Артър Дж. Куинъл
Мъж под прицел (17)

Глава 16

Джорджо Рабия беше на работа. Работата не беше особено изморителна. През последните два часа той бе обиколил няколко бара в източната част на Милано. Беше четвъртък вечер: според боса му — ден за плащане.

Рабия беше едър тромав мъжага, злобен по природа. Когато се ядосаше, движенията му ставаха по-бързи и тогава му харесваше да бие хората. Беше напълно подходящ за работата си и я вършеше добре, макар и бавно — винаги по един и същи начин.

Беше полунощ; той беше приключил с баровете и се канеше да премине на клубовете. Беше облечен в удобно широко сако, което правеше фигурата му да изглежда още по-масивна. Под сакото, под лявата си мишница Рабия носеше кобур с пистолет „Берета“. Под дясната си мишница носеше дълга мека торба от велур, която се затваряше с шнур. Беше пълна до половината.

Той остави ланчата си в зона, забранена за паркиране, пред нощния клуб „Папагайо“, и стъпи с масивните си крака на паважа.

Рабия се гордееше със своята ланча — беше сребрист металик и бе оборудвана със стереоуредба „Браун“ и музикален клаксон. Отзад, на гърба на задната седалка, имаше дакел играчка; главата на дакела се клатушкаше нагоре-надолу според движението на колата. Беше подарък от любимата му приятелка.

Независимо от това, че изпитваше сантиментална привързаност към тези скъпи вещи, Рабия не си правеше труда да заключва колата и дори да сваля ключа от таблото. Всеки малък крадец в Милано знаеше на кого принадлежи тази кола и какви могат да бъдат последствията, ако само се докосне до нея.

Той бавно тръгна към клуба, като леко предвкусваше първото си питие за тази вечер; по стар навик Рабия винаги го пиеше тук.

Собственикът го видя да влиза и щракна с пръсти на бармана. Когато Рабия стигна до бара, там вече го очакваше голям скоч. Той отпи с наслаждение и огледа заведението.

Няколко двойки танцуваха на тихата музика, изпълнявана от самотен пианист. Мъжете бяха на средна възраст, с вид на бизнесмени; жените — млади момичета от заведението. Клубът беше скъп и преуспяващ. Рабия забеляза едно момиче да излиза от дамската тоалетна и да се приближава към една от масите — високо и русо, с големи гърди, които се показваха от роклята с дълбоко деколте. Не беше я виждал досега — сигурно беше нова. Той бавно си отбеляза наум, че трябва да помоли да му я изпратят някой следобед.

След като Рабия допи питието си, собственикът на клуба се приближи и му подаде пачка банкноти. Той внимателно ги преброи, след това бръкна под сакото си, разхлаби връвта на торбата и ги пусна вътре. Кимна на усмихващия се собственик и посочи с брадичката си:

— Новото момиче — русокосата. Изпрати я при мен в понеделник следобед, в три.

— Разбира се, синьор Рабия.

Когато излезе на улицата, той глътна малко свеж въздух и се запъти към ланчата. Ако беше малко по-светло, а и ако беше наблюдателен човек, Рабия щеше да забележи, че главата на дакела леко се поклаща.

Той се качи в колата, като грухтеше от усилие, и тъкмо се канеше да посегне към ключа на таблото, когато усети допира на студен метал в тила си и чу невъзмутим глас:

— Не мърдай.

Първата му реакция беше учудване.

— Ти знаеш ли кой съм аз?

— Ти си Джорджо Рабия и ако още веднъж проговориш, ще ти бъде за последен път.

Една ръка се пресегна над лявото му рамо и разтвори сакото му. Рабия почувства, че му вземат оръжието, и застана съвсем неподвижно: вече наистина се уплаши. Мъжът зад него го познаваше — значи не беше дошъл заради торбата от велур. Мотивът му не беше обир. Може би неприятностите се дължаха на групата на Абрата.

Гласът прекъсна нервните му размишления.

— Ще запалиш двигателя и ще действаш според моите нареждания. Ще караш бавно, без да привличаш вниманието. Недей да хитруваш, иначе моментално ще умреш.

Рабия потегли внимателно; инстинктът му подсказваше, че заплахите на мъжа отзад не са празни приказки.

Той излезе от града и тръгна на юг. След като задминаха предградията, Рабия започна да разсъждава по-бързо. Ако това бе началото на война за територии, вече щеше да бъде убит — или вън от клуба, или в запустелия район на складовете, откъдето току-що бяха минали. Този глас го озадачаваше. Имаше лек неаполитански акцент и още нещо, което не можеше да определи. Реши, че мъжът не е италианец и това го накара да се замисли за друго. Преди няколко месеца неговият бос Фосела беше влязъл в пререкание с групата „Юнион Корс“ от Марсилия във връзка с пласиране на наркотици. Може би те бяха се засегнали повече, отколкото можеше да се очаква; но откъде този неаполитански акцент?

Малко преди Виджентино му бе заповядано да завие и да поеме по един второстепенен път, а след това да продължи по кална пътека. Може би щеше да има надежда за спасение, след като слязат от колата — мъжът ще свали оръжието от врата му; и въпреки цялата си тромавост Рабия може би ще успее да го надхитри.

Фаровете на колата осветиха ниско бунгало — типичната вила, която богатите жители на Милано си строят за почивните дни. Гласът му каза да завие зад бунгалото. Чакълът скърцаше под гумите.

— Спри тук. Дръпни ръчната спирачка и загаси двигателя.

Рабия се наведе напред и студеният метал го последва. Той бавно се отпусна на седалката. Неочаквано натискът зад врата му изчезна. Той се напрегна и изведнъж му причерня пред очите.

* * *

Той бавно си възвръщаше съзнанието. Отначало усети пулсираща болка в тила. Опита се да го докосне с ръка, но ръката му беше неподвижна. Брадичката беше отпусната и допираше гърдите, а когато зрението му се изясни, той видя, че лявата му китка е завързана за страничната дървена облегалка на стола. С болка завъртя глава надясно. Дясната му китка беше завързана по същия начин. Той бавно вдигна глава и първо видя дървена маса. По нея бяха пръснати няколко предмета: чук и два дълги стоманени шипа; до тях — голям тежък нож, а до него — метална пръчка, дълга около един фут. От единия край на пръчката стърчеше електрически кабел, който се спускаше от края на масата и се губеше от поглед. Той вдигна очи още по-нагоре и видя мъжа да седи в другия край на масата. Видя широкото му лице — белезите, притворените очи; беше му познато отнякъде — беше го виждал някъде и преди.

На масата до мъжа лежеше отворен бележник, писалка и дебело руло лейкопласт.

— Чуваш ли ме?

Рабия болезнено кимна.

— Ще ми платиш за това, който и да си.

Мъжът не обърна внимание на думите му. Той посочи предметите върху масата.

— Разгледай внимателно всичко, което стои пред теб, и слушай. Ще ти задавам въпроси, много въпроси. Ако не ми отговаряш откровено и изчерпателно, ще ти развържа лявата ръка, ще я поставя на масата и ще я закова с шипа.

Погледът на Рабия се премести върху блестящите стоманени шипове. Студеният равен глас продължи:

— След това ще взема онзи нож и ще ти отрежа пръстите — един по един.

Рабия обърна очи към ножа.

— Няма да оставя кръвта ти да изтече и да умреш — и мъжът посочи с пръст металния прът. — Това е електрически поялник. Ще го използвам, за да обгоря чуканчетата на пръстите.

По пребледнялото лице на Рабия се появиха капчици пот. Мъжът го гледаше невъзмутимо.

— След това, в случай че не проговориш, ще премина на дясната ръка, а после на краката.

Както повечето жестоки хора, Рабия беше страхливец. Той гледаше право в очите на мъжа от другия край на масата и беше сигурен, че този човек ще го направи; но защо? Кой беше той? Къде го беше виждал?

Рабия направи опит да се разгневи — дотолкова, доколкото да разсее страха си.

— Върви по дяволите! — изръмжа той.

Беше се приготвил да изрече поредица от ругатни, но млъкна веднага щом непознатият стана. Мъжът взе рулото лейкопласт, издърпа една дълга ивица, откъсна я и заобиколи масата.

Рабия се опита да каже нещо, но лейкопластът бързо залепна върху устата му и сподави думите. Забеляза някакво движение към стомаха си и се сви от удара. След секунда главата му се замая.

Той беше почти в безсъзнание, тялото му бе парализирано, нервната му система — зашеметена. Имаше смътното усещане, че лявата му ръка е отвързана и протегната напред.

Няколко секунди по-късно тялото му се сгърчи в агония и той припадна.

Когато за втори път се съвзе, вече не усещаше пулсиращата болка в главата си. Лявата му ръка сякаш гореше. Рабия отвори очи и осъзна, че гледа към ръката си, която лежеше върху масата. В средата й стърчеше горният край на шипа. Кръвта бавно се стичаше по масата между разперените пръсти.

Съзнанието му не искаше да повярва на очите, но едно леко движение предизвика нови болезнени вълни в тялото му. От залепената му уста излезе тих стон. Погледът му изразяваше ужас — не толкова от неочаквания жесток акт, колкото от безпристрастието на изпълнителя — сякаш мъжът беше заковал полица за книги.

Той отново го погледна в очите. Мъжът не трепна — цялото му лице беше безизразно. След това, когато мъжът стана и отново заобиколи масата, Рабия настръхна и се сви на стола си, започна да върти главата си и да издава гърлени звуци. Мъжът го сграбчи за косата и задържа главата му, докато отлепи лейкопласта. След това се върна на мястото си, седна и започна спокойно да наблюдава как Рабия бледнее и потръпва от страх и болка.

Много време беше необходимо на огромния, плувнал в пот мъж да се овладее. Той непрекъснато местеше поглед от прикованата си лява ръка към ножа и поялника до нея.

Болезнените спазми бавно утихнаха, Рабия вдигна очи и съкрушено, едва доловимо, попита:

— Какво искаш?

Мъжът постави бележника пред себе си и свали капачето на писалката.

— Да започнем с отвличането на малката Балето.

Тогава Рабия си припомни лицето.

 

 

Въпросите продължиха цял час. Рабия се поколеба само веднъж, когато започнаха да говорят за Фосела; но щом мъжът остави писалката и понечи да се изправи, отново последваха отговори.

Започнаха със самото отвличане. Рабия карал колата; сега побърза да изтъкне, че Сандри стрелял по бодигарда. Другите — убитите мъже — били Дориго и Кремаско.

Не знаеше нищо относно парите за откупа. Било им заповядано само да отвлекат момичето в точно определено време и място и да я затворят в една къща в Нигуада.

Цялата работа се объркала от самото начало. Фосела им обяснил, че ще има бодигард, който няма да им създаде сериозни проблеми. Наредил на Дориго да стреля два пъти, колкото да го сплаши. Те действали непредпазливо.

— Кой изнасили момичето?

— Сандри — моментално последва отговорът. — Беше много ядосан. Дориго му беше добър приятел, а и той харесва малки момичета. Но това започна да се отбранява и му издраска лицето.

Рабия нервно облиза пресъхналите си устни.

— А ти? — попита мъжът с равен глас. — Ти също ли я изнасили?

Последва дълго мълчание, а след това Рабия кимна — почти незабележимо. Докато отговаряше, гласът му трепереше.

— Да… е, след Сандри. Мислех, че вече няма никакво значение.

Той хвърли поглед през масата. Мъжът стоеше абсолютно неподвижно; мислите му сякаш бяха другаде. Въпросите продължиха.

— Някой друг?

Рабия поклати глава.

— Бяхме сами с нея. Беше много досадно — мислехме, че всичко ще свърши за няколко дни, но имахме затруднения с откупа и останахме затворени в онази къща около две седмици.

— Затова я изнасилвахте много пъти?

Брадичката на Рабия се опря в гърдите. По челото му заблестяха капчици пот. Гласът му премина в дрезгав шепот:

— Да… нямаше какво да се прави, а и… тя беше много хубава…

Гласът му заглъхна; той вдигна очи и погледна през масата. Оттам сякаш го гледаше смъртта.

— А Фосела? Как реагира на това?

— Ядоса се. Смъртта на момичето беше грешка. Беше много ядосан — трябваше да получим по десет милиона на човек, но Фосела нищо не ни даде.

Мъжът тихо попита:

— Значи за наказание не ви плати — само това ли?

Рабия кимна. По брадичката му се стичаше пот.

— Извадихме късмет — Сандри е племенник на Фосела, син на сестра му.

Мъжът взе писалката.

— Да — тихо каза той. — Извадили сте късмет. Да поговорим за Сандри.

Непознатият изтръгна от Рабия и най-малката подробност: приятели, любими места, навици — всичко. След това преминаха на Фосела. Разпитът протече в същата последователност.

По едно време Рабия започна да се оплаква от болки в ръката.

— Няма да трае дълго — отговори мъжът. — Разкажи ми за Конти и Кантарела.

Но Рабия знаеше малко за такива високопоставени личности. Кантарела, както той обясни, почти никога не напускал Вила Карачи. Рабия дори никога не го бил виждал.

— Но Фосела често ходи там — каза той. — И при Конти в Рим — най-малко веднъж месечно.

Повече въпроси нямаше. Мъжът затвори бележника и постави капачето на писалката.

Паниката на Рабия се засилваше. Отново започна да говори, да бръщолеви нещо за Сандри и Фосела, но мъжът в другия край на масата вече не проявяваше интерес. Той бавно стана и бръкна под якето си. Рабия видя пистолета и потокът от думи замря. Вече не чувстваше болка. Само гледаше като хипнотизиран как мъжът постави заглушителя на дулото и заобиколи масата. Погледът на Рабия беше прикован към пистолета; видя как мъжът го вдигна и го доближи до него; усети допира на метала до лицето си точно под дясното око. И за последен път чу гласа:

— Отиваш в ада, Рабия, но няма да бъдеш сам.

 

 

В „Гранели“ беше пълно с хора. Цареше типичната атмосфера на петъчния обяд — редовните клиенти шумно отморяваха и предвкусваха почивните дни.

На масата в нишата отзад Марио Сата се хранеше сам. Той беше съгласен със старата поговорка, че съвършената компания за хранене извън къщи е двама — той и един дяволски добър главен келнер.

Сата беше човек, който не обръщаше внимание на красивата външност. И сега, докато ядеше своя капон магро^[1], няколко елегантни жени от другите маси скришом поглеждаха в неговата посока. Дори за една страна, която представлява бастион на мъжката мода, той беше облечен с необикновена елегантност — в красиво ушит тъмносив костюм, подчертан от небесносинята риза и широка вратовръзка от коприна с кестеняв цвят. На маншетите блестяха малки плоски копчета и подходящ часовник „Патек Филип“.

Той имаше слабо мургаво лице и леко орлов нос. Привличаше дори погледите на мъжете в ресторанта и възбуждаше любопитството им.

Имаше вид на преуспяващ актьор, на дизайнер на мъжка мода или на ас от екип за въздушна акробатика.

В действителност мъжът беше полицай, макар че майка му — аристократична дама — би потреперила при подобна характеристика.

— Полковник от карабинерите — крайно резервирано би поправила тя.

Това беше истина: за своите трийсет и осем години той бе твърде млад, за да получи такъв чин. Това се дължеше може би на легендарните връзки на майка му или на собствените му способности, но дори враговете му — а те бяха многобройни — трябваше да признаят, че второто е по-вероятно.

Но така или иначе, той беше полицай и майка му и досега продължаваше да се чуди защо синът й си избра тази професия, след като тя толкова лесно би могла да му разтвори вратите към политиката или търговията. По-големият й син я изненада, като завърши медицина и стана уважаван хирург — професия, която тя считаше за достойна, но безкрайно отегчителна. Все пак бе далеч по-приемливо отколкото полицай. Самият Сата често се питаше какво го бе привлякло към карабинерите. Може би цинизмът му — основната черта в неговия характер. Каква по-добра възможност да наблюдава слабостите, лудостта и суетата на едно корумпирано общество?

Напук на този цинизъм или тъкмо заради него той беше добър полицай. Честността или превъзходното благосъстояние го държаха настрана от личната корупция, а острият му аналитичен ум, съчетан с неизтощима енергия, му донесе успех.

Работата беше една от четирите страсти, които властваха над живота му. Останалите бяха добрата храна, красивите жени и играта на табла. За Марио Сата идеалният ден би трябвало да започне със задоволителна следователска работа, последвана от обяд в някой от най-добрите ресторанти в Милано; следобед — в офиса: сверяване и сортиране на пространните архиви; вечеря, приготвена от самия него в елегантния му апартамент, споделена от някоя също толкова елегантна дама, достатъчно интелигентна, за да му окаже по-късно известна съпротива в играта на табла. Още по-късно тази съпротива трябваше да изчезне в огромната му спалня, където дамата ще се отдаде на недотам интелектуални занимания.

През последните четири години от кариерата си той бе изпитал дълбоко удовлетворение. Сата поиска и получи разрешение за прехвърляне в отдела, специализиран в борбата с организираната престъпност. Той беше очарован от тайното братство и прекарваше дълги часове в проучване на тяхната, подобна на паяжина, организация.

През първите три години това беше едно чисто теоретично занимание: Сата събираше информация, сравняваше и преценяваше, съпоставяше имена и лица. Правеше връзка между градовете на север и на юг, между проституцията в Милано и производството на фалшиво вино в Калабрия или групата за пласиране на наркотици в Неапол.

След три години той знаеше за италианската мафия повече от всеки друг извън тайната организация, както и от мнозина вътре в нея. Неговият помощник Белу се шегуваше, че ако някой ден Сата премине на другата страна, ще може веднага да навлезе в новата си работа, без да отлага нито ден.

През последната година Сата започна да прилага познанията си на практика. Той оглави разследването около скандала с големия завод за стомана в Реджо и дори вкара самия Дон Момо зад решетките, макар и само за две години. През последните няколко месеца Сата се бе концентрирал върху двете основни фамилии в Милано, ръководени от Абрата и Фосела, като търпеливо събираше доказателства във връзка с проституцията, изнудването и наркотиците. Беше създал обширна мрежа, която включваше подслушване на телефонни разговори, наблюдение и доносници. Беше си запланувал в близките месеци да събере достатъчно доказателства, за да изпрати в затвора някои от по-важните клечки — може би дори самите Абрата и Фосела.

През последната година работата му беше улеснена от скритото вълнение сред общественото мнение. На хората вече им бе дошло до гуша от безочливостта и явното привилегировано положение на организираните престъпници. Колкото и изненадващо да беше, нарастващият успех на Комунистическата партия се оказа от помощ. Подкрепата, която оказаха на правителството, доведе до приемане на по-сурови закони. Но все още имаше много да се желае. Присъдите бяха абсолютно незадоволителни; винаги беше трудно да се намерят свидетели, а още по-трудно — да бъдат защитени. Но положението се подобряваше. Всеки път, когато мафията престъпеше закона по особено възмутителен и скандален начин, общественото мнение гневно протестираше срещу това.

След обяда Сата трябваше да посети една млада актриса. Бяха се запознали предишната вечер на един прием. Тя беше дребничка, фина, крехка, много красива — и освен това играеше табла. Беше го поканила в апартамента си, за да поиграят табла. Затова този път след обяда Сата си поръча за десерт felato di tutti frutti^[2].

Той обичаше сладко и особено харесваше комбинацията от захаросани плодове и сладолед. И понеже се съобразяваше с тясната кройка на костюма си, Сата си позволяваше десерт само през почивните дни. Ако трябва да бъдем точни, той хитруваше, защото днес бе едва петък. Но предвкусвайки следобеда, Сата искаше да си позволи известна волност. Главният келнер се приближи, но вместо да сервира десерта, той му подаде телефон.

— Търсят ви от службата, полковник.

Келнерът включи телефона в контакта на стената.

Беше Белу. Сата слуша няколко минути, след това каза:

— Ще бъда там след половин час.

И затвори. Повика главния келнер и с лека гримаса отмени поръчката за сладоледа тути-фрути. След това се обади на младата актриса, за да отмени уговорената среща. Тя изказа съжаление. Той я утеши — каза, че лично ще й приготви вечеря в своя апартамент в неделя вечер.

След като плати сметката си, Сата каза на главния келнер:

— Кажете на главния готвач, че в капон магро имаше малко повече розмарин.

Сата беше убеден, че умението на главния готвач се състои от общия сбор на получените оплаквания.

 

 

Тялото на Джорджо Рабия лежеше с лицето нагоре в канавката край един второстепенен път, който се вливаше в автомагистралата Милано — Торино. Край пътя се бяха скупчили няколко полицейски коли и линейка. Върху носилката имаше сгъната голяма черна найлонова торба. Полицейски фотограф святкаше със светкавицата си.

Сата застана до своя помощник Масимо Белу и погледна тялото.

— Значи са обрали бирника — сухо отбеляза той.

— Миналата нощ — каза Белу. — Намерили са тялото преди час.

— Куршум в главата?

— Точно така — от съвсем близко разстояние — и той посочи лицето. — Около мястото, откъдето е влязъл куршумът, има следи от обгаряне.

— Какво е станало с ръката му?

Белу поклати глава.

— Пробита е с нещо — не знаем с какво.

Фотографът приключи със снимките и един полицай се приближи към тях.

— Можем ли вече да го откараме, полковник?

— Да — отговори Сата. — Искам доклада на патолога колкото може по-бързо.

Санитарите от линейката започнаха да покриват тялото с найлоновата торба; полковникът се обърна и тръгна към колата си. Белу го последва.

— Мислите ли, че това е начало на война? — попита той.

Сата се облегна на колата си и аналитичният му ум заработи. Започна да разсъждава на глас, за да го чуе Белу.

— Има три възможности: първо, Абрата и Фосела да са започнали война за територии. Случаят не ми прилича на такъв; градът е строго разпределен и те се погаждат добре. Нещо повече. Конти и особено Кантарела могат да ги накажат за това: те със сигурност не искат война тъкмо сега. Второ, Рабия може да е бръкнал в касата и да са го пипнали.

Той помълча, помисли и след това поклати глава.

— Безсмислено е. Рабия е бирник от петнайсет години и досега е бил честен — глупав, но честен. Трето, може да е дело на външен човек.

— Но кой може да бъде? И защо? — намеси се Белу.

Сата сви рамене, качи се в колата си и каза през отворения прозорец:

— Искам досието на Рабия и записите на всички телефонни разговори от последните седемдесет и два часа. Всички — разбра ли?

Белу погледна часовника си и въздъхна.

Сата продължи:

— Можеш да отложиш всичките си планове за тази вечер — на лицето му се появи раздразнение. — Самият аз вече отложих една интересна среща.

Той се замисли за момент.

— И увеличи наблюдението над всички от червения списък.

Сата запали двигателя.

— Ще се видим в офиса.

Белу стоеше и гледаше как колата се отдалечава. От три години работеше като помощник на Сата. През цялата първа година той се опитваше да измисли уважителна причина, за да помоли да го прехвърлят. Белу не просто не харесваше Сата — той се отвращаваше от него. Причината не беше само една. Белу го мразеше не конкретно заради цинизма или язвителния му хумор, или красивия му и екстравагантен външен вид, нито заради аристократичния му произход и небрежно високомерие. Просто Сата представляваше всичко, което Белу считаше за неподходящо за един офицер от карабинерите — а може би ревнуваше.

Две неща промениха мнението му. Първото беше, че след като поработи една година с него, той започна да цени упорития, но изтънчен нрав на Сата — всъщност започна да го разбира. Второто бе свързано с по-малката сестра на Белу. Тя беше подала молба до университета „Катанцаро“ с желанието да следва медицина. Беше добре подготвена, но семейството му нямаше връзки и молбата й беше отхвърлена. Белу не помнеше дали е споменал за това в офиса, но след една седмица сестра му получи писмо, в което се казваше, че университетът е променил мнението си. Едва след като тръгна на лекции, тя откри, че някой си професор Сата, главен хирург в болницата „Кандарели“ в Неапол, е ходатайствал за нея.

Когато Белу заговори за това с шефа си, Сата като че ли се изненада.

— Ти работиш с мен — каза той. — Разбира се, че бях длъжен да направя нещо.

Белу не помисли повече за прехвърляне. Не че Сата бе направил кой знае какво за него, но му хареса начинът, по който се бе изразил: „Ти работиш с мен“, а не „за мен“.

През последните две години те се превърнаха в добър колектив. Сата продължаваше да се държи цинично, язвително и надменно, а и със сигурност не беше погрознял. Но Белу го разбираше и дори започна да възприема някои негови навици: започна повече да се интересува от храненето си, да харчи повече за костюмите си и да се държи с жените леко надменно, а това им харесваше. Но така и не възприе играта на табла.

 

 

Сата четеше на глас доклада на патолога.

— „Смъртта е настъпила между полунощ и шест часа сутринта на тринайсети.“

Той хвърли поглед към Белу и каза:

— Излязъл е от „Папагайо“ малко след полунощ, нали?

Белу кимна.

— Поне така казват. И не е стигнал до „Блуеноте“ — следващия пункт от обичайния му маршрут.

Сата се върна към доклада.

„Смъртта е причинена от масивно мозъчно увреждане, което, както може да се предполага, се дължи на пробивна рана, причинена от огнестрелно оръжие.“

Той изсумтя.

— Защо този идиот не е могъл просто да каже, че мозъкът му е прострелян от куршум?

Белу се усмихна.

— Защото тогава ще говори като всеки друг човек.

Сата промърмори нещо и се върна към доклада.

— „Под дясното око на субекта, около мястото на попадението от огнестрелното оръжие, има следи от обгаряне, които сочат, че с гореспоменатото огнестрелно оръжие е било стреляно от близко разстояние.“

Той завъртя очи, но продължи:

— „В задната част на черепа има широко изходно отверстие с диаметър приблизително петнайсет сантиметра, което сочи, че гореспоменатото огнестрелно оръжие е с голям диаметър, а куршумът е с мек връх.“ Ура!

Сата победоносно вдигна поглед.

— Най-после стана дума за куршум!

Но когато продължи, гласът му показваше, че е силно заинтересуван:

— „Субектът има прободна рана на лявата ръка. Формата на гореспоменатата рана, както и частиците кожа вътре в гореспоменатата рана, сочат, че тя е причинена от остър инструмент, влязъл от опакото на ръката и излязъл през дланта. Фините дървени тресчици, забити в дланта, навеждат на предположението, че ръката е била прикована към дървена повърхност (забележка: тресчиците са изпратени в лабораторията за анализ). Количеството съсирена кръв показва, че раната е нанесена около два часа преди смъртта на субекта.“

Сата се отпусна на стола си с лека язвителна усмивка.

— Изглежда, че едва ли не са разпънали на кръст приятелчето ни Рабия.

Белу се усмихна в отговор.

— Съмнявам се обаче, че след три дни ще възкръсне.

Шефът му поклати глава.

— Не и след нараняването на гореспоменатия мозък с гореспоменатото огнестрелно оръжие.

Той отново се върна към доклада и зачете по-силно, с още по-голям интерес.

— „По китките, глезените и около устата на субекта са открити следи от лепливо вещество.“

Сата затвори папката, облегна се назад и дълбоко се замисли. Белу седеше търпеливо и чакаше да чуе мнението му.

— Рабия е бил заловен, след като е излязъл от „Папагайо“ — заговори накрая Сата, — отведен на някое спокойно място и завързан за стол. След това са му задали няколко въпроса.

На устните му се появи тънка усмивка.

— Вероятно Рабия е отговарял неохотно, затова са забили нож в ръката му, за да го окуражат. След като са научили всичко, което са искали, те са го простреляли в главата и са го изхвърлили.

Той се наведе, взе от бюрото си едно досие и започна да го преглежда.

— Колата на Рабия е намерена в два часа днес следобед в една странична уличка недалеч от Централна гара — тук няма нищо интересно.

На лицето му отново се появи язвителната усмивка.

— Пластмасов дакел с люлееща се глава!

След това Сата се зае да изучава записите на подслушаните телефонни разговори. Не очакваше да открие нещо интересно, защото при все че подслушването на телефонните разговори се ръководеше практически от държавата, подслушваните лица бяха добре осведомени за това.

Докато шефът му преглеждаше набързо страниците, Белу каза:

— Нищо ново, освен оживлението тази сутрин — всички звъняха и се опитваха да открият Рабия.

Сата хвърли досието обратно на бюрото си.

— „Юнион Корс“ — твърдо каза той. — Това е единственото обяснение. Онази последна сделка с наркотиците предизвика взаимна неприязън.

Сата погледна замислен към Белу.

— Ако те стоят зад тази работа, можем да очакваме неприятности, а начинът на действие прилича на техния. Прибират един маловажен член на групата и го разпитват подробно за действията на останалите, а след това планират обща атака.

— Прилича на това — съгласи се Белу. — Наблюдението показва, че от тази сутрин Фосела и неговите момчета взимат допълнителни предпазни мерки — имат повече телохранители и гледат да не си показват носа навън.

Сата стигна до решение.

— Свържи ме по телефона с Монпелие в Марсилия — може и да знае нещо.

Главните сили на „Юнион Корс“ — френския еквивалент на мафията — заседаваха в Марсилия и Монпелие заемаше същата длъжност, каквато и Сата, но в Южна Франция. Те си сътрудничеха добре; бяха се срещали няколко пъти по конференции.

Но французинът не можа да му помогне. Нищо не беше чувал. Предполагаше, че ако „Юнион Корс“ стои зад това престъпление, вероятно убийците са доведени направо от Корсика. Обеща да се ослушва и да уведоми Сата в случай че събитията получат по-нататъшен развой.

Сата затвори и категорично каза:

— Сигурно е „Юнион Корс“ — логично е!

В Палермо Кантарела стигна до същия извод.

— Трябва да е „Юнион Корс“ — каза той на тримата мъже, насядали около масата в кабинета му.

Един от тях беше Флориано Конти, пристигнал от Рим. Другите бяха Гравели и Дикандия — главни съветници на Кантарела. Конти беше ядосан и леко смутен — Милано се намираше под негов пряк контрол.

— Напоследък Фосела взе неправилни решения — каза той. — Казах му, че е глупаво да мами французите в тази сделка. Понякога се прави на много хитър. Тъй като това бе последната пратка, преди да отскочи до Банкок за стока, той реши да припечели малко повече.

Дикандия сподели мнението си:

— Излиза, че губи усещане за нещата. Онова отвличане не беше изпипано — и той се огледа. — Нали си спомняте — момичето на Балето. Беше изнасилена и след това почина в колата. Хората не харесват такива неща — правят лошо впечатление. Това ни създаваше затруднения седмици наред.

Дойде ред на Гравели.

— Що се отнася до онази работа, тя трябваше да бъде свършена добре. И хората, които носят отговорност, трябваше да бъдат сурово наказани. Един от тях бил племенник на Фосела и единственото, което Фосела направил, било да конфискува техния дял от печалбата.

Той многозначително поклати глава.

— Дисциплината е важно нещо в бизнеса. Мисля, че може би Фосела е започнал да омеква.

Конти кимна.

— Рабия беше един от участниците в онова отвличане и, честно казано, беше глупав човек.

След като всички казаха мнението си, погледнаха към Кантарела и зачакаха. Ниският мъж седеше на възглавницата си и размишляваше. След това взе решение. Когато се обърна към Гравели, гласът му беше мек и учтив — винаги говореше така, когато издаваше заповеди.

— Чезаре, ще ми бъде много приятно, ако отидеш в Марсилия и поговориш с Делори. Ако те са започнали това, искам да оправиш нещата с тях. Обясни им, че ние нямаме обичая да вършим работа така, както я е свършил Фосела последния път. Кажи на Делори, че Фосела ще поправи грешката си в сделката.

Гласът му стана малко по-рязък:

— Но не се извинявай — дай му да разбере, че ние правим това не от слабост, а защото сме достойни мъже и сме почтени в бизнеса.

— Ще тръгна утре през Рим — каза Гравели, но шефът му поклати глава.

— Изчакай два-три дни. Не искам той да си помисли, че сме дотичали при него веднага щом са започнали неприятностите.

Той се обърна към Дикандия.

— Маурицио, моля те, иди в Милано и поговори с Фосела. Дай му да разбере за нашето недоволство и желание за в бъдеще да контролира по-добре нещата — и още: кажи му, че трябва да поправи грешката си с Делори.

Когато се обърна към Конти, тонът на Кантарела стана примирителен:

— Знам, че ти носиш пряка отговорност за Фосела, но мисля, че е по-добре аз да го порицая.

Конти леко сведе глава в знак на съгласие и Кантарела се обърна към Дикандия:

— Свърши работата тайно и дискретно. Не искам Абрата да разбере, че Фосела е изпаднал в немилост. Това може да го наведе на някои мисли, а като цяло положението в Милано е спокойно.

Той погледна към Конти, очаквайки да получи съгласието му, и го получи.

— Те се уравновесяват взаимно — каза Конти. — Ще постъпим мъдро, ако не нарушим това равновесие.

Кантарела остана доволен от срещата. Той стана и се приближи към бара. Изглеждаше дребен и елегантен в тъмносиния си костюм.

Останалите го последваха и той сипа на всички по чаша „Чивас Регал“ с малко сода.

Конти би предпочел обичайната си „Самбука“, но когато Дон Кантарела лично ти сипе скоч — пиеш скоч.

 

 

В съботната сутрин в Неапол Гуидо седеше на терасата си, пиеше кафе и си почиваше преди поредното нашествие на клиентите за обяд. Той чу как вратата зад него се отвори, обърна се и видя Пиетро с вестник в ръце. Момчето остави вестника на масата и посочи кратка бележка на една от вътрешните страници. Съобщаваше се за убийството на някой си Джорджо Рабия, за когото се предполага, че е имал връзки с организираната престъпност. Бележката беше само няколко реда. Милано е град, свикнал с насилието, и смъртта на един човек не предизвиква особено оживление. Гуидо вдигна поглед от вестника.

— Значи е започнало — каза той. — Събирай си нещата — утре заминаваш за Гозо.