Артър Дж. Куинъл
Мъж под прицел (13)

Глава 12

Беше нисък и набит, облечен в маскировъчни дрехи. От колана на кръста му висяха ръчни гранати и малък радиопредавател. В ръце държеше автомат „Стърлинг“. Облегна се на каменния зид и задиша тежко; почиваше от спринта до двуетажната сграда през голото поле.

След като се успокои, той бавно се придвижи към ъгъла. Знаеше, че зад него има дълъг и тъмен коридор, а в края на коридора стълбище, което води към горния етаж. Той се сви и се наведе ниско напред, с пръст на спусъка. Рязък автоматичен откос отекна в цялата сграда.

Крийси стоеше в края на стълбите в дъното на коридора и го наблюдаваше как се приближава. Погледът му долавяше всяка подробност.

Гумените подметки на ботите скърцаха: мъжът стигна до стълбището и отново се долепи до стената. Празният пълнител с трясък падна на пода, на негово място бе поставен пълен. Мъжът протегна ръка към радиопредавателя.

— Качвам се — каза той, хвърли поглед към Крийси и се втурна нагоре по стълбите. Крийси го последва. Отново се чуха изстрели. В другия край на сградата експлодираха ръчни гранати.

 

 

Те се втурнаха навън и се пръснаха из каменистата градина — петнайсет души, облечени в маскировъчни дрехи. Всички възбудено разговаряха. Джордж излезе последен, събра ги пред един нисък зид и им нареди да седнат.

Занятието трая пет минути, но разборът продължи цял час. Джордж обсъди всички фази на атаката, като на отделни места критикуваше или хвалеше командосите. Той стоеше пред тях, а Крийси стоеше отстрани. В групата цареше въодушевление; това беше първото занятие, имитиращо реална обстановка, и всички бяха възбудени от новата атмосфера.

Джордж свърши и се обърна към Крийси.

— Някакви забележки?

Крийси излезе няколко крачки напред.

— Като цяло беше добре — каза той.

Последва множество усмивки.

— Но ако това беше истинско сражение, половината от вас щяха да бъдат убити или пленени.

Усмивките изчезнаха. Крийси посочи един нисък и закръглен командос.

— Грацио, ти вървеше по коридора плътно долепен до стената. Тази стена е каменна. Това увеличава опасността от рикошет. Казах ти, че винаги трябва да се движиш в средата на коридора. Струва ти се, че си изложен на куршумите, но е по-безопасно. Когато заобиколи ъгъла, беше ниско приведен, но почти веднага се изправи и се прицели на нивото на кръста. Цели се винаги ниско. Врагът може да легне на пода, но не може да литне във въздуха. В каменна или тухлена постройка като тази използвай рикошета като предимство.

Грацио кимна посърнал, но Крийси не го оставяше на мира.

— Ако аз бях терорист, сега щеше да си мъртъв. И още нещо — бавно сменяш пълнителя, много бавно. Тук бързината е от решаващо значение. Тогава си най-уязвим. Трябва да се упражняваш, докато те заболят пръстите. Докато стане рефлекс.

Погледът му се плъзна нататък по редицата.

— Всички трябва да се упражнявате! Това е въпрос на живот или смърт! Няма време за губене.

Той посочи един по-висок мъж с гарвановочерни мустаци.

— Доми, ти влезе с Чарли в стая номер две. Трябваше да останеш в коридора и да покриваш вратите на стаи три и четири. Няма нужда и двамата да влизате вътре. Там не ви чакат момичета!

Цялата група се разсмя. Доми беше известен донжуан. Крийси направи разбор на изпълненията на почти всички в групата. Джордж безшумно се възхищаваше от обширните му и подробни наблюдения. Той забеляза настъпилата промяна в поведението на Крийси, докато инструктираше групата. Не беше мълчалив както обикновено. Говореше кратко и ясно. Джордж забеляза, че момчетата го слушат и поглъщат всяка негова дума. За тях Крийси бе човек с огромен опит и авторитет. Те го гледаха как сменя празния пълнител на автомата. Леко движение — и внезапен автоматен откос. Наблюдаваха го как стреля с леки картечници, автомати, карабини, как ги разглобява и сглобява със същата увереност, с която те си служеха с ножа и вилицата. Всички се упражняваха с него в ръкопашен бой и останаха поразени от бързината на рефлексите му. В групата имаше само тренирани, силни млади мъже на около двайсетгодишна възраст, а Крийси, който беше много по-възрастен от тях, можеше да ги надвие и в най-сериозната схватка. Затова сега го слушаха.

Накрая той им каза, че като за пръв път са се справили добре. Похвали бързината, с която атакуваха, и решителността на действията им във вътрешността на сградата.

— Но не стойте на едно място — отсече Крийси. — Движете се постоянно. Движете се и се оглеждайте. Знаете колко е лесно да се порази неподвижна цел. Затова вървете ниско приведени, непрекъснато се движете и се оглеждайте.

Той направи крачка назад. Джордж каза още няколко думи и разпусна групата.

Крийси не бе допуснат съзнателно до планирането на занятието. Джордж искаше да чуе едно безпристрастно мнение. Сега той го отведе настрана и попита:

— Какво ще кажеш за тактиката като цяло?

Крийси погледна към сградата и се замисли. Сценарият беше следният: в сградата, вероятно на втория етаж, се укриват четирима терористи. Заложници няма. Преговорите с тях не дават резултат и групата получава заповед да щурмува сградата.

— В действията ви липсваше синхрон — каза той накрая. — Пет души останаха отвън, десет души влязоха вътре. Трябваше да влязат през задния вход. Първо, защото при подобна акция повечето хора влизат през други входове и, второ, защото при началото на акцията има вероятност терористите да побягнат в различни посоки.

Крийси посочи прозорците на горния етаж.

— Могат и да скочат — не е много високо.

След това гласът му омекна.

— Посоката и начинът на проникване бяха добри. Хареса ми идеята да се докара камион под прозорците от южната страна; а отвличането на вниманието от главния вход беше навременно и реалистично.

Той сложи ръка на рамото на Джордж.

— Планът е изготвен с много въображение, но аз предлагам по-малко да разчиташ на радиопредавателите. Те са от полза при наблюдение, но при нападение не бива да им се обръща толкова внимание, освен в случаите на затруднение.

Крийси се усмихна.

— Като цяло е добре, Джордж. Особено като се има предвид, че ти е за пръв път.

Джордж беше поласкан.

— Благодаря — каза той. — Дадоха ми сградата за един месец. Ще проведем тук още две занятия, а следващата седмица „Еър Малта“ ще ни даде назаем за час-два един „Боинг“, за да тренираме проникване в самолет.

Групата се скупчи край багажника на полицейския ланд роувър, където се раздаваха бутилки студена бира. Крийси и Джордж се присъединиха към останалите. Докато стояха и пиеха, Джордж внезапно и с престорена строгост попита:

— Между другото, мислех, че не възнамеряваш да работиш на Малта.

Крийси го погледна озадачен, но бързо схвана думите му и невинно отвърна:

— Господи, Джордж, та аз само помагам на чичо ти във фермата!

Петнайсетте млади полицаи дочуха разговора и се усмихнаха. Усмихна се и Джордж.

— Нямах предвид това, Крийси, и ти го знаеш; но както и да е, добре направи. Спести ни малко работа и поправи една несправедливост.

Ставаше дума за един инцидент, станал преди няколко дни.

Бе започнал сезонът за лов на лампуки — любимата риба на малтийците. Една вечер Крийси откара Надя до Мгар, за да купи риба от първия улов за сезона направо от рибарите. В морето се виждаха ярко осветените лодки, идващи от пролива на Комино. Той остави Надя на кея и отиде да пийне нещо в „Гленийгълз“.

На бара се бе скупчила малка групичка: Микеле, Виктор, Тони, Сам и Шрайк. Те се отдръпнаха да му направят място. Сам му наля бира и групата продължи прекъснатия разговор. Всички бяха необичайно сериозни и Крийси се заслуша с интерес.

Разговорът се въртеше около един местен тип — Бени, по прякор Татуировката. Огромните му рамене бяха покрити с татуировки. Бени беше много едър, много як и външно приличаше на несполучлив Франкенщайн. Макар че беше от Гозо, той дълги години бе живял на големия остров. Крийси бе чувал някои истории за него. В една от тях се разказваше за миналите избори. Един политик обещал, че в замяна на помощта, която му оказал при предизборната кампания, Бени щял да получи доходна служба при новото правителство. Бени бил наивен човек и здравата се потрудил, а след като избрали въпросния политик, той отишъл в офиса му, за да получи обещаната служба. След като чакал един-два часа, секретарката му съобщила, че политикът не помни да му е предлагал работа, че е прекалено зает и не може да се срещне с него. Ядосан, Бени тръгнал след секретарката и понечил да влезе в офиса, но политикът предвидливо бил заключил вратата. Бени побеснял и я разбил. Политикът избягал през прозореца, благославяйки късмета си, че офисът му се намирал на приземния етаж. Офисът бил хубав, с нови мебели и тапети. Бени си изкарал яда на него. Когато дошли полицаите, още се чували звуци от трошене на дърво.

Никой от полицаите не бил въодушевен да го арестува — Бени се ползвал с отлична репутация. Полицаите водели със себе си две овчарски кучета. Те казали на Бени по мегафона, че ако не излезе доброволно, ще пуснат кучетата. Последвала много кратка тишина и след това отново се разнесли звуците на разрушението. Полицаите пуснали кучетата. След половин минута кучетата се върнали обратно — излетели през прозореца със счупени вратове.

Бени извадил късмет. Съдията не обичал животни и не поддържал въпросния политик. Затова Бени получил само три месеца затвор.

Последният му сблъсък със закона станал преди шест месеца. Той бил нает на временна работа като „пазител на реда“ в един бар на „Стрейт стрийт“ във Валета. Тази улица, известна като „червото“, поколения наред била свърталище на моряци, но след закриването на британската морска база за нея настанали тежки времена. Останали да работят само няколко бара. Някои от тях били любимо място на различни банди на малкото, но отявлени малтийски гангстери. Бени имал врагове сред тях и една нощ, докато „пазел реда“, изпратил двама за дълго време в болница.

Същият съдия му дал едногодишна условна присъда, която била съкратена на шест месеца. За да не се поддава на изкушения, Бени се върнал у дома — на Гозо, за да прекара шестте месеца в относителна изолация.

Бени често идваше в „Гленийгълз“. Няколко пъти бе пил с Крийси. Беше близък с местните хора. Държеше се приятелски и бе винаги готов да помогне — да издърпа лодката, да боядиса къщата или да сплаши някой чужденец, който създава неприятности.

Крийси го харесваше. Веднъж Бени беше довел със себе си момиче — силно изрусена туристка, леко пийнала, привлечена от гангстерската му слава. Тя два пъти разля чашата на Крийси. Втория път, докато Бени беше в тоалетната, Крийси рязко й направи забележка.

— Направих го, без да искам — възмутено каза тя. — Не ми говори с този тон.

Когато Бени се върна, тя се оплака, че Крийси я е обидил.

В бара настъпи тишина. Бени погледна Крийси изпитателно.

— Тя се опитва да ни скара — обясни американецът и му разказа за разлетите питиета.

Бени кимна, погледна Тони и на бара се появиха две нови питиета.

— Ти май се уплаши от него, а? — презрително попита момичето.

Бени поклати глава.

— Не. И той не се уплаши от мен. А сега млъкни или се махай.

Крийси го хареса, затова внимателно се вслушваше в разговора за неговия проблем.

Оказа се, че срокът на присъдата му изтича след няколко дни. Ако дотогава наруши реда, ще трябва да лежи една година в затвора. Някои от враговете му на Малта се бяха досетили за това. При последния рейс на ферибота Виктор забелязал двама от тях на пристанището в Сиркева. Те чакали на опашка в една от многото коли и Виктор, както може да се предположи, направил така, че да не се качат на ферибота. Но сега колата им е първа на опашката за следващия рейс. Групичката на бара размишляваше какво може да се направи. Всички знаеха, че този следобед Бени ще ходи да пие в Марсалфорн, но не биваше да го молят да не ходи там. Гордостта му щеше да се разбунтува. Не можеха да предупредят полицията за надвисналата опасност. Ясно беше, че враговете на Бени идват за да предизвикат сбиване, но те щяха да изчакат удобен момент, а Бени нямаше да чака, докато го предизвикат. Всички търсеха решение на проблема, само Крийси мълчеше и обсъждаше вариантите сам със себе си. Не искаше да се забърква; никога не се месеше в чуждите вражди. Не беше негова работа — но, от друга страна, той вече шест седмици живееше в тази общност и беше приет от нея. Тези хора се отнасяха добре с него. Техните проблеми не можеха да не бъдат негови проблеми. Бени му допадаше.

Затова, когато Виктор погледна часовника си и обяви, че трябва да тръгва, Крийси помоли Тони да се погрижи някой да откара Надя у дома.

— Аз ще се поразходя с Виктор, да глътна малко чист въздух.

Когато „Мелиталенд“ влезе в пристанището на Сиркева, Крийси стоеше с Виктор в кабината на щурвала.

— Това е колата — посочи Виктор. — Отпред на опашката.

Колата беше голям стар „Додж“, боядисан в бяло и червено, украсен с хромирани лайстни и жребец с вдигнати предни крака.

— Всички гангстери карат такива коли — каза Виктор. — Внимавай, Уомо. Онези двамата не са от най-слаботелесните.

Крийси кимна.

— Кога потегляте?

— След половин час.

Американецът отвори вратата на кабината.

— Ако не се върна, ще хвана следващия рейс. Не ме чакайте.

Колите започнаха да се придвижват по трапа, а Виктор се наведе да наблюдава Крийси. Крийси издебна подходящия момент и пред очите на гангстерите слезе от ферибота. С небрежна походка той се приближи до редицата от чакащи коли. Мина покрай доджа и изведнъж се спря, с рязко движение отвори задната врата, влезе вътре и затвори вратата след себе си.

Доджът започна да се клатушка на меките си ресори. От мястото си Виктор не можеше да види какво става в колата.

Той изтича на мостика, но и оттам нищо не се виждаше. Изведнъж клатушкането спря. Виктор чу как двигателят на доджа забръмча; колата много бавно напусна опашката, излезе на пътя и се отдалечи от пристанището. След първата миля тя изчезна от завоя.

След половин час всички коли бяха натоварени. Екипажът гледаше към мостика и чакаше сигнал за вдигане на трапа.

— Чакайте! — провикна се Виктор.

Той отново забеляза доджа.

Колата спря до трапа. Крийси слезе от задната седалка и се качи на ферибота. Доджът потегли обратно към Валета.

— Какво стана? — нетърпеливо попита Виктор, когато Крийси застана на вратата на кабината.

Американецът сви рамене.

— Решиха да не посещават Гозо това лято.

Тонът му красноречиво показваше, че е излишно да се задават повече въпроси. Пътуването до Мгар мина в мълчание.

* * *

— И най-малката дреболия на тези острови не може да се скрие от теб, нали? — попита Крийси.

Джордж кимна.

— Само искам да разбера: какво им направи всъщност?

— Поговорихме си — отвърна Крийси и направи опит да смени темата. — Кога е следващото занятие?

Джордж се засмя.

— Следващата седмица, по същото време. Страхотен разговор сте провели обаче. Онези двамата не са си показали носа цели три дни.

— Значи са решили да се поправят — промърмори Крийси и се обърна към един от мъжете, които се смееха. — Грацио, готов ли си?

Роувърът на Пол беше на поправка, а тази сутрин Крийси трябваше да отскочи до Валета. Грацио му бе предложил да го откара до Сиркева.

Докато пътуваха по криволичещия крайбрежен път, Грацио се опита да завърже разговор, но скоро се отказа. Крийси явно беше настроен за размисъл. Всъщност той бе зает с мисли за предстоящото си заминаване.

След две седмици щеше да бъде готов. Мисълта за заминаването предизвикваше у него противоречиви чувства. Сега, когато почти си бе възвърнал добрата форма, Крийси гореше от нетърпение да се заеме с работа. Подготовката беше тежка и продължителна и той успя да се справи с трудностите само заради целта, която си бе поставил. Сега беше почти готов и гледаше напред, съзнанието му бе погълнато от проверка на стратегията. Крийси се опитваше да предвиди евентуалните затруднения. Духът му изпреварваше тялото и изчакваше то да го догони. След две седмици те щяха да се слеят в едно цяло.

Надя беше другото нещо, което го вълнуваше. Надя и неговият живот на Гозо. Заминаването му щеше да бъде окончателно, Крийси предчувстваше това. Обичаше я. Съзнанието за това му причиняваше физическа болка, повишаваше адреналина в кръвта му.

След първата нощ тя премести дрехите си в неговите стаи. Той прие това. Един месец — и край. Беше я предупредил. Но така беше само през първите няколко дни. Една сутрин Крийси се събуди рано. Слънцето осветяваше спящото й лице: сериозно и беззащитно. Той разбра, че я обича.

Беше казала, че ще бъде негова. През тези няколко кратки дни Крийси видя какво означава това. Тя му се отдаде изцяло, но не натрапчиво. Надя притежаваше природна проницателност и бе превърнала присъствието си в част от неговото ежедневие. След онзи ден тя никога повече не заговори за любов. Никога не се натрапваше, не сантименталничеше. Надя усмиряваше страстта си със здрав разум.

Тя спокойно въведе своя ред.

На изгрев-слънце Надя се измъкваше от леглото и слизаше в кухнята да направи кафе. Винаги, когато се връщаше, заварваше Крийси да прави сутрешните си упражнения. Надя сядаше на леглото и със сериозен поглед го наблюдаваше как разтяга мускулите си. След това Крийси сядаше до нея на леглото и пиеше кафето си. Рано сутрин беше тихо. Не говореше много. Той отиваше да тича — сега изминаваше вече по миля на ден — и след като приключеше, тя винаги го чакаше в заливчето със студена бира и хавлии. Крийси плуваше до Комино и обратно, без да се интересува от приливите и отливите. Двамата лягаха на плоската скала и около половин час се припичаха на слънце, а след това се прибираха в къщата. По някакво негласно разбирателство майка й й бе отстъпила задължението да приготвя закуската на Крийси. Надя пържеше яйца с шунка и му ги сервираше по обичайния непретенциозен начин, сякаш бе правила това години наред. По-късно той отиваше на полето и цял ден работеше с Пол и Джоуи.

За Надя вечерите бяха изключителни. Тя отново се срещаше с него в залива; двамата плуваха заедно и разговаряха. Говореха за незначителни неща — нищо ангажиращо; но тези разговори обогатяваха чувствата им. Те общуваха и изпитваха приятна топлота от това, че са се усамотили заедно. Надя го виждаше да се усмихва, понякога дори да се шегува. Тя откри сухото му, леко цинично чувство за хумор. А Крийси откри в Надя една изключително интелигентна жена, излъчваща загадъчна еротика. Жена, която можеше да запълни празнотата в живота му, без да го ограничава.

След вечеря те често излизаха. Отначало Крийси искаше само да й достави удоволствие: чувстваше, че тя желае това, желае хората да ги виждат заедно. Имаше нужда да покаже пред обществото, че е негова жена и не се срамува от това. Обикновено първо отиваха в „Гленийгълз“ за по едно питие. Крийси сядаше в ъгъла на бара и се присъединяваше към тълпата. В повечето случаи само слушаше разговора, придружен от задължителните остроумия. Надя седеше до него с ръка около кръста му — поза, демонстрираща притежание. За Шрайк, Бени, Томи, Сам и останалите това се разбираше някак от само себе си — момичето на Шембри и Уомо. Беше нормално.

Странно, но единственият човек, който каза нещо по този въпрос, беше Джоуи. На другия ден, след като Надя си премести нещата в стаите на Крийси, американецът помагаше на Джоуи да натовари чувалите с лук на ремаркето. Джоуи беше мълчалив и замислен. Изведнъж той каза:

— Що се отнася до Надя…

Тонът му беше много сериозен.

— Аз съм неин брат… и знам какво става. Не искам да ме разбереш погрешно.

Крийси се извисяваше зад него, гол до кръста.

— За какво да те разбера погрешно? — кротко попита той.

Джоуи търсеше подходящите думи.

— Ами… обикновено, когато някой съблазни сестра на приятеля си в собствената му къща, този приятел трябва да направи нещо.

Джоуи беше дързък и в същото време се чувстваше неловко.

— Не съм съблазнявал сестра ти — кратко отвърна Крийси.

— Знам.

Джоуи стовари един чувал върху ремаркето, обърна се и каза:

— Просто не искам да си мислиш, че не съм готов да защитя честта на сестра си. Ако я беше съблазнил или наранил по някакъв начин, щях да се бия с теб, колкото и да си силен.

Крийси се усмихна.

— Знам. Няма да я нараня… или поне няма да го направя съзнателно. И ако мога, ще попреча на някой друг да го направи.

Те продължиха да работят в мълчание. Джоуи се усмихна при внезапно хрумналата му мисъл и каза:

— Така или иначе, ако бях направил опит да се намеся, Надя щеше да ме фрасне с тигана по главата.

 

 

След бара те обикновено отиваха някъде да хапнат: в „Ил Кател“ в Марсалфорн или в „Та Сенк“ — малък луксозен хотел, чийто собственик беше италианец. Беше скъпо, но готвеха вкусно.

Понякога завършваха вечерта в „При Барбарела“ — дискотеката на хълма над Марсалфорн. Крийси харесваше това място: старата къща на фермера, превърната в дискотека. Дансингът се помещаваше в централния двор. На покрива имаше бар. Барът беше на открито, под звездите, на чист въздух. Барманът Сенсу също беше негов любимец. Беше срамежлив, усмихнат, спокоен и разбираше от всичко. Крийси бавно пийваше коняк и с удоволствие слушаше дискомузиката, докато Надя бъбреше с приятели. При първото им идване тя много се учуди, когато Крийси внезапно каза: „Хайде да танцуваме.“ Просто не й се струваше такъв човек. Но той имаше дарба да танцува — тялото му се движеше в съвършен синхрон с музиката, мрачните му очи бяха полузатворени, страничният шум оставаше незабелязан за него.

— Тромав е като мечок — бе казал Джоуи на майка си. — И изведнъж сякаш става друг човек и потъва в звуците.

Прибираха се винаги преди полунощ. Тя нито веднъж не го помоли да останат до по-късно. Знаеше, че програмата на тренировките му е тежка.

Завършваха деня в голямото легло, където се любеха. Беше хубаво, както и всичко останало. Чувстваха се пълноценни и удовлетворени. Нямаше хитрини и преструвки. Всеки опознаваше тялото на другия и изследваше усещанията му. Той бе властен, но нежен. Тя бе покорна, но не подчинена. Между тях имаше равноправие. Краткото време, преди да заспи, беше най-хубавото време за нея, най-прекрасното време. Тогава тя лежеше в леглото — винаги по-ниско от него — положила глава точно под гърдите му, и се чувстваше в безопасност под закрилата на мускулестата му ръка. Тялото й се оплиташе в неговото, краката им се преплитаха. През това време тя изгубваше спомените си. Беше прекрасно, защото знаеше, че на сутринта ръката му все още ще я обгръща; можеше да заспи безгрижна като дете.

Лора беше права. Надя нито веднъж не заговори за предстоящото му заминаване. По негласно разбирателство никой не говореше за бъдещето.

 

 

Той се отърси от размислите си. Те се спуснаха по склона към Сиркева и излязоха на пристанището. Крийси слезе от колата и се обърна към шофьора.

— Благодаря ти, Грацио. Ще се видим следващата седмица. Упражнявай смяната на пълнителя.

Грацио се усмихна.

— Да — докато ме заболят пръстите.

Крийси отиде при кормчията. Микеле беше на смяна. Той каза на Крийси, че Салву най-после е уловил дългоочакваната риба — едра сребриста платика.

— Цял следобед те чака в „Гленийгълз“. Ако скоро не си тръгне оттам, няма да е в състояние да се прибере, а още по-малко да я сготви.

Но Салву се крепеше. Широкият му кожен колан беше разхлабен, а ръкавите на ризата — разкопчани, но той се държеше. Барът беше препълнен и шумен и Тони и Сам здравата се трудеха. Джоуи седеше в ъгъла с Надя. Той махна на Крийси.

— Дойдохме да те вземем. Ланд роувърът е поправен.

Крийси си проправяше път през тълпата и изведнъж осъзна, че всичко това ще му липсва. Шрайк се бе унесъл в разговор с Бени. Те прекъснаха разговора за обичайните поздравления.

— Всичко наред ли е, Уомо?

— Всичко е наред, а, Шрайк?

— Всичко е наред, нали, Бени?

— Всичко е наред!

Салву му махна с ръка и му подаде бира.

— Днес ще вечеряме, Уомо. Хванах я най-после.

— Същата риба ли, Салву?

Старецът се усмихна.

— Същата. Онази проклетница, дето ми избяга миналия месец.

— Как разбра, че е тя? — сериозно попита Крийси.

Усмивката на стареца стана по-дяволита.

— Ами като я хванах, тя ми хвърли един поглед и каза: „Исусе Христе! Пак ли си ти?“

— Тази платика обича да богохулства — каза Крийси, все още сериозен.

Салву кимна.

— Не се притеснявай, в неделя ще се изповядам и заради нея. Тази вечер преждевременно ще изкупи греха си. Ще гори в адски огън на пещта.

Салву кимна към Надя.

— Доведи със себе си и момичето. В осем часа. Ще имаш нужда от нея — да те занесе у дома.

Беше фантастична вечер. Те седяха в сводестата кухня на старата къща, където живееше старият Салву, пиеха от силното му вино и го наблюдаваха как готви рибата. Къщата бе строена през XVI век. Пещта от черно желязо сякаш бе стояла тук цяла вечност. Платиката бе нарязана рано сутринта и оставена цял ден да се маринова във вино и лимонов сок. Салву вадеше някакви подправки от ненадписани буркани и помирисваше всяка от тях, мърморейки под носа си като стар магьосник. След това пъхна всичко в пещта, седна на масата при тях и си наля голяма чаша вино.

— Четирийсет минути — каза той и намигна на Надя. — Време е за едно бързо питие.

На една кука на тавана висеше птича клетка. Славеят беше сънен и уплашен от необичайната компания.

— Дебела птица — каза Крийси. — Прекалено много скакалци й даваш.

— Прав си — съгласи се Салву. — Има нужда от движение. Следващия път, когато тръгнеш да тичаш, вземи го със себе си.

— Или го вземи да плува с теб до Комино — предложи Надя. — Тъкмо сам ще си хване скакалци.

Салву тъжно поклати глава.

— Мисли си, че е патица, и всеки ден иска риба.

Рибата стана вкусна. Беше мека, ухаеше много фино и беше гарнирана със зеленчуци от градината на Салву и сухари, затоплени в пещта.

Крийси и Надя се хранеха мълчаливо, докато Салву, развеселен от виното, си припомняше доброто старо време на Гозо. Надя се забавляваше и от време на време изразяваше престорено изумление, когато той им разказваше някои минали скандални случки.

— Нямаш представа какво става под повърхността — каза Салву и смигна на Крийси. — Да вземем например дядото на Надя по бащина линия. И той беше един…

— Ах ти, стари мръснико! — възкликна Надя. — Недей да клеветиш дядо ми. Та той е мъртъв от двайсет години!

— Така е — съгласи се Салву. — Много женски сълзи бяха пролети на този ден.

И старецът продължи да разказва за някои от похожденията на дядо й.

— Внимавай — предупреждаваше той Крийси. — В жилите й тече същата кръв. Трябва добре да си отваряш очите.

Завършиха вечерта със силно пикантно сирене.

— Помага за пиенето — каза Салву и изля останалото в каната вино в чашата на Крийси.

След това излезе навън и се върна с нова препълнена кана.

Тръгнаха си късно след полунощ.

— Китайците имат една поговорка: „Управлявай държавата така, както би сготвил една малка рибка.“ Ти заслужаваш да бъдеш премиер, Салву.

— Вярно е, но тогава няма да ми остава време за риболов — усмихнат отвърна старецът, облегнат отстрани на вратата.

След количеството вино, което беше изпил, бе цяло чудо, че изобщо можеше да стои прав.

Крийси беше в същото състояние и макар че на Надя не й се наложи да го носи до вкъщи, трябваше от време на време да го подпира, когато той се препъваше по каменистата пътека.

На сутринта Крийси за пръв път от месеци насам се чувстваше отпаднал.

— Днес няма да тренираш — му каза Надя, докато слагаше подноса с кафето на леглото.

Той я погледна с блуждаещ поглед, стана и отиде в банята. Тя дочу шум от течаща вода. След няколко минути Крийси излезе с хавлия около кръста и започна да прави упражнения.

Надя седеше на леглото и го наблюдаваше. „Нищо не е в състояние да го възпре — помисли си тя. — Аз му готвя, правя любов с него, а снощи дори го сложих да си легне, но нищо не мога да направя, за да го задържа.“

Крийси потвърди размислите й няколко минути по-късно, когато седна на леглото и започна да пие кафето си.

— Надя, след десетина дни аз ще си отида.

Той говореше тихо, без да я гледа.

— Заминавам за Марсилия. Днес ще проверя разписанието на корабите.

— Аз ще го направя — сухо заговори тя. — Имам една приятелка, която работи в туристическа агенция във Валета. Ще й се обадя. Мисля, че дотам има рейс веднъж седмично — на кораба „Толетела“.

 

 

На другия ден пристигна писмо от Гуидо. Крийси го взе и се качи в стаята си. Там внимателно разгледа плика. Беше отварян и наново залепен. Повторното залепване не покриваше изцяло старото лепило. Крийси седна с плика в ръка и дълго размишлява. След това го отвори. Вътре имаше четири страници, изписани с четливия почерк на Гуидо. За първата страница беше залепен отрязък от билет за гардероба на железопътната гара в Марсилия.

Тази нощ той написа две писма: едното — до Париж, до един генерал от френската армия. При Диенбиенфу този генерал — тогава млад подофицер — беше тежко ранен. След капитулацията Крийси три седмици го носи на гърба си, докато стигнаха в лагера за военнопленници. Така му спаси живота.

Сега Крийси искаше услуга от него — спецоборудване — и молеше генерала да му го изпрати в Марсилия до поискване.

Второто писмо беше до един собственик на бар в Брюксел, бивш наемник, който се бе превърнал в официален пощальон и доверено лице. В него отново ставаше дума за пакет, който искаше да получи в Марсилия.