове.

Лора беше по-дружелюбна. Някой страничен наблюдател би останал с впечатлението, че тя е по-силната фигура в семейството, но това бе само привидно. Лора беше едра жена, сигурна в себе си. И въпреки че Пол признаваше достойнствата й, тя бе достатъчно мъдра, за да не злоупотребява с неговия привидно отстъпчив характер. Но в духовно отношение Пол бе по-беден от нея. Лора беше по-умна, по-любознателна и с по-широки интереси.

Джоуи приличаше повече на майка си: простодушието и любознателността му бяха сродни на нейния открит благодушен характер. Крийси реши, че по всяка вероятност има успех сред жените. Такъв мургав хубавец със сигурност ги привличаше и несъмнено събуждаше у тях майчински инстинкти.

Той се замисли за момичето — Надя. Тя работеше на рецепцията в един от хотелите на остров Малта. Връщаше се през почивните дни и помагаше на семейството във фермата.

Гуидо му бе споменал, че е била омъжена за офицер от английската флота и е живяла в Англия, но преди година бракът им се е провалил. Крийси слабо си я спомняше от сватбата на Гуидо. Беше в пубертетна възраст и притежаваше същата дискретна красота като Джулия. Крийси се надяваше, че появата й няма да предизвика усложнения. Досега всичко вървеше добре. От следващата сутрин щеше да започне тренировките. Не искаше никой да му пречи.

Той обърна касетата и Доктор Хук запя за един стар бруклински пияница, който се моли да го пренесат малко по-нататък. Съвсем малко по-нататък.

 

 

Той изкачи дългия хребет, който се издигаше над залива при Марсалфорн, и спря да си поеме дъх. Дрехите му бяха потъмнели от пот. Слънцето бе още слабо — беше изгряло само преди час — и заливът, заобиколен от високи хълмове, още тънеше в сянка. Той седна върху един нисък зид и пое дълбоко дъх. Седеше приведен; мускулите болезнено реагираха на внезапното, неочаквано натоварване. Още веднъж си повтори, че не бива да се претоварва. Един разтегнат мускул можеше да разстрои плановете му за дни или дори седмици напред.

Бе станал малко преди изгрев-слънце. Направи обичайните упражнения, следвайки старите си навици още от времето на Легиона, но като за начало ги съкрати.

След това взе студен душ и слезе по стълбите. Учуди се, когато видя Лора в кухнята, и я попита защо е станала толкова рано.

— Ходя на утринната литургия от пет часа — отвърна тя с усмивка. — Все някой трябва да се моли за всичките грешници в семейството.

Крийси също се усмихна.

— Помоли се и за мен, Лора — весело каза той. — И аз съм грешник.

Лора изведнъж стана сериозна, кимна и хвърли поглед към златното разпятие, което висеше на врата му.

— Католик ли си? — попита тя.

Крийси сви рамене.

— От всичко по малко.

Лора му приготви голяма чаша силно кафе. Докато отпиваше, в кухнята влязоха Пол и Джоуи, облечени за работа.

— Отивам да тичам — каза Крийси. — След това ще поплувам. Да дойда ли после да ви помогна?

Фермерът се усмихна, кимна и излезе навън, а Крийси го последва. Пол посочи към морето отвъд хълма.

— Ако искаш да плуваш, тръгни по тази пътека. Там има малък залив. Можеш да скачаш от скалите. Дълбоко е и водата е чиста. Дотам се стига само през моя парцел или с кораб.

Лора му каза след плуването да се върне за закуска. Мисълта за прохладна вода и храна му вдъхна сили. Той се изправи на крака и в бавно темпо се върна по същия път.

 

 

Малкият залив беше усамотено кътче. Водата беше дълбока и чиста. Варовиковите скали се рушаха в долната си част и на брега се беше образувала плоска тераса, издадена над морето. Крийси се съблече и се гмурна във водата. Преплува стотина метра в посока към северния пролив на Комино. Струваше му се, че малкият остров е близко — на една ръка разстояние, но знаеше, че до най-близкия му край има почти миля. По-късно, когато заякна, ще плувам дотам, а още по-късно — дотам и обратно.

В къщата го чакаше обилна закуска. Лора му беше приготвила омлет с шунка и топъл, прясно опечен хляб, намазан с прозрачен мед. Тя седеше, пиеше кафе и със задоволство наблюдаваше как Крийси поглъща съдържанието на чинията си.

Спомни си как преди осем години Крийси бе дошъл тук с Гуидо. Беше също толкова мълчалив. Сега изглеждаше остарял и безкрайно уморен. Гуидо им бе казал по телефона, че е бил на косъм от смъртта.

Лора обичаше своя зет като роден син и след злополуката с Джулия тя оплакваше и дъщеря си, и Гуидо.

Спомни си вечерта преди сватбата. Гуидо дойде сам да разговаря с нея и Пол. Разказа им накратко за миналото си и им обеща, че бъдещето ще бъде по-различно. Говори за любовта си към Джулия и за техните планове относно пансиона в Неапол. Накрая каза, че ако нещо му се случи и Джулия има нужда от помощ, Крийси ще й помогне.

На другия ден Лора наблюдаваше как високият мълчалив американец прави опит да се приобщи към веселието на типичната местна сватба. Чувстваше, че той се радва на щастието на приятеля си и интуитивно осъзна, че това, което Гуидо им бе казал, е истина. Гуидо й остави един адрес в Брюксел, откъдето препращаха писмата за Крийси, и Лора беше тази, която изпрати вестта за злополуката с Джулия. Тази телеграма накара Крийси да тръгне от Африка за Неапол, за да остане с приятеля си. Сега тя бе твърдо решена да помогне на този човек да възстанови силите си. Упражненията и тежкият труд бяха много важни, но Лора щеше да го подсили с изобилна, прясна и вкусна храна.

След закуска Крийси излезе на полето, намери Пол, свали ризата си и започна да работи с него. За построяването на зид без хоросан от ронлив материал са нужни умения. Камъните трябва да се подбират внимателно и да се поставят точно един до друг. Старият човек бе изненадан от бързината, с която Крийси схващаше, но Крийси имаше набито око за строителни конструкции.

Въпреки това след час гърбът му се схвана от постоянното навеждане, а от камъните по изнежените му ръце се появиха драскотини и мехури. По обяд Пол обяви почивка и Крийси се спусна към заливчето, за да измие ръцете си с морска вода.

Обядът беше прост: студено месо и салата. След това всички отидоха да подремнат, за да избегнат най-горещите часове на деня. Плътните каменни стени и високите сводести тавани запазваха прохлада в стаите и Крийси спа добре въпреки болките в тялото. Събуди се в три часа. Беше се схванал, ожулените ръце го боляха. Добре би било да помързелува. Тази мисъл го поблазни, но той си спомни за целта, която си бе поставил, и отново отиде на полето с Пол. Крийси ставаше все по-сръчен и двамата мъже напреднаха в работата. Те мълчаливо се трудеха рамо до рамо. След час-два дойде Лора и донесе студена бира в кофа с лед.

Тя смъмри Крийси, че е оставил гърба си да изгори и с нескрито любопитство огледа белезите му — и старите, и по-новите.

— Здравата са те накълцали, Крийси — отбеляза жената. — Щеше да е по-добре, ако винаги се беше занимавал само с фермерство.

След като видя в какво състояние бяха ръцете му, тя съвсем се разгневи и се обърна към Пол:

— Как му позволяваш да работи с такива ръце? Погледни го!

Пол сви рамене.

— Опитай се ти да му кажеш.

Лора хвана ръцете на Крийси и ги огледа.

— Всичко е наред — каза й той. — По-късно ще отида да поплувам. Солената вода е добро лекарство. За няколко дни ще заякнат.

Лора пусна ръцете му, огледа белезите и поклати глава.

— Фермерството е много по-безопасно — отсече тя.

Следващите три дни бяха по-тежки. Всяка нощ Крийси рухваше в леглото абсолютно изтощен.

Но вече си бе изградил стабилни навици: всяка сутрин — бягане, след това — плуване, с всеки ден на по-далечно разстояние, после — работа на полето, гол до кръста, под горещото слънце. Правеше упражнения веднага след ставане от леглото и вечер преди лягане. Тези първи дни бяха мъчение, особено сутрин, когато раздвижваше схванатите и безчувствени мускули. Предполагаше, че така ще продължава около две седмици, преди да влезе във форма. Но болката му действаше и като стимул. Тя постоянно му напомняше за целта, която си бе поставил, за момичето и за това какво се бе случило с нея, и омразата му заглушаваше болката.

Пол и Джоуи забелязаха това веднъж след вечеря, когато всички седяха отвън на двора, пиеха кафе и бренди и гледаха в далечината отвъд тъмното море, където се очертаваше силуетът на Комино, а още по-далеч блещукаха светлините на Малта.

Тези светлини напомниха на Крийси за пристигането му в Неапол преди много месеци и за събитията, които преобърнаха живота му: постепенното сприятеляване с Пинта и онези няколко седмици, през които той бе истински щастлив.

Мислите му се върнаха към последния им ден заедно; след това си спомни как Гуидо дойде в болницата и му съобщи за нейната смърт.

Пол се обърна да му каже нещо, но когато видя лицето на Крийси, думите заседнаха в гърлото му. Омразата бе забулила погледа му както мъгла студено море.

Внезапно Крийси стана, пожела им лека нощ и отиде да си легне.

Джоуи погледна баща си. Благото му лице беше необичайно тревожно и мрачно.

— Нещо го гложди отвътре. В него сякаш бушува пожар. Никога досега не съм виждал толкова тъжен и в същото време толкова разгневен човек.

Пол кимна в знак на съгласие.

— Владее се, но все пак му личи. Някой ще пострада от това.

Джоуи пропъди мрачното си настроение, засмя се и стана.

— И в мен бушува пожар, но от друго. Отивам в „При Барбарела“. В петък вечер туристките са самотни и щедри.

Баща му добродушно поклати глава.

— Не закъснявай много, иначе утре няма да ми бъдеш от полза, а ни остават още три необрани парцела лук.

Момчето прекоси вътрешния двор, за да избегне срещата с майка си, която щеше да се впусне в лекции за морала на чужденките. От отворения прозорец на спалнята на Крийси се носеше тиха музика. Джоуи спря и се заслуша. Той разпозна песента. Беше много популярна преди година-две — „Синьото езеро“. Донякъде се изненада: това прибавяше нов щрих към портрета на странния американец. Младежът яхна своето „Сузуки“ и натисна стартера. Музиката внезапно заглъхна, мотоциклетът набра скорост и пое по пътя за Ксагра.

 

 

В събота Надя се върна у дома. Когато тримата мъже се прибраха за обяд, тя седеше на масата в кухнята.

— Крийси, спомняш ли си Надя? — каза Лора и посочи към момичето.

— Съвсем слабо — отвърна той и се обърна да я погледне. — Тогава носеше плитки.

Надя се усмихна и строгите черти на очарователното й лице омекнаха. След това стана и го целуна по бузата.

Беше висока, стройна, с дълги крака. Имаше странна походка: малко скована, красива, но някак особена, въртеше ханша си малко повече от нормалното.

Докато обядваха, Крийси скришом я наблюдаваше. Тя внесе оживление в семейния кръг. Дразнеше Джоуи заради неговия махмурлук, а после го защитаваше, когато Лора му се караше за това, че се е прибрал в два часа през нощта и на другата сутрин по изгрев-слънце едва са го измъкнали от леглото, за да отиде на работа.

Лицето й беше умно, прекалено строго, за да бъде красиво, но високите скули и пълните устни го правеха интересно. Имаше крайно сексапилно излъчване. Хвърли поглед към Крийси и забеляза, че той я гледа.

— Как е Гуидо? — попита тя.

Гласът й беше плътен и подхождаше на външността й. Той затрептя и отекна в стените.

— Добре е, изпраща ви много поздрави.

— Каза ли кога ще дойде?

Крийси поклати глава и се зачуди дали между Гуидо и това момиче има нещо. Тя много приличаше на Джулия. Беше малко по-висока и слаба, но имаше същия сериозен поглед, който не съответстваше на беглата усмивка. Естествено беше Гуидо да я харесва, а и от смъртта на Джулия бяха минали пет години. После си спомни, че тя се бе върнала в Малта преди по-малко от година. Но така или иначе, ако имаше нещо такова, Гуидо би му казал.

След обяда, когато мъжете се разотидоха по стаите за почивка, Надя остана в кухнята да помогне на майка си в миенето на съдовете.

Те помълчаха малко и изведнъж тя каза:

— Бях забравила… Имам предвид начина, по който се държи. Сякаш се смущава.

— Да — отвърна Лора. — Тежък случай. Не е от приказливите. Но сега живее тук и много помага на баща ти.

Тя се замисли за миг, след това добави:

— Знам що за човек е. Харесва ми. Баща ти смята, че той преследва някаква конкретна цел и затова тренира. След като си отиде, много хора ще пострадат. Жесток е, но всички го харесваме.

Надя мълчаливо подсуши съдовете. След това попита:

— Колко е годишен?

Лора се замисли.

— Трябва да е около петдесетте. Той е с няколко години по-възрастен от Гуидо. Има късмет, че е още жив. По тялото му има страшни белези.

Надя подреди чиниите и ги прибра в шкафа.

— Но поне е мъж — унесено каза тя сякаш на себе си.

След това забеляза любопитството, появило се върху лицето на майка й — любопитство, примесено с тъга, — и се усмихна.

— Истински мъж — в това няма съмнение.

В устата на Надя тази забележка не звучеше никак странно. Тя гледаше на мъжете по особен начин. Бързо си съставяше мнение за тях благодарение на тежкия си опит.

Съпругът й беше красив, интелигентен и много духовит. Надя се омъжи за него с радост и големи надежди. Връзката им беше приказно романтична: танци, партита, въодушевление от пътуването зад граница и блестящите перспективи. След това тя постепенно осъзна, че нещо не е наред. Мечтите рухнаха.

Той имаше хомосексуални влечения. Дълго време се бе въздържал. Бракът бе част от това въздържание. Знаеше за наклонностите си и се бореше с тях още от пубертетна възраст. Но загуби войната. Последната битка беше бракът му с Надя. Загуби я след многобройни атаки, самообвинения, жалки залитания и падения в бездната, с които не можеше да се пребори.

Дълго обсъждаха проблема, опитваха се да се борят заедно. Беше й тежко. Не можеше да разбере, чувстваше се засегната като жена. Би могла да приеме изневярата му с друга жена — поне знаеше как да се пребори с нея. Но срещу такъв враг се чувстваше безпомощна.

Краят дойде неочаквано и по най-противния начин. Бяха на едно парти в морската база в Портсмут. Всички бяха пили много. Тя го изгуби от поглед и тръгна да го търси. Намери го пиян, гол, в компанията на млад мичман. Вече не я беше грижа: трябваше да приеме действителността.

Отиде си на другия ден — отлетя обратно за Малта.

Завръщането у дома беше тежко. Тя разказа всичко на Пол и Лора. Те проявиха мъжество, състрадание и разбиране. Беше им мъчно и за нея, и за себе си — едната им дъщеря беше мъртва, а нещастието на другата бе оставило неизлечима следа в душата й.

Надя поиска развод, но чакането продължи цяла вечност. Каубоя, който ги беше оженил, изпрати документите във Ватикана и с груби, недодялани думи се опита да я успокои и да й обясни защо всичко трае толкова дълго и има толкова много пречки. Необходими бяха свидетели, които да дадат показания под клетва, а след това безименни, безлики съдии да се произнесат по въпроса. Това можеше да отнеме години. Защо? Защото бракът е нещо свещено. Но защо пренебрегваха болката, хората? Каубоя не ги пренебрегваше и бе дълбоко опечален, когато тя дойде да се изповяда и да помоли за опрощение на греховете си. Заговори за мъжете, с които беше спала. Започна с младия рибар от Мгар:

— Той е мъж, отче, а аз исках да опозная мъжа.

След това бе имала случайни връзки с туристи, които идваха в хотела, където работеше. Нямаха лица — като съдиите. Идваха за две седмици заради слънчевия тен и някое необичайно приключение с местно момиче.

Този начин на живот не я удовлетворяваше. Тя знаеше, че хората я одумват, дори я съжаляват, и това не й харесваше. Искаше да заживее нормално — така бе възпитана. Искаше да има семейство, деца, да я уважават. Дори ако съдиите във Ватикана й дадат развод и решат, че пред Бога този брак не се е състоял, какво ще прави по-нататък? Вече е на двайсет и шест години. Кой местен мъж ще се омъжи за нея в тази малка общност след всички приказки по неин адрес? Дали да не замине за чужбина? Тази перспектива не я привличаше. Имаше нужда от семейството си, от спокойствие и подкрепа. От къщата, в която се бе родила и израснала. От земята — истинска и неизменна. Тук нямаше нужда да се преструва. Затова Надя се завръщаше у дома дори когато беше на Малта. Каквото и да се случеше, искаше то да се случи в този дом, където се чувстваше в безопасност.

В късния следобед тя взе банския си костюм и слезе по пътеката към заливчето. Когато стигна до терасата, забеляза нечии дрехи. Крийси плуваше в пролива. Надя седна и започна да го наблюдава. Той преплува около двеста метра, след това се обърна и тръгна да се връща.

— Мислех, че ще стигнеш до Комино — каза тя, когато Крийси излезе от водата.

— Ще го направя идната седмица, когато укрепна — отвърна той и седна до нея, задъхан от напрежението.

Надя хвърли поглед към скорошните му белези отпред на стомаха и отстрани. От силното слънчево изгаряне те бяха станали по-розови и ярки от останалите.

— Ще плуваш ли? — попита Крийси.

— Да. Обърни се, за да се преоблека.

След минута тя се появи в цял черен бански костюм и ловко се гмурна във водата.

Плуваше добре. Насочи се към малкото заливче в пролива. Чудеше се дали Крийси наистина смята да плува чак до Комино. Течението сигурно беше силно. Тя и сега го усещаше, макар че беше близо до брега. Искаше да му каже за това, но се въздържа. Той беше от онези мъже, които не биха приели съвет от жена.

По-късно, след като се върна на терасата, те легнаха един до друг под слабите лъчи на късното слънце. Тя започна да го разпитва за Гуидо и пансиона. Не спомена нищо за отвличането и неговото раняване. Бе прочела за това в италианските вестници. Искаше да научи повече, но реши да изчака.