Артър Дж. Куинъл
Мъж под прицел (24)

Глава 23

Погребението беше многолюдно. Беше студен, почти зимен ден и на хълма над Неапол духаше силен вятър. Но имаше много репортери. Още отпреди месец, от деня, в който се бе състояла така наречената „Битка за Палермо“, интересът им не секваше и те продължаваха отблизо да следят борбата на живот и смърт.

Тази борба имаше своите възходи и падения. Отначало, докато Крийси лежеше в интензивното отделение в Палермо, беше съобщено, че има съвсем малък или дори никакъв шанс да оживее; но Крийси прескочи трапа за голямо учудване на лекарите. След две седмици специален самолет на карабинерите го откара в Неапол. Това стана по настояване на Сата. Болницата „Кандарели“ в Неапол беше по-добре оборудвана от тази в Палермо, а и по-безопасна.

Братът на Сата оглави лекарския екип, който щеше да се бори за живота на Крийси.

Борбата беше дълга и трудна. Отначало имаше надежда. Но пораженията бяха твърде сериозни дори за силен човек като него, твърдо решен да живее.

А сега репортерите следяха последното събитие. Те с любопитство наблюдаваха малката групичка, скупчена около отворения гроб. Едни от присъстващите им бяха познати, други — не. Гуидо беше застанал между майка си и Елио. Майка му бе прегърбена старица, облечена в черно. Пръстите й непрекъснато преместваха зърната на броеницата. До тях стояха Фелисия и Пиетро. Очите на Фелисия бяха зачервени. От другата страна на гроба стояха Сата и Белу, а между тях — Рика. Тя също бе плакала. Сега погледът й беше прикован към ковчега, който висеше на ремъци над зеещата дупка. До Сата стоеше изправен мъж на преклонна възраст. Беше облечен в пълна парадна униформа на френски генерал. Медали и ленти покриваха гърдите му.

Свещеникът свърши молитвата и отстъпи назад. Гуидо кимна на придружителите и ковчегът бавно потъна в ямата. Свещеникът го прекръсти, Гуидо се наведе, вдигна една буца пръст и я хвърли върху ковчега. Генералът застана мирно и отдаде чест. След това групата се разпръсна.

Те се срещнаха при колите, размениха по няколко думи и накрая се разделиха. Белу и Гуидо си тръгнаха последни. Те видяха как Сата грижливо настани Рика в колата си, махна им с ръка и потегли.

— В края на краищата — промърмори Гуидо с едва доловима усмивка, — той си остава цинично копеле.