Артър Дж. Куинъл
Мъж под прицел (16)

Глава 15

Гуидо седеше на терасата и наблюдаваше през бинокъла как синьо-белият ферибот приставаше. Той беше сигурен в документите, но често пъти колите, идващи от Марсилия, се обискираха най-внимателно.

Трапът беше свален, поток от леки автомобили започна да се изнизва на пристанището и да се подрежда в три редици. Последваха няколко камиона и едно ремарке контейнер. След това се появи сивият микробус. Гуидо видя как Крийси слезе от кабината и се облегна отстрани на микробуса с изражение на отегчено безразличие. Беше облечен в избелял джинсов комбинезон и държеше в ръка голям кафяв плик, с който безцелно се потупваше по крака.

Минаха двайсет минути, докато митническият инспектор стигна до него. Междувременно Пиетро беше излязъл на терасата.

— Пристигна ли?

— Да — промърмори Гуидо, без да отмества поглед от доковете.

Чиновникът внимателно прегледа документите и след това се приближи към задната част на микробуса. Крийси отвори вратите, митничарят му върна плика и се качи вътре. Сякаш мина цяла вечност, докато се появи. Държеше нещо в ръка. Гуидо се вцепени; наведе се напред и нагласи бинокъла, за да вижда по-добре. Накрая разпозна предмета и забеляза как Крийси кимна, а стаеният в дробовете му въздух със свистене излезе навън.

— Какво е това? — попита Пиетро.

— Пъпеш! Мошеникът иска пъпеш!

Пиетро се разсмя.

— Евтино му излезе.

Сивият микробус се придвижи до портала с охраната: този път спря за кратко, след което излезе и се вля в движението. Гуидо свали бинокъла и погледна часовника си.

— Ще се обади преди уреченото време. В такъв случай ще обядвам навън. Ще се оправиш ли сам?

— Разбира се — отговори Пиетро. — Пожелай му успех от мое име.

— Ще му пожелая — сериозно каза Гуидо. — Ще му е необходим.

 

 

Гуидо влезе в ресторанта с брезентова чанта в ръка. На вратата се спря, очаквайки очите му да привикнат към слабата светлина. Беше почти обяд, а освен Крийси, който беше седнал на масата в ъгъла, и един отегчен сервитьор заведението беше пусто. Когато Гуидо се приближи, Крийси стана и двамата сърдечно се прегърнаха. Гуидо отстъпи назад и критично огледа приятеля си.

— Гозо ти действа добре. Подмладил си се с десет години.

Крийси се усмихна.

— Всички ти изпращат много поздрави.

Те седнаха и си поръчаха лек обяд: калцоне и салата.

— Добре ли мина в Марсилия? — попита Гуидо веднага щом сервитьорът се отдалечи.

— Отлично — отговори Крийси. — Льоклерк много ми помогна, но се чувстваше засегнат от това, че си го сплашил.

Гуидо се усмихна.

— Както и да е, не му е навредило. Как е Надя?

В първия момент този въпрос озадачи Крийси.

— Добре е. Знаеше ли за това?

— Предполагах.

И Гуидо му разказа за телефонното обаждане и за това как се е опитал да я разубеди.

— Но предполагам, че това не я е смутило.

Крийси поклати глава.

— Не.

— Как прие заминаването ти?

Крийси сви рамене — това донякъде го бе озадачило.

— Съвсем нормално. Никакви сълзи, никакви емоции… Тя е странно момиче.

Сервитьорът се приближи с поръчания обяд и бутилка вино и след това ги остави сами.

— Изпратих Пиетро в Марсилия — каза Гуидо. — Свърши почти цялата подготвителна работа, ходи дори в Рим и Милано.

— Добро момче — отбеляза Крийси.

Известно време се храниха мълчаливо. Нямаше нужда да разпитва за благонадеждността на Пиетро, но все пак чувстваше, че трябва да каже нещо.

— Може да се изложи на опасност.

Гуидо кимна.

— Когато всичко започне, ще го изпратя на Гозо. Ще остане там, докато нещата приключат. И без това има нужда от почивка.

— Заслужава си я — съгласи се Крийси и повтори: — Той е добро момче. Ще се оправиш ли без него?

Гуидо се усмихна.

— Ще затворя пансиона за по-дълго време. Ще приготвям само обяд и вечеря за редовните посетители. Работата ще бъде много по-лека.

Крийси не изрече обичайните банални забележки за загубата на пари. Нямаше нужда нищо да казва.

Гуидо отвори ципа на брезентовата чанта и извади оттам пет връзки с ключове, две градски карти и една папка. Той бегло прегледа ключовете. Към всички връзки бяха прикрепени висящи етикети. Гуидо каза:

— Апартаментът в Милано, вилата край Виджентино, недалеч от града „Алфета ГТ“, апартаментът в Рим и „Рено 20“ в Рим.

Крийси пое ключовете и се усмихна.

— Чувствам се като собственик!

— Наемател — усмихна се Гуидо в отговор. — Всичко е наето за три месеца, считано отпреди десет дни.

— Има ли начин следите да доведат до теб?

Гуидо поклати глава.

— Невъзможно е — апартаментите и вилата са наети от Ремарк в Брюксел под фалшиво име. И тук връзката се прекъсва. Аз наех колите, като използвах името Луиджи Рака. Между другото той е вдовец и сега е на гости при дъщеря си в Австралия. Няма да се връща няколко месеца.

Той разгъна картите на градовете и посочи оградените места, обозначаващи апартамента в Милано и бунгалото извън града.

— Много е усамотено и има гараж, който се заключва. Вътре е алфетата.

Гуидо му посочи апартамента в Рим и гаража на две преки от него, в който стоеше реното.

— В апартамента и бунгалото има консервирани храни и пари — той потупа папката. — Тук са адресите.

— Добре — каза Крийси предоволен. — Нали не си забравил за „сондите“?

Гуидо се усмихна, бръкна в чантата и му подаде през масата два блестящи цилиндъра. Крийси взе единия и започна внимателно да го разглежда.

Беше направен от анодиран алуминий — около три и половина инча дълъг, с диаметър три четвърти инч, заоблен в двата края. Той хвана краищата, леко ги завъртя, цилиндърът се отвори и се показа фина резба. Крийси надникна в двете половини. Вътрешността беше също толкова гладка, колкото и отвън.

— Изработиха ми ги в една местна работилница — каза Гуидо, като взе цилиндрите и ги пусна обратно в чантата. — Малко по-големи са от нормалните — това е неудобно, струва ми се.

На лицето на Крийси се появи тънка усмивка.

— Той може да остане недоволен, но аз ще бъда много любезен.

Гуидо прибра ключовете и картите и остави пред себе си само папката.

— Спомняш ли си Веруа? — попита той. — От Легиона?

— Да — отговори Крийси. — Изкара два срока служба и след това напусна армията. Започна да остарява.

— Точно така — каза Гуидо. — Сега живее тук, в Неапол. През първите десет години, след като напусна Легиона, той работи за Кантарела в Сицилия като горила. Преди около две години изпадна в немилост и се премести да живее тук заедно с омъжената си дъщеря. Често идва да се храни в пансиона. Обича да си спомня за миналото. Аз не го помня добре — дойдох в Легиона няколко месеца преди той да напусне, — но той те помни. Често говори за теб — за първите ви дни във Виетнам.

Крийси кимна.

— И тогава не беше от мълчаливите. Знае ли нещо за тази операция?

Гуидо поклати глава.

— Нищо не знае. Но по-важното е, че е много разочарован от Кантарела. Смята, че босът не се е грижил добре за него. Честно казано, Веруа си е такъв по природа — обича да се оплаква. Както и да е, с малко побутване той доста се разприказва за Вила Калачи и за обстановката вътре — и той предаде папката на Крийси. — Всичко е вътре, заедно с другите подробности, които успях да измъкна.

Крийси разгледа съдържанието на папката. Вътре имаше план-скица на вилата и нейните околности, както и няколко страници със забележки.

Той вдигна поглед от папката и каза:

— Гуидо, наистина много ми помагаш. Благодаря ти.

Гуидо сви рамене, извика сервитьора и го помоли да донесе кафе.

— Знам, че си запланувал да събираш информация в процеса на работата — каза той. — Но това може да ти спести малко време.

— Със сигурност — съгласи се Крийси и хвърли поглед към план-скицата. — Във Вила Калачи е трудно да се проникне, а той почти не излиза от нея.

Гуидо се усмихна.

— И съвсем ще престане да излиза, когато научи, че е станал мишена. Имаш ли някакви идеи как да проникнеш вътре?

— Няколко — отговори Крийси, — но ще си запазя правото на избор за по-късно, когато науча повече подробности.

Всъщност той вече знаеше как точно ще проникне във вилата. Беше взел решение след пребиваването си в Палермо преди три месеца. Трябваше да го обсъди с Гуидо, но имаше причина да не го прави.

Донесоха им кафето, Крийси отпи и заговори по главния въпрос:

— След Конти в Рим аз ще действам напълно самостоятелно. Никакви контакти, никакви уговорени места. Дотогава ще съм се отървал от двете коли и микробуса — нали разбираш защо?

Гуидо леко се усмихна.

— Разбира се. Дотогава и полицията, и Кантарела може да проумеят кой извършва убийствата. Няма да им отнеме много време, за да проследят връзката ти с мен, и тогава ще ми задават въпроси, а аз не мога да кажа това, което не знам.

Крийси кимна със сериозно лице.

— Те ще видят, че не знаеш. Това винаги е очевидно — и двамата имаме опит в задаването на подобни въпроси. За теб е по-безопасно наистина да не знаеш.

— Но така усложняваш собственото си положение — отбеляза Гуидо. — А Бог ми е свидетел, че и без това ще ти бъде достатъчно трудно.

Американецът се усмихна.

— Ще импровизирам — няма да ми е за пръв път. А междувременно как да държа връзка с теб? Не искам да използвам телефона.

Гуидо посочи папката.

— На първа страница има номер на пощенска кутия до поискване тук, в Неапол. Изпращай ми телеграми с телефонния номер и часа и аз ще ти се обаждам от уличен телефон.

Крийси бързо отвори папката и прочете номера.

— Добре. Ако нещата вървят гладко, изобщо няма да се свързвам с теб, докато не приключа с всичко.

Последва дълго мълчание.

— Още ли си твърдо решен? Както преди?

— Да — нищо не се е променило. Все още искам да ги убия. Това ми е болката.

— Мислех, че Надя е променила нещо в теб, че е прогонила някаква част от омразата ти.

Крийси дълго време се готвеше да отговори — мислеше над думите на Гуидо. След това поклати глава и тихо каза:

— Обичам я, Гуидо. И тя ме обича. Но това не променя нищо. Онова дете направи възможна любовта ни. То ме направи способен да обичам — показа ми как да допусна това да се случи.

Ъгловатото му лице беше мрачно, гласът му бе станал глух от обзелото го чувство.

— Разказах всичко на Надя и — странно: тя ги мрази толкова колкото и аз. Не разбирам точно как, но тя сякаш е с мен и ме подтиква към действие.

Крийси се отпусна на стола си и пое дълбоко дъх, за да овладее чувствата си.

— Знам, че това е противоречие, но се опитвам да не мисля за Надя — той леко се усмихна. — Ще повярваш ли, Гуидо? Аз! На петдесет години — и влюбен!

Гуидо поклати глава. Стана му много тъжно.

— Кога ще започнеш?

Крийси се наведе напред. Гласът му стана по-сух.

— Днес заминавам за Милано — утре рано сутринта ще бъда на вилата. Първите ми цели са Рабия и Сандри, трябва да накарам някого от тях да проговори — вероятно Рабия. На външен вид ми изглежда само мускули, бавно загрява — ще грохне по-бързо от Сандри.

Той сви рамене.

— Няколко дни ще го наблюдавам, след това ще го пипна.

Гуидо взе папката, прибра я в чантата и затвори ципа. Двамата мъже станаха.

— Ти излез пръв — каза Гуидо.

— Добре. Предай на Пиетро, че му желая приятна почивка — и че му благодаря.

— Ще му предам — каза Гуидо. — Той ти пожелава успех.

Те се прегърнаха. Крийси взе чантата и излезе.