Артър Дж. Куинъл
Мъж под прицел (19)

Глава 18

— Не е „Юнион Корс“ — отсече Сата, докато гледаше доклада на патолога.

Белу седна от отсрещната страна на бюрото.

— Какво ви кара да бъдете толкова сигурен?

Сата потупа с ръка по доклада.

— Нямат такова въображение — усмихна се той. — Ножове — да, пушки — да, пистолети — да. И бомби. Но не поставени в ректума.

Сата поклати глава.

— Това е друг начин на мислене.

Бяха минали два дни от смъртта на Фосела и Сата беше подложен на все по-силен натиск да намери отговори на въпросите. Вестниците гъмжаха от информация за събитията и предлагаха какви ли не кървави подробности.

Консултацията с Монпелие от Марсилия само доказа на Сата, че предположенията му са правилни. В града „Юнион Корс“ бяха убедили както марсилската полиция, така и Гравели, че са невинни и дори опечалени.

Сред босовете подозрението се разпространяваше с мълниеносна бързина. Кантарела беше разтревожен и кипеше от гняв. Някой разстройваше плода на трийсетгодишни планове за страната. Но кой?

Можеше да се очаква, че благодарение на аналитичния си ум Сата щеше пръв да проумее това. В продължение на два дни той почти не излизаше от офиса си. Така или иначе, неговата история с актрисата беше приключила.

— Съществуват някакви граници — беше му казала тя.

При едно момиче такива прекъсвания могат да предизвикат обриви. Нейната кариера в никакъв случай не би издържала на това.

Сега Сата можеше да се съсредоточи. Той непрекъснато кроеше различни комбинации: Рабия, Виоленте, Сандри, Фосела. И едва когато извади Виоленте от уравнението. Сата направи връзката. Той се прокле за глупостта си — убийството на Виоленте беше случайност! Виоленте просто охраняваше Сандри.

— Отвличането на Балето!

Белу повдигна едната си вежда.

— Е, и какво?

Лицето на шефа му показваше, че все повече си изяснява нещата.

— Това е връзката! Рабия и Сандри работеха заедно по него. Фосела го организира.

През следващия час двамата полицаи бяха много заети. Те бързо решиха, че самият Балето може и да не е пряко замесен, но би могъл да финансира един акт на отмъщение. Насочиха вниманието си към бодигарда, макар че в началото бяха настроени много скептично. Знаеха, че е бил само „премиен“ телохранител и алкохолик; но след като се обадиха по телефона в болницата, Сата се заинтересува. Той говори с главния хирург, който се оказа приятел на брат му, и научи, че бодигардът се е възстановил отлично и твърдо е решил да възвърне добрата си форма. Следващото обаждане беше до агенцията. Оттам им предоставиха информацията, че бодигардът някога е бил наемник. Изпратиха телекс до Париж със спешно запитване първа степен и докато чакаха да получат отговор, проследиха връзката му с някой си Гуидо Арелио, собственик на „Пансионе Сплендиде“ в Неапол.

Благодарение на положението, репутацията и връзките на Сата те получаваха много бързо отговори. Той лично се обади на директора на службата за имиграцията в Рим и компютърът на ведомството бързо ги уведоми, че шест дни след като е напуснал болницата, в Реджо ди Калабрия бодигардът се е качил на ферибот за Малта. Нямаше информация за завръщането му в Италия.

След това Сата се обади в чужбина на колегата, който заемаше съответната длъжност на Малта. Беше се запознал с Джордж Замит преди година на един тренировъчен курс в Рим и го беше харесал. Когато затвори телефона след краткия разговор, той погледна замислено към Белу и каза:

— Интересно и любопитно.

— В какъв смисъл? — попита Белу.

— Той потвърди времето на пристигане на Малта и ми съобщи, че лицето преди три седмици е отпътувало по море за Марсилия.

— Това ли е всичко?

Сата кимна.

— Да, това е всичко.

— И какво го прави толкова любопитно и интересно?

Сата се усмихна.

— Малтийската полиция работи компетентно — това е наследство от британците. Но недотам ефективно — те нямат компютри за обработка на информацията. Замит изсмука информацията от пръстите си, което означава, че е проявил личен интерес. И все пак, когато го попитах дали не знае нещо повече за човека, той ми отговори, че имат половин милион туристи годишно, че не му достигат хора и че е претоварен с работа. Той крие нещо — защо?

Прекъсна ги пристигането на отговора по телекса от Париж. Телексът трака дълго време и хартиената лента, която Сата накрая взе да чете, беше дълга повече от три фута. Той четеше наум и Белу седеше в очакване. След това Сата нави лентата на руло, задържа го между дланите си и се облегна на стола.

— Премийният телохранител — тихо каза той — е бил и вероятно отново е станал много опасен човек.

Сата рязко стана.

— Хайде да отскочим до Комо и да си поприказваме с Балето и с прелестната му съпруга.

 

 

В къщата край езерото членовете на семейство Балето вечеряха, седнали един срещу друг на полираната маса. Тя беше отслабнала, но запазила красотата си. Той като че ли не беше се променил. Тя бе загубила нещо скъпо. Той все още имаше всичко, което считаше за важно.

Вратата се отвори и те се обърнаха, очаквайки да видят Мария с десерта. Вратата се изпълни от масивната фигура на Крийси. Той стоеше неподвижно, като местеше поглед от единия към другия. Те гледаха втренчено като хипнотизирани.

Еторе се съвзе пръв.

— Какво искаш? — троснато попита той.

Крийси се приближи, издърпа един стол, обърна го, седна и постави ръце на облегалката. Той погледна Еторе.

— Дошъл съм да поговоря с жена ти. Ако мръднеш или кажеш и една дума, ще те убия.

Той бръкна под якето и сложи на масата пред себе си масивен пистолет.

— Зареден е — каза той с лек сарказъм.

Еторе погледна пистолета, тялото му се отпусна и той потъна в стола си. Крийси се обърна към Рика. Твърдите черти на лицето му омекнаха, гласът му стана нежен.

— Ще ти разкажа една история.

И той й разказа това, което бе научил от Фосела: че отвличането на Пинта е било нагласено — заради застраховката. Еторе изтеглил полици от компанията „Лойд“ в Лондон за два милиарда лири. Според сделката Фосела трябвало да върне половината откуп на Еторе. Посредник бил Вико Мансути. Той имал връзки с организираната престъпност; получил комисиона. Докато го слушаше, Рика не откъсваше поглед от лицето на Крийси. Едва когато той свърши, тя се обърна и погледна мъжа си през масата. Омразата, която струеше от погледа й, бе физически осезателна. Еторе се свлече още по-ниско на стола си, устата му се отвори и отново се затвори, очите му шареха наоколо.

— А другите? Тези, които го направиха? Уби ли ги?

Крийси кимна.

— Ще убия всеки, който е получил дял от печалбата. Това включва босовете в Рим и най-големия в Палермо.

В просторната елегантна стая отново се възцари тишина, след това Рика замислено, сякаш говореше на себе си, каза:

— А той ме утешаваше. Казваше ми, че все още си принадлежим един на друг — че животът продължава.

Тя вдигна очи и погледна Крийси. Погледът й се бе избистрил от спомените — бе придобил твърдост.

— Ти каза „всеки“, така ли?

Той взе пистолета от масата и кимна.

— Дойдох тук, за да го убия.

Еторе вдигна поглед — не към Крийси, а към жена си. Красивото му лице беше изгубило цялото си очарование, очите му гледаха в нищото.

Крийси прибра пистолета и стана.

— Може би трябва да го оставя на теб.

— Да! — изсъска тя. — Остави го на мен — моля те.

Крийси тръгна към вратата, но гласът на Рика го спря.

— А какво ще стане с Мансути?

Той се обърна и поклати глава.

— Не се тревожи за Мансути.

Вратата се затвори след него.

 

 

Докато Сата и Белу караха по пътя край езерото, се разминаха с една синя „Алфета“, която се движеше в обратна посока.

В своя мансарден апартамент Вико Мансути говореше по телефона. Еторе беше в истерия, почти неспособен да говори. Вико не успя да разбере и дума.

— Почакай малко! — рязко каза той. — Ще дойда до един час. Вземи се в ръце.

Той набързо облече някакво сако и на въпросите на жена си отговори, че е възникнал незначителен проблем. Щял да се върне по-късно.

В сутеренния гараж той се качи в мерцедеса си, завъртя ключа — и се взриви с половин килограм пластичен експлозив.

 

 

Сата беше дълбоко впечатлен. Той се облегна на стола си и с голямо уважение каза:

— Никога — повтарям: никога — не съм опитвал по-вкусно фрито мисто.

Гуидо незаинтересовано сви рамене.

— Не всички в Неапол сме селяни.

— Очевидно не — съгласи се Сата, като избърса устата си със салфетка. — Но за бивш престъпник, бивш затворник, бивш легионер и бивш наемник вие имате твърде необичайни способности. Случайно не играете ли табла?

Гуидо го погледна озадачено.

— Играя, но какво общо има това с всичко останало?

Сата се усмихна.

— Това е изключително! Моето пребиваване тук се очертава като много приятно.

— Вече ви казах — намръщи се Гуидо. — Пансионът е затворен. Идете на хотел.

Сата си сипа останалото изстудено „Лакрима Кристи“ и отпи с одобрение. Когато заговори, гласът му бе изгубил шеговитата си острота.

— От всички хора вие най-добре разбирате сериозността на положението. Кантарела вече със сигурност знае кой всява смут в организацията му. Неговите възможности са също толкова големи, колкото и моите — може би дори по-големи. Не след дълго те ще проследят връзката му с вас, а после някои от момчетата ще се появят тук, за да ви задават въпроси. И ще се държат доста по-нелюбезно от мен.

Гуидо отново сви рамене.

— Мога сам да се погрижа за себе си.

Но той разбра какво имаше предвид Сата. Само преди час Елио му се бе обадил по телефона от Милано, за да му съобщи, че двама добре облечени мъже с леко заплашителен вид са се обадили в офиса и са се интересували от препоръката, която е дал пред агенцията за Крийси. Следвайки инструкциите на Гуидо, той им бе казал, че просто е направил услуга на брат си. Много скоро някой от местните щеше да почука на вратата на пансиона. Наистина в присъствието на един полковник от карабинерите те щяха да се държат на разстояние.

— Ще ви приготвя стая горе — кратко каза той. — Но не очаквайте да ви нося закуска в леглото.

Сата махна с ръка в знак на протест.

— Няма да ви създавам проблеми. А и, повярвайте ми, така е по-добре — имаме много неща да си кажем.

Сата бе пристигнал тази вечер, след като цял ден бе пътувал с кола от Милано. Той обичаше да шофира — това му даваше време да мисли, отново да си припомни събитията от предишната седмица. Да свикне с факта, че един мъж е разклатил властта на най-силните хора в страната.

Мисълта му се върна отново към разпита на семейство Балето в къщата край езерото. Когато пристигнаха, станаха свидетели на необичайна сцена.

Изтънченият Балето седеше мъртвобледен и буквално трепереше; красивата му съпруга излъчваше ледено презрение. Сата си припомни нейната красота — сега тя изглеждаше по-изящна, подчертана от емоционалните сътресения през последните месеци.

Отначало Еторе отказваше да говори и очакваше пристигането на адвоката си; но след като научи за внезапната смърт на Мансути, това окончателно го сломи. Изпълнен с отчаяние, той се обърна към Сата като към защитник — свещеник, изповедник, закрилник. Думите бликнаха от него: несвързани, на места неясни. Еторе прочувствено молеше Сата да го разбере. Последният почти не прекъсваше потока от думи, само от време на време с доброжелателен глас и изражение на лицето изясняваше отделни моменти.

Белу непрестанно записваше, а Рика седеше мълчалива и безстрастна. Погледът й бе прикован в лицето на съпруга й и изразяваше единствено отвращение.

Това, което порази Сата, бяха думите на Крийси, че продължава, че ще преследва Конти и Кантарела. Той предполагаше, че с убийството на Фосела отмъщението е приключило и че бодигардът ще избяга някъде зад граница — в някоя по-далечна страна.

Сата остави на Белу да се погрижи за завеждане на углавно дело срещу Балето и се оттегли в апартамента си за размисъл.

Положението предизвикваше у него дълбоко раздвоение. От една страна, с действията си Крийси бе нанесъл удар по самото сърце на мафията — нейната чест. Един-единствен човек! Ако продължеше и стигнеше до Конти, това щеше безпощадно да засегне гордостта им; а ако направеше невъзможното и убиеше Кантарела, този удар щеше да бъде фатален.

Съюзът между Кантарела и Конти представляваше гръбнака на организацията. Щеше да настъпи хаос и сред този хаос той, Сата, щеше да се добере до всеки бос, останал жив, и организацията щеше да се върне с десет и повече години назад. Той не се заблуждаваше. Работата му на полицай го караше да бъде сдържан. Не можеше да убие чудовището веднъж завинаги; можеше само да го осакати. Но каква възможност имаше!

От друга страна, работата му изискваше да арестува убийци, независимо от това кого убиваха и защо. Сата не изпитваше угризения на съвестта. Той се гордееше със способността си грижливо да заключва съвестта си в малък метален сейф. Някой ден, когато му омръзнеше да бъде циничен, щеше да отключи сейфа и сам да се учуди от себе си.

Страдаше благоприличието му. Неговите възгледи за живота изискваха подчинение на законите; но първо трябваше да бъдат създадени закони и само тези, които ги създаваха, имаха негласното право да ги нарушават. Затова Крийси представляваше дилема. Той предлагаше на Сата уникална възможност, но оскърбяваше чувството му за благоприличие. До късно през нощта Сата се бори със своето благоприличие и накрая стигна до достоен компромис. Рано на другата сутрин той се яви пред своя шеф — генерала — разказа му цялата история и му обясни защо прави компромис. Генералът одобри решението му. Той имаше доверие в Сата. Сата получи съгласие да поеме делото изцяло в свои ръце. Нямаше да съобщават нищо на пресата; тя и без това неизбежно щеше да надуши всичко само след няколко дни.

Затова Сата остави Белу да се погрижи за нещата в Милано, а след това да замине за Рим, за да бъде по-близо до Конти, докато самият той тръгна на юг към Неапол. За него Гуидо беше ключът към всичко. Сата знаеше, че той е най-добрият приятел на Крийси и подозираше евентуалното му участие в подготовката. Полковникът даде инструкции да сложат подслушвателно устройство към телефона в „Пансионе Сплендиде“ и да проверяват кореспонденцията му. Междувременно Сата искаше да научи всичко за Крийси: способности, характер, начин на мислене. Докладите можеха да му предоставят факти, но само Гуидо можеше да му разкрие същността на нещата.

Същия ден, в който Сата отпътува за Неапол, един служител от архива на миланските карабинери извади копие от едно поверително съобщение; извади го, след като го бе прочел много внимателно. Същата вечер той отиде да вечеря с един приятел и значително подобри финансовото си състояние. Докато Сата с удоволствие похапваше своето фрито мисто, в Рим Конти недоверчиво изслуша по телефона съобщението на Абрата, който сега беше неоспорим бос на Милано.

Абрата имаше пълна, съвсем подробна информация за миналото на Крийси. По телефона гласът му звучеше съвсем леко загрижен. В края на краищата той не беше в смъртоносния списък.

Конти му даде точни инструкции, затвори и няколко минути седя, потънал в размисъл. След това набра номера за специални случаи в Палермо и говори с Кантарела. В основата на разговора лежеше не толкова установената самоличност на убиеца, колкото стъписващият факт, че полицията и карабинерите почти или изобщо не реагираха. Доколкото Абрата знаеше, не беше издавано никакво по-важно нареждане.

Цялото разследване се ръководеше от полковник Сата, който същата сутрин бе напуснал Милано и заминал в неизвестна посока. Явно имаше и политическа намеса. Нещо лошо се мътеше!

Този разговор накара Конти още по-дълбоко да се замисли. Той успя да долови нотка на уплаха в гласа на Кантарела. Вместо да издаде своите енергични и обмислени заповеди, „арбитърът“ изглеждаше несигурен, дори готов да изслуша някои предложения. Конти го успокои. Крийси скоро щеше да бъде премахнат, дори и без помощта на полицията. След като вече бяха установили неговата самоличност, за броени часове щяха да го открият. Във всяка брънка от веригата на организацията бяха получени необходимите инструкции.

Но реакцията на Кантарела изненада Конти. Убиец с такъв опит и мотиви със сигурност беше опасен, но досега разполагаше с преимущества — действаше анонимно и тайно. Сега вече беше изгубил тези преимущества. И щеше да си плати за нахалството.

Но на какво се дължеше безпокойството на Кантарела? Конти стигна до заключението, че това беше реакция на типичния политик. Самият той бе стигнал до сегашното си положение благодарение на безсмислено насилие. Често бе виждал хората да умират.

От своя страна Кантарела беше прогресирал чрез дипломатичност. Той често заповядваше да се прилага насилие, но лично никога не участваше в това — не му се беше налагало. Конти беше едновременно и войник, и генерал. Кантарела винаги се бе държал като политически деец. Обръщайки поглед назад към отминалите години, Конти реши, че всъщност „арбитърът“ никога не е бил заплашван пряко. Поне не физически. Може би сега тъкмо липсата на опит пораждаше у него безпокойство.

Това заинтересува Конти. Имаше нещо, за което си заслужаваше да помисли. Накрая, преди да отиде да си легне, той даде разпореждания относно личната си безопасност. Конти беше собственик на десететажната жилищна сграда, където се намираше и мансардата, в която живееше. От подземния гараж до горе охраната трябваше да бъде засилена до такава степен, че и пиле да не може да прехвръкне. Същото се отнасяше и за сградата, в която се помещаваше офисът му. Тя също беше негова собственост.

Той не се безпокоеше за придвижването си между двете сгради. Преди няколко години беше направил услуга на един свой сънародник в Ню Йорк. Когато се завърна, получи като подарък кадилак. Това беше много специален кадилак — с броня, дебела три инча, и блиндирани прозорци. Конти много се гордееше с тази кола. През миналите години два пъти бяха стреляли по нея: веднъж — с пистолети голям калибър, и веднъж — с автомати. И в двата случая колата си остана здрава и невредима. Въпреки това Конти заповяда кадилакът да бъде следван навсякъде от кола, пълна с телохранители, до второ нареждане. Също така реши, че известно време ще се храни само в къщи. Беше му добре известно, че босовете са намирали смъртта си в ресторанти най-често откъдето и да било другаде, при това не от хранително отравяне.

Кантарела наистина беше уплашен. Това усещане беше ново за него. При мисълта, че е станал мишена на висококвалифициран убиец, започваше да му прилошава. Вече бе минал през етапите на ярост и възмущение, но страхът се беше превърнал в постоянно усещане.

По телефона Конти звучеше самоуверено — било въпрос на броени часове. Но когато Кантарела седна зад бюрото си в облицования с ламперия кабинет, той имаше много мрачно предчувствие. Изруга, постави пред себе си бележник и насочи мислите си към безопасността на Вила Калачи. Можеше и трябваше да я направи непроницаема.

Не беше приключил с бележките си, когато телефонът иззвъня. Обаждаше се босът от Неапол, за да го информира, че е невъзможно да разпитат собственика на „Пансионе Сплендиде“. По всичко личеше, че той и проклетият полковник Сата са станали неразделни приятели. Безпокойството на Кантарела нарасна.

 

 

Гуидо хвърли две четворки, прибра последните си три пула и погледна към двата зара. След това взе химикалка, направи бърза сметка и обяви:

— Осемдесет и пет хиляди лири.

Сата се усмихна. Направи го с усилие.

— Трябваше да послушам съвета ви и да отседна в хотел.

Това беше третият му ден тук. Той успя да похапне няколко отлично приготвени ястия и дори веднъж-дваж да помогне в кухнята. Редовните посетители нямаха представа, че салатата им е приготвена от истински полковник.

Като се изключи това, че беше изгубил около триста хиляди лири на табла, Сата изпитваше удоволствие от престоя си тук. Но дори тази загуба беше компенсирана, защото когато човек играеше с такова умение и замах, той макар и неохотно, предизвикваше уважението на полковника.

Сата обаче изпитваше нещо повече от уважение. Между двамата беше възникнало истинско приятелство. Може би това донякъде беше привличане на противоположности, защото нямаше други двама мъже, които толкова много да се различават помежду си — поне външно: Гуидо — необщителен, нисък, набит, с неправилен нос; Сата — висок, елегантен, словоохотлив и изтънчен. Но Сата откри в неаполитанеца много качества, достойни за възхищение. След като започна да се отпуска и да говори, Гуидо показа дълбоко познаване както на обществото, към което принадлежеше, така и на света. Освен това той имаше сдържано и тънко чувство за хумор, което много допадаше на Сата. Разбира се, полковникът научи много неща за миналото на Гуидо. В един от разговорите той го попита дали от време на време не се отегчава от сегашните си занимания. Дали не му се струват малко досадни?

Гуидо се усмихна, поклати глава и отбеляза, че ако има нужда от силни усещания, може да се върне в спомените си. Той смяташе, че малките прозаични неща от живота оформят една щастлива мозайка. Харесваше му да се занимава с пансиона, с различните капризи и слабости на редовните посетители, които идваха да се хранят в ресторанта. Харесваше му да гледа футболни мачове по телевизията в неделя вечер и понякога да излиза в града, дори от време на време да си търси момиче. Беше доволен от живота, особено когато имаше подръка някой високообразован полицай, когото да бие на табла.

От своя страна Сата беше загадка за Гуидо. За първи път той се сблъскваше с полковник, поставен не на мястото си в социалната йерархия, издигнал се с помощта на семейните връзки. Но не му трябваше много време, за да прозре отвъд язвителната външност и да опознае отзивчивия и почтен човек, който се криеше зад нея.

На втората вечер по-големият брат на Сата дойде да хапне с тях. След вечеря тримата седнаха на терасата и до късно през нощта разговаряха и пиха.

Между двамата братя съществуваше дълбока привързаност. Те леко и естествено приобщиха Гуидо към семейния разговор и той усети такава топлота на общуването, каквато преди беше изпитвал само в присъствието на Крийси.

Говориха и за Крийси — надълго и нашироко. Макар и Сата да беше убеден, че Гуидо не може да не поддържа връзка с него, нито веднъж не засегна този въпрос. Той се обаждаше на Белу в Рим по няколко пъти на ден и всеки ден Белу му съобщаваше, че няма какво да докладва относно телефонните връзки и кореспонденцията на пансиона.

— Само разговорите между вас и мен — забеляза веднъж Белу. — А те са доста любопитни!

Но Сата нямаше нищо против да чака. Макар че сега вестникарите бяха вече на път да разнищят цялата история, той продължаваше да не споменава нищо за Крийси. Пресата гърмеше по повод скандала около индустриалеца, обвинен в това, че е организирал отвличането на собствената си дъщеря, взривяването на знаменития адвокат и връзката между двамата; а също и убийствата на мафиоти от последните дни. Нямаше да им е необходимо много време, за да направят връзка между фактите. Сата опитваше да си представи реакцията на обществото, след като цялата история излезеше на повърхността — историята, която още не беше приключила.

Често си мислеше за Крийси. Когато Гуидо говореше за приятеля си, Сата изграждаше портрета му в съзнанието си. Той ясно разбираше мотивите му и определено изпитваше симпатия и привързаност към този човек, който съвсем сам бе тръгнал да убива, докато заситеше глада си за отмъщение.

Гуидо говореше много за миналото, но никога за настоящето. Беше непреклонен. Последния път, когато видял Крийси, било при изписването му от болницата. Сата не настояваше, само вдигаше рамене и чакаше. Държеше всички козове в ръцете си. Нека Конти и Кантарела да му мислят.

Сега обаче играеше не карти, а табла. И губеше.

— Достатъчно — каза той, когато Гуидо отново нареди пуловете върху дъската. — Аз съм държавен служител и не мога да си позволя всеки ден да губя по една седмична заплата.

Когато седнаха отвън на терасата, късното следобедно слънце клонеше към хоризонта. Скоро Гуидо щеше да започне приготовленията за вечерята; но сега беше време за почивка, те мълчаха и гледаха как се сменят цветовете над залива. Вече се беше стъмнило, когато телефонът иззвъня. Обаждаха се от Милано — търсеха полковник Сата.

Гуидо беше отишъл в кухнята. Той режеше на ситно зеленчуци, когато Сата влезе след дългия разговор.

— Балето — каза той. — Самоубил се е.

— Сигурен ли си, че е самоубийство? — попита Гуидо.

Сата кимна.

— Няма съмнение. Половин час е седял на перваза на прозореца в офиса си, който се намира на осмия етаж, преди да се реши.

Той направи жест с ръце.

— Винаги е бил изразителен човек.

Гуидо отново се зае със зеленчуците и Сата започна да му помага в готвенето. Изведнъж се спря и попита:

— Виждал ли си жена му?

— Веднъж — отговори Гуидо. — Срещата не беше приятна.

Той обясни при какви обстоятелства е станало това и Сата кимна с разбиране.

— Улучил си лош момент. Няма съмнение, че сега ще си на друго мнение. А със сигурност и самата тя е станала друга.

Те работиха известно време в мълчание. След това каза:

— Докато Балето се опитвал да вземе решение, от полицията й се обадили и я помолили да дойде да поговори с него за това. Знаеш ли какво рекла тя?

— Какво?

Сата поклати глава.

— Нищо, абсолютно нищо — само се разсмяла.

Те продължиха работата си и полковникът каза замислено:

— Странна жена. И много красива.

Гуидо го погледна въпросително, приготви се да каже нещо, но после сви рамене и се върна към работата си.